Р Е Ш Е Н И Е № 60139 гр. София, 16.11.2021 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети септември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски като изслуша докладваното от съдия Колева к.н.д. № 492/2021 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК и е трето по ред. Образувано е по жалба на подс. Л. С. Д.-Д. срещу присъда № 1/22.01.2020 г. на апелативен съд – София по ВНОХД № 1004/2019 г. В жалбата са релевирани всички касационни основания. Посочено е, че са допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липса на отговор на възраженията на защитата и неяснота в начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. Налице било превратно тълкуване на доказателствата, както и претенция, че е формиран неправилен извод, че подсъдимата не е изпълнила в цялост задълженията си, като не е оказала всеобхватни грижи за опазване живота и здравето на Н. У.. Оспорва се причинната връзка между действията на подс. Д. – Д. и смъртта на Н. У.. Твърди се, че е налице неправилно приложение на материалния закон, свързано с осъждането ѝ по чл. 123 НК. Иска се оправдаване на подсъдимата. Срещу жалбата на подс. Д.-Д. е постъпило възражение от повереника на Г. П. Н., действаща чрез законните си представители, с което се оспорват аргументите на защитата, изложени в допълнението към жалбата. Във възражението се сочи, че въззивният съд е разгледал всестранно и обективно е оценил събраните по делото доказателства, както и че е налице изискваната от закона причинно-следствена връзка между немарливото поведение на подс. Д.-Д. чрез нехоспитализирането на Н. У., която е била бременна с повишен риск, и настъпилия резултат. В съдебно заседание защитникът на подсъдимата - адв. Г., акцентира на довода, че присъдата на Софийския апелативен съд /САС/ почива на предположението, че в случай, че пострадалата Надежда У. е била приета в болничното заведение по-рано, е нямало да настъпи този трагичен край. Моли съда да приеме, че смъртта на пострадалата няма нищо общо с поведението на подзащитната ѝ. Формулира претенция за оправдаването ѝ. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец Т. У. – адв. С., пледира за отхвърляне на касационната жалба. Моли за оставяне в сила на постановената от Софийски апелативен съд присъда. Частният обвинител и граждански ищец Т. У. счита, че вината на подс. Д.-Д. за смъртта на дъщеря ѝ е огромна. Адв. Б. – повереник на малолетната Г. Н., действаща чрез законните си представители, също пледира за отхвърляне на касационната жалба на подсъдимата и оставяне в сила на присъдата на апелативен съд – София. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Намира решението на Софийския апелативен съд за правилно и законосъобразно. Не открива претендираните в жалбата на подсъдимата слабости в аналитичната дейност на съда и пледира присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 107 от 27.03.2015 г., постановена по НОХД № 348/2014 г. по описа на Софийски градски съд /СГС/, подсъдимата Л. С. Д. - Д. е призната за невиновна и е оправдана по обвинение на 20.11.2011 г. да е нарушила чл. 6, ал. 1 от Закон за лечебните заведения /ЗЛЗ/, чл. 11, т. 1 от Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на родилно отделение на Втора САГБАЛ „Шейново“ ЕАД, Алгоритъм на клинична пътека № 141 в част II, т. 1 и на чл. 2, т. 5 и чл. 81, ал. 1 и ал. 2, т. 1 Закона за здравето /ЗЗ/ и по непредпазливост да е причинила смъртта на повече от едно лице – на Н. Д. У. и М. Д. У. - деяние по чл. 123, ал. 3, пр. 2 вр. ал. 1 НК. Със същата присъда са отхвърлени предявените от Т. Ш. и Г. П. Н., последната действаща чрез законните си представители П. К. Н. и Е. Н. Н., граждански искове, с които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на Н. Д. У. ведно със законната лихва от датата на деянието. С решение № 234/25.05.2017 г. на апелативен съд – София по ВНОХД № 607/2015 г. присъдата била потвърдена. С решение по к.н.д. № 852/2017 г. на Върховния касационен съд /ВКС/, решението на САС било отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С Присъда № 8/24.04.2018 г. на САС по ВНОХД № 1446/2017 г. присъдата на СГС била отменена в частта, в която подс. Л. С. Д.-Д. била призната за невиновна за смъртта на Н. Д. У. като на основание чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК подсъдимата била осъдена по това обвинение на една година и шест месеца лишаване от свобода, а изтърпяването на наказанието отложено с три годишен изпитателен срок. Присъдата на СГС била отменена и в частта относно гражданските искове. С въззивната присъда били уважени предявените срещу подсъдимата граждански искове от Т. Ш. У. за сумата от 80 000 лв. и от Г. П. Н., чрез законните си представители, за сумата от 100 000 лв. ведно със законната лихва от 21.11.2011 г. до окончателното изплащане на сумите. На подсъдимата били възложени разноските по делото и дължимата държавна такса върху уважената част от гражданските искове. В останалата част присъдата на СГС била потвърдена. С решение № 3 от 15.08.2019 г. по к.н.д. № 1098/2018 г. на ВКС присъдата на САС в наказателната част, с която подс. Д. – Д. била осъдена за извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, в гражданско-осъдителната част и в частта за разноските била отменена и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Присъдата в частта, в която присъдата на СГС била потвърдена, била оставена в сила. При третото въззивно разглеждане на делото била постановена атакуваната пред настоящия състав присъда № 1 от 22.01.2020 г. на апелативен съд – София по ВНОХД № 1004/2019 г. С нея била отменена присъдата на СГС по НОХД № 348/2014 г. в частта, с която подс. Л. Д.-Д. била оправдана по обвинение по непредпазливост да е причинила смъртта на Н. Д. У. и била призната за виновна, че е нарушила чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ, чл. 11, т. 1 от Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на родилно отделение на Втора САГБАЛ „Шейново“ ЕАД, Алгоритъм на клинична пътека № 141 в част II, т. 1 и на чл. 2, т. 5 и чл. 81, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗ и по непредпазливост причинила смъртта на Н. Д. У.. За деянието по чл. 123, ал. 1 пр. 2 НК на подс. Л. Д. – Д. било наложено наказание в размер на една година лишаване от свобода, което било отложено с три годишен изпитателен срок. Със същата присъда подс. Д. – Д. била осъдена да заплати на гражданските ищци Т. Ш. У. и Г. П. Н., чрез законните ѝ представители, съответно по 80 000 лв. и 100 000 лв., представляващи обезщетения за претърпените от смъртта на Н. Д. У. неимуществени вреди ведно със законната лихва от 21.11.2011 г. до окончателното им изплащане. Подс. Д. – Д. била осъдена да заплати направените по делото разноски и дължимите държавни такси върху уважените размери на гражданските искове. Предмет на настоящото трето по ред касационно производство е присъдата на САС от 22.01.2020 г. по ВНОХД № 1004/2019 г., касаеща произнасянето на съда по обвинението на подс. Д. – Д. относно смъртта на Н. У., както и досежно гражданските искове. По отношение отговорността на подс. Д. – Д. за смъртта на М. У. е налице влязло в сила решение на ВКС по КНД № 1098/2018 г. на ВКС. Независимо от обстоятелството, че делото се разглежда за трети път пред ВКС, настоящият състав счита, че не са налице предпоставките на чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК. При третото разглеждане на делото Върховният касационен съд има две възможности – да извърши само касационна проверка на атакувания акт или когато констатира пороци в дейността на съда, които биха довели до връщане на делото на долустепенната инстанция за отстраняването им, да встъпи в правомощията на въззивен съд и да ги отстрани сам. В конкретния случай не се налага упражняване на правомощията на чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК, тъй като в границите на установените факти от въззивната инстанция, настоящият състав не променя приетите от втория съд фактически положения. Това е така въпреки противоположния извод, че деянието на подс. Д.-Д. не съставлява престъпление, защото въпросът за причинната връзка е правен, а не фактически. В тази хипотеза, касационният състав може директно да оправдае привлеченото към наказателна отговорност лице без да встъпва в правомощията на въззивна инстанция, т. к. е налице хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Преди всичко, с оглед наличието на две влезли в сила решения /на АССГ и СРС/, с които са отменени двете части на Наказателно постановление, санкциониращо подсъдимата за приети осъществени от нея нарушения на чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ и на чл. 81, ал. 1 ЗЗ, е необходимо да се прецени дали в случая приложение намира принципът „ne bis in idem“. След анализ на материалите поделото, касационният съд приема, че приключилото срещу подс. Л. Д. - Д. административнонаказателно производство няма характер на наказателно по смисъла на ЕКЗПЧ. Той се извежда от вида на защитените обществени отношения и от кръга на адресатите на съответната правна норма. Колкото по-широк е кръгът на лицата, които могат да бъдат субекти на конкретната правна норма, толкова по-категорично е заключението за наказателния характер на обвинението и на производството по налагане на съответната отговорност и обратното. Норма, насочена към ограничен кръг адресати сочи на ненаказателно производство. Такъв е и конкретният случай. По обсъжданото административнонаказателно производство подс. Д.-Д. е била привлечена да отговаря за нарушение на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения /ЗЛЗ/ и за нарушение на чл. 81, ал. 1 от Закона за здравето /ЗЗ/ и съответно санкционирана на основание чл. 116 ЗЛЗ и чл. 229 ЗЗ. На следващо място, важен е адресатът на цитираните разпоредби в ЗЛЗ и ЗЗ. И той е не всяко административнонаказателно отговорно лице, а малка група лица. Нормите не са насочени към неограничен, а напротив, към ограничен кръг адресати. Трето, законодателят не е предвидил ограничение в личната свобода за наказаното лице при евентуално неплащане на глобата или като нейна алтернатива. Административните наказания по ЗЛЗ и ЗЗ не подлежат на вписване в свидетелството за съдимост на наказаното лице. Затова приключилото административнонаказателно производство спрямо Д.-Д. няма наказателен характер по смисъла на ЕКЗПЧ. По доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Неоснователни са оплакванията на защитата за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила. Настоящият състав не констатира при формирането на фактическите и правните си изводи въззивната инстанция да е допуснала процесуално нарушение, свързано с незаконосъобразно извършен доказателствен анализ. ВКС не намира решаващата инстанция да е осъществила превратна интерпретация на доказателствени източници и експертни заключения. Няма подценени или надценени доказателствени средства. Тъкмо обратното, въззивният съд е подходил отговорно и професионално към поставените на вниманието му проблеми, като е извършил цялостна проверка на първоинстанционната присъда, провел е въззивно съдебно следствие и е направил собствен доказателствен анализ. Неоснователно се поддържа от защитника на подс. Д.-Д., че е допуснато нарушение на процесуалните правила като е игнорирана от съда повторната седморна съдебномедицинска експертиза. За игнориране на доказателствено средство може да се говори, когато съдът е оставил без внимание съдържаща се в него информация от значение за делото. Обстоятелството, че решаващият орган се е отнесъл с доверие или недоверие към един или друг доказателствен източник не означава, че той не е взет предвид и е игнориран. В обсъждания казус съдът внимателно е анализирал приетите по делото съдебномедицински експертизи. Ясно е посочил кои експертни изводи поставя в основата на своето решение, излагайки подробни съображения за това. Упрекът към втората инстанция, че не се е доверила на повторната седморна съдебномедицинска експертиза, а е кредитирала с доверие експертизата по ВНОХ № 1446/2017 г. на САС, не може да доведе до търсения от защитата ефект. Това е така, защото суверенно право на съда по същество е да кредитира с доверие или да отхвърли като недостоверни доказателствата по делото, стига да изложи съображения за това. Наред с това, той не е обвързан с изискване да се доверява на всяко експертно заключение. За да даде вяра на комплексната осморна съдебномедицинска експертиза, съдът е отчел и съотношението на това заключение с останалите доказателствени материали – медицински експертизи, свидетелски показания и обяснения на подс. Д.-Д.. Последните, от своя страна, са обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите приобщени доказателствени източници. Те са кредитирани в онези им части, в които са намерили подкрепа от последните и не са кредитирани в частта, в която са останали изолирани. Опровергани се явяват обясненията на подс. Д.-Д., макар и потвърдени от свид. Ц. М., в частта дали е предложила хоспитализация на Н. У. и дали пострадалата ѝ е заявила за наличие на други заболявания. Затова и контролираният съд е отказал да се довери на обясненията на подс. Д.-Д. в тази им част и ги е приел като защитна позиция. Доводът, че е налице непълнота в мотивите, изразила се в липса на отговор на съществени възражения на защитата, е наведен поради несъгласието ѝ с изводите на съда за виновност на подс. Д.-Д. по повдигнатото ѝ обвинение, а не по причина на реалното съществуване на този порок в коментирания съдебен акт. Несъмнено, обективният прочит на материалите по делото води до категоричен извод, че атакуваният съдебен акт е постановен при спазване на разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. По доводите за допуснато нарушение на материалния закон. Следва да се посочи, че подс. Д.-Д. не е адресат на разпоредбите на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и чл. 2, т. 5 от Закона за здравето, за които норми въззивният съд я е намерил за виновна и я е осъдил за нарушение на цитираните текстове. Чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ е с адресат лечебните заведения, които са задължени да осъществяват дейността си при спазване на медицинските стандарти, а чл. 2, т. 5 ЗЗ прокламира задължението на държавата да опазва здравето на гражданите като национален приоритет. След като подсъдимата не е адресат на посочените разпоредби, няма как да бъде ангажирана отговорността ѝ по тях. В този смисъл основателна се явява жалбата на подсъдимата за нарушение на материалния закон чрез осъждането ѝ за нарушения на норми, които не се отнасят до нея. Относно разпоредбите на чл. 81 ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за здравето и чл. 11, т. 1 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на родилно отделение на Втора САГБАЛ „Шейново“ ЕАД е необходимо да се акцентира, че тези правни норми са твърде общи и по дефиниция изискват конкретизация на конкретното правило за поведение, което се вменява във вина на привлеченото към наказателна отговорност лице. В процесния случай, би могло да се приеме, че съответната конкретизация на обвинението е направена с посочената т. 1 от част II от Алгоритъм за лечение по клинична пътека № 141, а именно: „Други случаи на бременност, които налагат срочно родоразрешение“. Апелативният съд е заключил, че подс. Д.-Д. с бездействието си не е изпълнила разпоредбите на Алгоритъм за лечение по клинична пътека № 141 да осигури хоспитализиране на бременната с рискова бременност Н. У.. Базирайки се на заключенията на специалистите от осморната комплексна съдебномедицинска експертиза, контролираният съд е счел, че пострадалата Н. У. е била с рискова бременност и е следвало да бъде спешно хоспитализирана, при това още сутринта на 20.11.2011 г. Тъкмо добрата медицинска практика е изисквала пострадалата да бъде приета в болница за раждане в 10 ч., предвид данните за рискова бременност, за да приключи бременността без нежелани усложнения. Основният проблем тук е не дали подсъдимата е допуснала нарушение на Алгоритъм за лечение по клинична пътека № 141, а дали това нарушение е в пряка причинна връзка с настъпилия резултат. Въззивният съд е дал положителен отговор на този въпрос, като е счел, че с действията си подс. Д.-Д. е допринесла значително за настъпване на противоправните последици. Разсъжденията на контролирания съд за естеството на причинната-връзка са принципно верни, но това, че същата е налице в случая, защото заболяването би се развило изцяло в рамките на лечебното заведение и при адекватни мерки настъпването на леталния изход за пострадалата би могло да бъде предотвратен, е предположение. Самият съд в мотивите си е посочил, че вещите лица, на чиито професионални знания и заключение се е доверил, не са категорични, че своевременното хоспитализиране на Н. У. би предотвратило смъртта ѝ. Това обстоятелство добросъвестно е посочено от апелативния съд на стр. 25 от мотивите му. Затова неверен е изводът му, че възможността да настъпи смърт и при своевременна хоспитализация не изключва причинната връзка между липсата на такава хоспитализация и настъпилата смърт. Точно обратното. За да се счете, че е налице причнно-следствена връзка е необходимо да се направи извод, че при своевременно хоспитализиране на родилката в болничното заведение, смъртта ѝ не би настъпила. Подобен извод не е направен от проверявания съд. Той е заключил обратното, че липсата на навременна хоспитализация е довела до смъртта на Н. У. в следствие на развиващата се остра вирусна инфекция. Контролираният съд пропуска, че причинно-следственият процес в случая не е стартирал с бездействието на подсъдимата. Той се е развивал независимо от това дали тя е щяла да изпълни задължението си да хоспитализира пострадалата или не. Затова поведението на подсъдимата не е в основата на настъпилия вредоносен резултат. В настоящия случай бездействието на подс. Д.-Д. е извън този причинно-следствен процес. Следователно, на спорния въпрос дали смъртта на Н. У. би била предотвратена при поведение на подсъдимата, съобразено с медицинския стандарт, отговорът не е категорично положителен както е приела проверяваната инстанция. Неблагоприятното развитие за Н. У. не е в резултат на пропуски на подсъдимата. Без съмнение, за отговорността на дееца е от значение неговият конкретен принос за настъпване на противоправния резултат и той трябва да е condicio sine qua non. Правната доктрина и съдебната практика последователно приемат, че причинната връзка между дадено деяние и определен престъпен резултат неразривно съществува, когато деянието на извършителя, е онази предпоставка без която не би се активирал причинноследствения процес. Подсъдимата, въпреки че е нарушила добрата медицинска практика и алгоритъм за лечение по клинична пътека № 141, не е поставила началото на причинния процес. Причинната връзка е налице тогава, когато деянието създава предпоставки за настъпване на резултата. Нехоспитализирането на пострадалата за раждане не е факторът провокирал настъпването на противоправните последици. Безспорно, в чисто теоретичен план, хоспитализирането на пострадалата би дало по-големи шансове на лекарите да установят наличието на остър респираторен дистрес симптом при Н. У. и да започнат неговото лечение, но само при изявени симптоми, които да насочат към конкретни изследвания и лечение в специализирана болница. По тези причини неблагоприятният изход за Н. У. е настъпил в резултат на случайно стекли се обстоятелства, които подсъдимата не е била в състояние да предвиди и при най-добросъвестно изпълнение на професионалните си задължения. По изложените съображения основателен се явява доводът на защитата за липса на причинна връзка между поведението на подс. Д.-Д. и настъпилите съставомерни последици. Затова, в рамките на установените факти САС неправилно е приложил материалния закон, т. к. не се установява причинната връзка между поведението на подсъдимата и съставомерния резултат. Доколкото ВКС намери, че с поведението си подс. Д.-Д. не е поставила началото на причинно-следствен процес, довел до настъпване на противоправния резултат, т. е. липсва причинно-следствената връзка, която е част от обективната страна на деянието, подсъдимата следва да бъде оправдана по повдигнатото ѝ обвинение. Според касационния съд по делото категорично е установено, че подс. Д.-Д. е нарушила Алгоритъм на клинична пътека № 141 в част II, т. 1, което представлява административно нарушение. Налице е обаче процесуална невъзможност подс. Д. – Д. да бъде санкционирана за това нарушение на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК, тъй като е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване. Посочената разпоредба задължава касационната инстанция да отмени присъдата или решението, да оправдае подсъдимата и да ѝ наложи административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в Особената част на НК случаи или когато деянието съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ. Няма как да бъдат игнорирани задължителните указания, дадени в ТП № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС, според които разпоредбата на чл. 11 от Закона за административните нарушения и наказания препраща към уредбата относно погасяването на наказателното преследване по давност в Наказателния кодекс. На тази база, съотнасяйки датата на извършване на административното нарушение – 20.11.2011 г. и датата на постановяване на настоящия съдебен акт, административното нарушение на Алгоритъма на клинична пътека № 141 в част II, т. 1 е погасено по давност за наказателно преследване на основание чл. 80, ал. 3 вр. ал. 1, т. 5 НК. Този срок е в размер на четири години и шест месеца и изчислен по този начин показва, че абсолютната давност е изтекла на 20.05.2016 г. Давността сама по себе си погасява административнонаказателната отговорност на дееца и се прилага служебно от съда, като държавата губи правото си да наложи наказание на дееца. Затова, в настоящия случай спрямо подс. Д.-Д. не може да бъде приложена разпоредбата на чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК, доколкото, за да бъде санкционирана тя по административнонаказателен ред за допуснато нарушение на Алгоритъм за лечение по клинична пътека № 141, е необходимо да не е изтекла абсолютната давност. Видно от данните по делото, от извършване на процесното административно нарушение от подсъдимита са изминали близо десет години, което прави невъзможно ангажирането на административнонаказателната ѝ отговорност за стореното, тъкмо поради погасяването по давност на правото на държавата да санкционира противоправното ѝ поведение. Гражданските искове на майката на пострадалата Н. У. – Т. У. и на малолетната ѝ дъщеря – Г. Н. са пряко свързани с въпроса за наказателната отговорност на подсъдимата. Оправдаването на последната по обвинението по чл. 123 НК предопределя отхвърлянето и на гражданските искове като неоснователни, защото причината за смъртта на Н. У. не се дължи на действия на подсъдимата. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло присъда № 1/22.01.2020 г. на апелативен съд – София по ВНОХД № 1004/2019 г. ПРИЗНАВА подсъдимата Л. С. Д. – Д. с ЕГН [ЕГН] за невиновна в това, че на 20.11.2011 г. в гр. София, поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност е нарушила чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ, чл. 11, т. 1 от Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на родилно отделение на Втора САГБАЛ „Шейново“ ЕАД, Алгоритъм на клинична пътека № 141 в част II, т. 1 и на чл. 2, т. 5 и чл. 81, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗ и по непредпазливост е причинила смъртта на Н. Д. У., като на основание чл. 304 НПК я ОПРАВДАВА по обвинението да е извършила престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК. ОТХВЪРЛЯ предявените с правно основание чл. 45 ЗЗД от Т. Ш. У. и Г. П. Н., чрез законните си представители Е. Н. Н. и П. К. Н., гражданските искове срещу подс. Л. С. Д. – Д. като НЕОСНОВАТЕЛНИ. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.