Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
София, 17.03.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 3538 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. А. и М. Н. А., чрез пълномощника им адвокат И. Н., против решение № 260067 от 12.05.2021 г., постановено по гр. д. № 158 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260581 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 1464/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив за уважаване на предявените от Р. К. Д. против А. Г. А. и М. Н. А. ревандикационен иск по отношение на апартамент-самостоятелен обект с идентификатор *****, ведно с принадлежащите му изба № 5 и идеални части от общите части на сградата и 13/145.88 ид.ч. от гараж-самостоятелен обект с идентификатор ***** с правото на ползване на отразеното по архитектурния проект на сградата паркомясто под № 5, придобити по силата на реализирано право на строеж по договор, сключен с „Икар 95“ ООД, обективиран в нотариален акт № 23, том ІІІ, рег. № 3174, дело № 393/27.06.2011 г. на нотариус № * и от Т. Х. Д. и К. С. Д. против А. Г. А. и М. Н. А. ревандикационен иск по отношение на придобит в режим на съпружеска имуществена общност апартамент-самостоятелен обект н идентификатор *****, ведно с принадлежащата му изба № 4 и идеални части от общите части на сградата и 12.50/145.88 ид. ч. от гараж-самостоятелен обект с идентификатор ***** с правото на ползване на отразеното по архитектурния проект на сградата паркомясто под № 4, придобити по силата на реализирано право на строеж, придобито от Т. Х. Д. по време на брака й с К. С. Д. по договор, сключен с „Икар 95“ ООД, обективиран в нотариален акт № 22, том ІІІ, рег. № 3171, дело № 392/27.06.2011 г. на нотариус № *.
Р. К. Д., Т. Х. Д. и К. С. Д. са подали чрез пълномощника си адвокат Н. А. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Ищците са основали претендираните права на сключени договори за покупко-продажба от 27.06.2011 г. на право на строеж на процесните имоти с „Икар 95“ ООД и реализиране на правото на строеж. Ответниците (които според твърденията в исковата молба са собственици на терена, учредили са на „Икар 95“ ООД право на строеж и в производство по несъстоятелност на дружеството са закупили правото на строеж за обектите, с което дружеството не се е разпоредило, довършили са сградата в хода на предходен процес между страните за притежание от ищците на право на строеж върху процесните обекти и оспорват правата им) са навели възражение за недопустимост на иска, поради наличие на сила на пресъдено нещо по решение № 953/6.07.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на Окръжен съд-Пловдив, влязло в сила на 19.03.2019 г., евентуално за неоснователност на иска, поради погасяване на правото на строеж по давност. Тези възражения са поддържани и в подадената от тях въззивна жалба.
Въззивният съд е приел за неоснователен отвода за пресъдено нещо. Посочил е, че при реализиране на правото на строеж, се придобива правото на собственост на съответния обект, но правото на строеж продължава своето съществуване в латентен вид в рамките на по-общото право на собственост и ако сградата погине, то отново има самостоятелно съществуване. Същевременно силата на пресъдено нещо се формира върху твърдяното субективно право и юридическия факт или състав, от който това право възниква. Изведен е извода, че предметът на двете дела е различен, поради което формираната сила на пресъдено нещо по решение № 953/6.07.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на Окръжен съд-Пловдив (за отхвърляне на иска на ищците против ответниците за притежание на право на строеж върху процесните и по настоящото дело имоти, поради реализиране на правото на строеж с изграждане на груб строеж на сградата) няма действие в настоящото производство.
Съдът е счел за неоснователно и възражението, че правото на строеж, учредено от ответниците на „Икар 95“ ООД и придобито от дружеството от ищците, е погасено на основание чл. 67 ЗС. Посочил е, че срокът е давностен и за него се прилагат правилата на чл. 110 – чл. 120 ЗЗД и възражението не може да се направи, ако правото на строеж е реализирано и обектът, за който е учредено вече е построен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1) в случай, че някой от елементите на фактическия състав на претендираното право съдът намери, че е предмет на решен исков спор, длъжен ли е съдът да изследва каква сила на пресъдено нещо е формирана по отношение на този правопораждащ факт и може ли за същия факт, съдът да приеме нещо различно от резултата по приключения спор;
2) за задължението на съда да се произнесе по фактическите твърдения на страните и доказателствата във връзка с тях, както и по въведените от тях възражения и доводи по спорния предмет, която дейност да отрази в мотивите на съдебния акт.
Въпросите са относими към мотивите на въззивния акт, но по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Тезата на касаторите-ответници е, че титулярството на ищците като носители на правото на строеж въз основа на договори, сключени с „Икар 95“ ООД е отречена с влязлото в сила решение по предходния процес между страните, като и факта на настъпил в хода на гр. д. № 1931/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив груб строеж на сградата, е обхванат от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо и в настоящия процес не се твърди нито един нов факт, който да е настъпил след устните състезания по предходното дело. Претенцията по настоящото дело нито е искане за различно материално право на същото основание, нито е претенция за същото материално право на различно основание, поради което е недопустима.
Сочената теза е правно необоснована като несъобразена със характера на ограниченото вещно право на строеж и предмета на съдебните производства при спор за принадлежността на правото на строеж и при спор за собственост на обектите, придобити в резултат на реализирано право на строеж.

Правото на строеж е имуществено ограничено вещно право (всички лица, вкл. собственика на терена са длъжни да не предприемат действия, които са несъвместими с неговото съществуване или които го нарушават и обременяват). Веднъж възникнало следва обременения поземлен имот. Включва правомощията на носителя му да построи сграда в чужд имот и в отклонение от правилото на приращението да придобие собствеността върху постройката, както и да ползва поземления имот с оглед предназначението на постройката. В практиката на ВКС (например решение № 44 по гр. д. № 358/2012 г. на ІV гр. о.) е дадено тълкуване, че отделните правомощия не са самостоятелни и независими едно от друго, а формират единно право, целта на което е да се притежава самостоятелен обект отделно от земята в отклонение на принципа на приращението по чл. 92 ЗС. Правото на строеж е годен обект на прехвърлителна сделка и съответно на защита по исков ред до момента на реализиране на грубия строеж на сградата по смисъла на § 5, т. 46 ДР на ЗУТ, а след този момент предмет на прехвърлителна сделка и съответно на съдебна защита е правото на собственост на вече възникналия самостоятелен обект на вещни права. Реализирането на факта „груб строеж“ в хода на процес по спор за принадлежността на правото на строеж, се отчита от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото въз основа на него се установява, че вече липсва годен предмет на защита в исковия процес, тъй като предмет на правния спор докато сградата съществува вече може да бъде само правото на собственост. Във връзка с тази същност на правото на строеж (като ограничено вещно право и като обект на защита в исков процес) се преценява и формираната сила на пресъдено нещо на решение, с което е отхвърлен иск за принадлежността на правото на строеж, а именно дали отрича принадлежността на ограниченото вещно право в лицето на ищеца, поради липса на фактически състав за придобиването му, респ. разваляне на придобивното основание или погасяване по давност (в който случай предявяването на същото право или на правото на собственост върху вече построения обект въз основа на същото придобивно основание е преклудирано от силата на пресъдено нещо) или отрича ограниченото вещно право като предмет на самостоятелна защита в исковия процес (в който случай предявяването на друго вещно право, а именно придобитото право на собственост, въз основа на същите факти, не се обхваща от силата на пресъдено нещо). Именно в този смисъл са и мотивите на въззивното решение, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта му, като постановено при наличие на сила на пресъдено нещо в предходен процес между същите страни.
Поради мотивите, изложени по отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, липсва противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС по първия от поставените при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси (обоснован с доводи за преклудиране на правата, основани на факти, осъществени до даване ход на устните състезания в предходния исков спор между страните), даваща тълкуване, че забраната за пререшаемост (чл. 299 ГПК) е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото и когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти и по някой от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че по отношение на общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно, като идентичност в предмета на делата е налице и не само при пълно субективно и обективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по което се формира сила на пресъдено нещо.
Вторият въпрос, поставен при условията на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, е свързан със заявеното от ответниците възражение, че правото на строеж е погасено по давност, заявено пред ищците още преди предявяване на иска по гр. д. № 1931/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, както и в хода на това исково производство и в настоящото производство. Касаторите считат, че въззивният съд не е отчел, че възражението им по чл. 67 ЗС е инкорпорирано в резултата по гр. д. № 1931/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, поради което това възражение не може да се приеме за преклудирано, а следва да се зачете резултатът по делото, по което възражението е въведено своевременно, а по отношение на тези доводи липсват мотиви на апелативния съд.
Посочената обосновка, че влязлото в сила решение № 953/6.07.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на Окръжен съд-Пловдив инкорпорира и произнасяне по възражението, че правото на строеж на ищците е погасено по давност, не съответства на данните по делото. В мотивите на това решение изрично са формирани изводи, че правото на строеж не е погасено по давност, а в диспозитива тази воля е отразена, чрез посочване, че исковете за принадлежност на правото на строеж се отхвърлят единствено поради реализиране на грубия строеж на сградата. Следователно формирайки извод, че възражението за погасяване на правото на строеж по давност в настоящия процес е преклудирано (макар и без да възпроизведе всеки от доводите на ответниците в тази насока) въззивният съд не е допуснал противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС по втория поставен въпрос.
С оглед липсата на основание за допускане на касационно обжалване касаторите следва да възстановят на Р. К. Д. и Т. Х. Д. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 900.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Н. А..
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 260067 от 12.05.2021 г., постановено по гр. д. № 158 по описа за 2021 г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА А. Г. А., ЕГН [ЕГН] и М. Н. А., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], област Пловдив, [улица], съдебен адрес:: [населено място], [улица], ет. 2, офис 11, адвокат И. Н. да заплатят на Р. К. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 7 и Т. Х. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], ул. „69-та“, двете със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, адвокат Н. А. разноски по повод касационната жалба в размер на 900 лв.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: