7 Р Е Ш Е Н И Е № 13 гр. София, 02.04.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ при участието на секретаря Албена Рибарска изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3525/2014 година. Производството е по чл. 307, ал. 2 ГПК, вр. чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК. С определение № 1003 от 02.10.2014 г., постановено по реда на чл. 307, ал. 1 ГПК е допуснато разглеждане на молбата на Х. Х. Т. за отмяна на решение № 1705 от 25.04.2013 г. по гр. дело № 2689/2012 г. на Х граждански състав на Пловдивски районен съд, потвърдено с решение № 87 от 10.01.2014 г. по гр. дело № 2239/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, като с определение № 237 от 07.08.2017 г. е възобновено производството по гр. дело № 3525/2014 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, спряно с определение № 20 от 23.01.2015 г. на основание чл. 292 ГПК. Като фактическо основание в молбата за отмяна страната е изложила твърдения за произнасяне на Пловдивски районен съд /ПРС/ по иск с правно основание чл. 109 ЗС /решение по гр. дело № 12229/2009 г./ по въпроса за собствеността на процесните постройки – гараж, съставляващ част от стопанска постройка в ПИ № 56784.524.352 по КК на П. и баня – тоалетна в същото место в противоречие с решението, чиято отмяна се иска, с което ПРС е отхвърлил иск с правно основание чл. 108 ЗС по съображения за изграждането на същите постройки от ответниците и придобиването им по давност, упражнявана повече от 10 години. Твърди се, че страните по делата са един и същи. Другото основание за отмяна се поддържа по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че ново обстоятелство е решение по гр. дело № 8772/2013 г. на ХVІ състав на ПРС, постановено по иск с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС, влязло в сила на 22.01.2014 г., с което според молителката било прието, че намиращите се в съсобственото дворно място други постройки, извън жилищната сграда били съсобственост на собствениците на терена, молителката и [община]. Ответникът А. Г. М. в отговора по чл. 306, ал. 3 ГПК е изложил довод за липсата на основания по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК, другият ответник Г. А. М. не е взел становище. Настоящият състав на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд /ВКС/, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: С определение № 1003 от 02.10.2014 г., постановено по реда на чл. 307, ал. 1 ГПК по горепосоченото дело, подадената от настоящата молителка молба за отмяна е приета за процесуално допустима. Разгледана по същество същата молба е неоснователна. По първият по реда на изложението фактически състав, поддържан на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, ВКС приема следното: Идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения, като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4, вр. чл. 307, ал. 4 ГПК, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо /в този смисъл са разрешенията в ТР 7/2014 от 31.07.2017 г. по т. дело № 7/2014 г., т. 5 на ОСГКТК на ВКС/. В случая с решение № 87 от 10.01.2014 г. по гр. дело № 2239/2013 г., VІІ граждански състав /гр. състав/ на ПОС е потвърдил решение № 1705 от 25.04.2013 г. по гр. дело № 2689/2012 г. на Х граждански състав /гр. състав/ на ПРС, за отхвърляне на предявен от Х. Х. Т. против А. Г. М. и Е. В. М. /починала в хода на производството по чл. 307 ГПК и конституиран като страна синът й – Г. А. М./ иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикиране на баня – тоалетна и постройка, ползвана като гараж и двата имота, находящи се в дворно място – поземлен имот с идентификатор 56784.524.352 по кадастралната карта на [населено място], подробно описани в диспозитива на първоинстанционния акт. По другото дело, на което се позовава молителката – решение № 884 от 18.03.2010 г. по гр. дело № 12229/2009 г. на ХVІІ гр. състав на ПРС, потвърдено с решение № 493 от 05.04.2011 г. по гр. дело № 1305/2010 г. на V гр. състав на ПОС са разгледани два иска – по чл. 108 ЗС за ревандикиране на североизточна реална част от сутерена на жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], подробно описана в диспозитива на акта на ПРС и по чл. 109 ЗС – за осъждане на А. М. да премахне построените в дворното място сгради, посочени по – горе, като исковете са отхвърлени. Доводите на молителката, че е налице състава на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК по отношение на решението, чиято отмяна се иска и решението, постановено по иска с правно основание чл. 109 ЗС са незаконосъобразни. Предметите на двете решения не са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. С решението си по гр. дело № 1305/2010 г. ПОС не е мотивирал изводи по собствеността на процесните сгради, а е приел, че същите /баня – тоалетна и масивна постройка, ползвана като гараж/ не пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост, т.е. самото им изграждане не засяга това право. Прието е от двете инстанции, че за въпросните сгради е приложим режим на търпимост по смисъла на § 16, ал. 1, изр. 1 ПЗР на ЗУТ. С изразеният в първоинстанционното решение по гр. дело № 12229/2009 г. на ПРС мотив, че всичко построено извън обема на учреденото право на строеж за изграждане на двуетажна жилищна сграда се явява приращение към дворното място и е станало собственост на Държавата, а след това на [община], както и че А. М. не би могъл да придобие собственост върху процесните постройки по давност, не се формира сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността върху същите сгради, по отношение на която да е налице противоречиво разрешаване на същия въпрос с акта на въззивния съд и потвърденият с него акт на ПРС, чиято отмяна се претендира. Този извод е обусловен от следните съображения: Съгласно разрешенията, приети с ТР 4/2015 от 06.11.2017 г. по т. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, предмет на делото по негаторен иск не е нито правото на собственост върху засегнатия имот на ищеца, нито правото на собственост върху пречещия имот на ответника, като правата на собственост върху тези имоти остава извън предмета на делото и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Прието е още, че предмет на делото по негаторния иск е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху веща, както и е обосновано разбирането, че правото на собственост е предмет на дело, когато се претендира неговото съществуване или несъществуване, а когато това право се защитава от ограничаване или друго накърняване /чрез иск по чл. 109 ЗС/, предмет на делото е несъществуването на съответните ограничения и неправомерността на накърненията, а също така и преустановяването на неправомерните въздействия и възстановяване на положението отпреди нарушението. По делото, по което са постановени решенията, чиято отмяна се иска въззивният съд е мотивирал съдебния акт със съображения, съвпадащи с тези на първоинстанционния съд, съгласно които обектите, за които се претендира право на собственост са били частна общинска собственост по приращение, построени през периода 1971 г. – 1973 г. от ответниците в дворно място, собственост на [община], като ответниците са упражнявали владение по отношение на същите обекти повече от 10 години, от 1970 г. за гаража и от 1973 г. за банята - тоалетна. Обосновано е разбирането за придобиване на процесните имоти по давност, изтекла преди 01.06.1996 г., когато по силата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността спират да текат този вид давностни срокове. Мотивирано е виждането, че забраната за придобиване по давност на недвижими имоти засяга единствено имоти, които са публична общинска собственост, но не и имоти, частна общинска собственост /каквито са процесните имоти/, които могат да се придобиват в този срок, респективно прието е, че процесните сгради са придобити от ответниците, поради което иска на Х. Т. по чл. 108 ЗС е отхвърлен. Решението, постановено от въззивния съд по гр. дело № 2239/2013 г., съответно решението, постановено от ПРС по гр. дело № 2689/2012 г., относно иска по чл. 108 ЗС, не са в противоречие с решението по гр. дело № 1305/2010 г. на ПОС и решението по гр. дело № 12229/2009 г. на ПРС, относно иска по чл. 109 ЗС по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като както подробно се изясни по – горе правните въпроси, засягащи собствеността върху процесните сгради по спора по чл. 109 ЗС не са включени в предмета на делото по негаторния иск, съответно по тях не се формира сила на пресъдено нещо. В този смисъл са и разрешенията в ТР 4/2015 от 06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които решението по негаторния иск не съдържа диспозитив за правото на собственост върху засегнатия и пречещия имоти, а само за съществуването или несъществуването на сервитут, ограничено вещно право или на друго бреме /право на въздействие/, което собственикът е длъжен да търпи. По отношение на ответника Г. А. М. следва да се добави и още едно обстоятелство, което обуславя липсата на разглеждания състав за отмяна, а именно отсъствието на пълен субективен идентитет спрямо този ответник, който не е участвал като страна в производството по чл. 109 ЗС. С оглед на изложените съображения следва да се приеме, че липсва обективен идентитет в предмета на влезлите в сила съдебни решения, разгледани по – горе, поради което настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Поради това молбата за отмяна на решение № 1705 от 25.04.2013 г. по гр. дело № 2689/2012 г. на Х граждански състав на Пловдивски районен съд, потвърдено с решение № 87 от 10.01.2014 г. по гр. дело № 2239/2013 г. на Пловдивски окръжен съд следва да се остави без уважение. По фактическия състав, поддържан на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, ВКС приема следното: Решението от 18.12.2013 г. по гр. дело № 8772/2013 г. на ПРС, гр. отделение, ХVІ състав, което молителката е посочила, като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК няма характеристиката на ново обстоятелство по смисъла на същата норма. За да е осъществен фактическия състав на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК е необходимо представените писмени доказателства да имат характеристиката на новооткрити и да са от съществено значение за решаване на делото. Новооткрити или новосъздадени писмени доказателства могат да бъдат такива документи, които се отнасят до факти, твърдени по време на висящността на спора, които ако са били известни на съда биха обусловили други правни изводи и които са останали недоказани поради обективна невъзможност за страната да се снабди с тези документи, въпреки проявената грижа за това. Цитираното съдебно решение е влязло в сила на 22.01.2014 г. и като нововъзникнало спрямо решението по гр. дело № 2689/2012 г. на ПРС обстоятелство /решението по гр. дело № 2689/2012 г. на ПРС е влязло в сила на 10.01.2014 г./ не е могло да бъде обхванато от преценката на съда, в която се включват само фактите, настъпили до приключване на устните състезания, поради преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Затова посоченото решение не е ново обстоятелство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. не притежава характеристиката на основание за отмяна по същата норма. Решението по гр. дело № 8772/2013 г. на ПРС не би обусловило и други правни изводи по спора, образуван въз основа на иска по чл. 108 ЗС, приключил с решението, чиято отмяна се претендира. Този извод произтича от следните съображения: С решение от 18.12.2013 г. по гр. дело № 8772/2013 г. на ПРС, гр. отделение, ХVІ състав е разпределено ползването на поземлен имот с идентификатор № 56784.524.352, съгласно одобрената кадастрална карта на [населено място], находящ се в [населено място], [улица] между ищцата Х. Х. Т. и ответника [община], съобразно приложения вариант от заключението на вещото лице Е. Л., обявен за неразделна част от решението, онагледен в скица – лист 108 от делото, подробно описан в диспозитива на съдебния акт. Изложени са фактически констатации за това, че ищцата е собственик на Ѕ идеална част от дворното място, ответникът на другата половина от имота, а третото за спора лице – А. М. е придобил собственост върху част от сутерена на сградата. В мотивите на решението изрично е посочено, че в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС не се решават спорове за собственост между страните, а им се оказва съдействие за определяне на наличие на ползване на общата вещ, с оглед на което производството се квалифицира, като съдебна администрация. Прието е още, че предложения от вещото лице вариант за разпределение ползването на свободната, незастроена част от дворното място е най – целесъобразен и справедлив, двете страни нямат възражение по него, молят да бъде одобрен от съда, поради което е постановено разпределението да се извърши по този вариант. Както се установява от изложението на мотивите, обусловили изхода на делото, съдът не е взел отношение по въпросите на собствеността, както във връзка със засегнатия имот на ищцата, така и във връзка с пречещия имот на ответниците. Процедирането на съда е съобразено с квалификацията на производството, като вид съдебна администрация. Съгласно разрешенията, приети с ТР 7/2014 от 31.07.2017 г. по т. дело № 7/2014 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4, влезлите в сила съдебни решения, постановени в производство по спорна съдебна администрация, не подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК. Съгласно мотивите на ОСГКТК на ВКС решенията на съда, постановени в производства по администриране на граждански правоотношения /каквото е решението по гр. дело № 8772/2013 г. на ПРС/ не формират сила на пресъдено нещо, тъй като с постановяването им не се разрешава материалноправен спор, а се уреждат правоотношения, съгласно очертани от закона критерии и интереси, въз основа на факти, преценени по целесъобразност. Затова цитираният акт на Пловдивски районен съд, с който е разгледано искане по чл. 32, ал. 2 ЗС не съставлява разрешаване на спор за собствеността на процесните сгради, респективно не формира сила на пресъдено нещо по същия спор, която да бъде зачетена от съда, разглеждащ спора по чл. 108 ЗС и съответно не може да обуслови промяна на правните изводи, приети с решение по гр. дело № 2689/2012 г. на ПРС, Х граждански състав. Същият акт няма доказателствена сила спрямо участващите в производството по ревандикационния иск страни /по гр. дело № 2689/2012 г. на ПРС/, относно обстоятелства, засягащи спора за собствеността, които биха могли да променят изхода на спора. Ето защо следва да се приеме, че решението, на което се позовава молителката не е ново обстоятелство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което настоящият състав на ВКС намира, че молбата за отмяна, поддържана на това основание следва да се остави без уважение. При този изход на делото молителката следва да заплати на ответника по молбата за отмяна А. Г. М. разноски за производството по чл. 307 ГПК, които видно от представения договор за правна защита и съдействие са в размер на сумата 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Х. Х. Т. за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК на решение № 1705 от 25.04.2013 г. по гр. дело № 2689/2012 г. на Пловдивски районен съд, Х граждански състав, потвърдено с решение № 87 от 10.01.2014 г. по гр. дело № 2239/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІ граждански състав. ОСЪЖДА Х. Х. Т. да заплати на А. Г. М. разноски за производството по чл. 307 ГПК в размер на сумата 500 лева. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: