Р Е Ш Е Н И Е № 56 Гр.София, 11.04.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март, 2022 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ КОЛЕВА При участието на секретаря ИВАНОВА В присъствието на прокурора БЛИЗНАКОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.146/22 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №260007/09.09.20 г.,постановена от ОС-Варна /ВОС/, НО, по Н.Д. 602/19 г., подсъдимият П. Х. П. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.343,ал.1,б.В НК. Отхвърлен е предявеният от конституираната гражданска ищца М. И. Н. иск за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на извършване на деянието-18.07.18 г. Тази присъда е потвърдена с решение №260083/29.11.21 г., постановено от АС-Варна /ВнАС/, НО, по В.Н.Д.413/20 г. Срещу акта на втората инстанция е постъпила касационна жалба от конституираните като частни обвинители Н. Б., П. В. и С. Б., чрез техния повереник адвокат П. Н.. Твърди се, че „решението е незаконосъобразно, необосновано, неправилно, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон“. В жалбата няма отправено конкретно искане кои свои правомощия да упражни касационната инстанция. Такова уточнение се прави в открито съдебно заседание пред последната, пред която частните обвинители-жалбоподатели, редовно призовани, не се явяват. Ангажираният от тях повереник настоява жалбата да бъде уважена, предвид изложените в нея съображения, на основание чл.354,ал.1,т.5 НПК решението да бъде отменено и делото-върнато за ново разглеждане. Като допълнителен довод въздига липсата на мотиви от страна на първостепенния съд, което на собствено основание изисква отмяна на решението. Срещу сезиращия настоящата инстанция процесуален документ е постъпило възражение от защитника на подсъдимия, в което се оспорват всички аргументи, включително по отношение на изготвяне на самата жалба като касационна такава. В съдебно заседание пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела П., редовно призован, не се явява. Неговият защитник моли касационната жалба да не бъде удовлетворявана от една страна. От друга-намира, че поради неповдигане на въпроса за липса на мотиви на първостепенния съд в самия касационен документ, такъв довод не следва да се обсъжда от ВКС. А по същество, ако тази инстанция счете обратното, го намира за неоснователен. Представителят на ВКП пледира, че решението следва да бъде оставено в сила. Гражданският ищец М. Н., редовно призована, не се явява. Не се явява и нейният повереник, редовно призован. Не се заявява никакво становище. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид депозираната жалба и изразените в нея съображения и искания, като прецени отправеното срещу й възражение и становищата на страните в съдебно заседание, и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да се вземе отношение по допустимите за разглеждане възражения по писмения сезиращ документ, е необходимо да се изяснят няколко принципни обстоятелства, обмислени в контекста на конкретното производство: На първо място, предмет на разглеждане пред ВКС е постановеният съдебен акт на втората инстанция, в случая решението на ВнАС. Такъв несъмнен извод се извлича от разпоредбата на чл.346,т.1 НПК, на основание която е образувано процесното касационно производство. В тази връзка, на второ място, атакуващата въззивния съдебен акт страна е легитимирана да изрази своето недоволство, изготвяйки жалба пред съда по правото, какъвто е ВКС при първо редовно разглеждане на делото пред него като настоящото такова /липсват предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК/, в съответствие с правилата, заложени в разпоредбата на чл.351,ал.1 вр.чл.348 от процесуалния закон. Сравнението със съдържанието на нормата на чл.320,ал.1 НПК ясно указва на разликите, съществуващи при изготвяне на въззивна и касационна жалба /или протест/. И това е повече от обяснимо, предвид различните правомощия на въззивната инстанция като втора първа инстанция по същество и касационната такава, която е инстанция по правото. Затова последната се занимава не със собствена оценка на събрания доказателствен материал, откъдето да извежда дължими изводи по фактите, а с повдигнати пред нея годни възражения по отношение на допуснати от контролирания второстепенен решаващ орган съдебни грешки-материално и процесуалноправни. Точно поради тази причина претенциите за необоснованост и непълнота на доказателствата, излагани от страните, не съставляват касационни поводи, по които ВКС да се произнася. Това е видно от разпоредбата на чл.348 НПК. На трето място, с оглед последното казано, трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че актуалната касационна жалба в изключителната си част- десет от тринадесет страници общо, първата от които е въвеждаща- представлява буквален, неотричан от частното обвинение, препис на допълнението към въззивната жалба, изготвено от името на частните обвинители. В тези десет страници се оспорва същината на присъдата на първостепенния съд по същество, включително що се отнася и до пряко посоченото оплакване за необоснованост. Тук е мястото да се заяви, че пред ВнАС са събирани нови доказателства, които стоят в основата на постановения от този съд акт. Най-малко освен това, сравнението между мотивите към присъдата, съдържащи се на л.355 от първоинстанционното дело, и тези, съдържащи се на л.283 от въззивното дело, установяват в единия случай възприемане на теза за наличие на случайно деяние, водещо до оправдаване на дееца, а във втория- на недоказаност на повдигнатото обвинение поради невъзможност да се установят съществени факти, относими към съставомерността на поведението на П.. Следователно, пред настоящата инстанция стоят на разглеждане единствено аргументите, рефериращи към преценка на второинстанционното решение и разбира се, неотнасящи се до необоснованост. В светлината на казаното поначало е възможно обмисляне на доводи, изложени относно присъдата на ВОС, по отношение на неприлагане на правилата на чл.285 НПК и недоволството от последиците в тази връзка, но отнесени към решението на ВнАС. На четвърто място, предвид всичко изложено дотук, в най-общ план може да се заяви, че този съд е съгласен с аргументацията, очертаваща изводи в обсъждания по-горе аспект, изложена във възражението на подсъдимия чрез неговия защитник. Единственото несъгласие касае релевираното в съдебно заседание пред ВКС изявление на повереника на частните обвинители, че е налице липса на мотиви от страна на първоинстанционния съд по отношение на важни съставомерни моменти, а следователно и незаконосъобразност на постановеното решение на ВнАС, доколкото последният се е солидаризирал с липсващи мотиви на първата инстанция. Според защитника този аргумент не може да бъде обсъждан, тъй като той не е залегнал в касационната жалба. Последното казано е вярно. Но доколкото внимателният прочит на съдържанието на сезиращия настоящата инстанция процесуален документ в допустимата за произнасяне част би могъл да доведе до извод за позоваване на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК, и доколкото липсата на мотиви, очертана в нормата на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК е от категорията на абсолютните поводи за отмяна на атакувания съдебен акт, за които ВКС е легитимиран да следи и служебно, то няма пречка той да вземе отношение по казаното в тази насока в съдебно заседание, макар и то да не фигурира в жалбата. Всъщност, самата въззивна инстанция далеч не се е съгласила с тезите на първостепенния съд и генерално казано, с неговата мотивировка, както заявява повереникът на частните обвинители. Дори на л.283 лице от въззивното дело, в своето решение, тя изрично е изразила недоволството си от лошо изписаните мотиви към присъдата на ВОС, макар и основателно да не е счела, че се касае за практическа липса на такива, изискваща обезателна отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. Формулирайки обаче оплакванията по въззивната жалба и на фона на отправените пред ВнАС доказателствени искания, последният е направил всичко, зависещо от него, за изпълнение на задължението за доказване и установяване на обективната истина в рамките на въздигнатото на подсъдимия обвинение. Иначе казано, подходил е като втори първи съд по същество, който не само контролира акта на долната инстанция, но и сам допуска, събира, проверява и анализира доказателствени материали. Именно въз основа на тях е извел съответните изводи по установимата фактология и респективно, по приложение на правото. Затова собственото решение на ВнАС отговаря на правилата, разписани в нормата на чл.339,ал.1 и 2 НПК. Възраженията по допълнението към въззивната жалба на частните обвинители са обмислени в светлината на всички събрани, включително и пред апелативната инстанция, доказателства. Именно с оглед това трябва да бъдат разчитани отговорите на релевираните пред нея доводи по въззивната жалба. На пето място, все във връзка с принципните положения, отнесени към процесния казус, обсъждани досега, този съд не може да се въздържи да не обърне внимание на още един аргумент, изложен от повереника на частните обвинители в съдебно заседание пред ВКС. Вероятно на плоскостта на претендирано наличие на съществени нарушения на процесуалните правила /то впрочем е единственият начин да не се стъпи на оплакване за необосновано изведена недоказаност, която не е касационно основание/ повереникът отправя упрек, че „никой не се е сетил“ да проведе следствен експеримент за установяване на важни обстоятелства по обвинението. Този съд отнася казаното към втората инстанция, чието поведение е предмет на ревизия. Може да се отговори, че укорът е повече от несъстоятелен, след като самата повдигаща го страна не е генерирала лична активност в очертаната от нея посока /както и никоя друга страна/. Съдът сам не е счел за нужно да пристъпва към осъществяване на коментирания способ на доказване; извън обстоятелството въобще доколко е имало ясни данни, установени от съответни доказателствени източници, за извършване на следствен експеримент, както указват нормите на чл.166 и сл. НПК. В частта, в която касационната жалба е възможно да бъде разгледана от ВКС, тя е неоснователна. Въззивната инстанция е демонстрирала упорити процесуални усилия, не без помощта на страните, да се установи обективната истина. Въпреки това е извела заключението, че липсват същностни данни, въз основа на които да се установят точният ход на пешеходката /заради това е прието и казаното по назначената пред нея комплексна съдебно-медицинско-автотехническа експертиза/, излизането й на пътното платно, колко и какви автомобили са били паркирали вдясно от процесния сметовоз, как са били поставени огледалата за задно виждане на последния и др. Извън липсата на очевидци на настъпилия удар при произшествието, правилно е прието, че в хода на досъдебното производство не са извършени определени действия, което непоправимо е препятствало установяването на обективната истина. ВнАС е взел отношение по всеки важим въпрос и ВКС се солидаризира с него. Изтъкнати са множество аргументи, че въззивната инстанция е подминала факти, установени пред нея, формулиращи сериозни нарушения на пътното законодателство, осъществени от подсъдимия. Като изключим очертаването на собствена за обжалвалите страни теза в тази връзка, негативно в емоционален план обагряща поведението на подсъдимия като самонадеяно /в обвинителния акт е вменена непредпазливост, но по-скоро при анализа на конструкцията иде реч за небрежност/, е необходимо да се заяви, че в крайна сметка съдът е обвързан с обстоятелствата по повдигнатото с обвинителния инструмент обвинение и вменените нарушения на специалното законодателство, когато те са в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. В контекста на последното изложено ВКС ще отрази съгласието си с ВнАС относно процедурно правилно приетата липса на доказателства, които категорично да установят виновно поведение на подсъдимия. Макар и не същото да е отношението на този съд към кратките размисли на въззивната инстанция относно преценката за потенциално приложение на нормата на чл.287 НПК и липсата на необходимост от това при евентуално вменяване на текста на специалното законодателство по чл.25 ЗДП /доколкото и най-простият прочит на фактологията по обстоятелствената част на обвинителния акт установява различни от приетите както от ВОС, така и от ВнАС фактически положения, поне що се касае до движението на пострадалата пешеходка, очертаващо съответното вменено нарушение/, крайният извод по потвърждаване на оправдателната присъда е процесуално вярно достигнат. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №260083/29.11.21 г., постановено от АС-Варна, НО, по В.Н.Д.413/20 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/