Р Е Ш Е Н И Е № 387 С., 27.10. 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и единадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело N 1317 /2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите срещу въззивно решение от 19.04.2010 г. по въззивно гр.д. № 3040 /2008 г. на Софийския градски съд, г.о., ІІ в с-в., с което е оставено в сила решение от 17.06.2008 г. по гр.д. № 16561 / 2006 г. на Софийски районен съд, г.о., 59 с-в., с което е уважен иск на Г. М. С. срещу НАП с правно основание чл.344,ал.1,т.3 вр. чл.225,ал.1 КТ за 2,385 лева, ведно със законната лихва от 31.07.2006 г. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 487 /01.04.2011 г. по правния въпрос за началото на погасителната давност за вземане за обезщетение по чл.225,ал.1 КТ, за който е прието, че в обжалваното въззивно решение е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 3 /19.03.1996 г. по гр.д. № 3 /1995 г. на ОСГК на ВКС, с което е осъществено основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Касационните оплаквания са за допуснати от въззивния съд съществено процесуално нарушение и нарушение на материалния закон, които ще бъдат разгледани по-долу. Процесуалният представител на ответника в това производство Г. М. С. оспорва основателността на касационната жалба в проведеното открито съдебно заседание. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК: По изведения въпрос настоящият състав намира, че : Въпросът е по приложението на чл.358,ал.1,т.3 вр. ал.2,т.2 КТ. В деня на уволнението работникът може да търси обезщетение за оставането си без работа в резултат на незаконното уволнение на основание чл.225,ал.1 КТ включително и по съдебен ред, като предяви иска по чл.344,ал.1,т.3 КТ, но няма да има основание за присъждането на обезщетението преди настъпването на вредата, което става с осъществяването на факта на оставане без работа през определения от закона период от време с продължителност до шест месеца. С факта на нереализирането на трудов доход наред с оставането без работа през определен период от време се осъществява пълният фактически състав на нормата на чл.225,ал.1 КТ, която дава право на обезщетение (осъществяват се всички признаци на този фактически състав). Оттогава започва да тече и давностният срок по чл.358,ал.1,т.3 КТ. И доколкото правото на обезщетение се отнася до всеки отделен период от време в рамките на предвидения в нормата шестмесечен период от време от момента на уволнението, същото се отнася и за давностния срок – той започва да тече за всяка изтекла част от предвидения за обезщетяване период от време в момента на изтичането му. Или: щом има някакъв изтекъл период в рамките на предвидения в закона шестмесечен период, за който е предвидено обезщетяване, започва да тече давностният срок за него. В закона не се предвиждат основания за извода, че давностният срок за обезщетение по чл.225,ал.1 КТ започва да тече от момента, в който изтече изцяло предвиденият в закона период от шест месеца. В този смисъл е и приетото с ТР № 3 /1996 г. от 19.III.1996 г. по гр. д. № 3 /1995 г., на ОСГК на ВС, че вземането по чл.225,ал.1 КТ е изискуемо от деня, в който уволненият работник или служител е могъл да иска изпълнение, който поначало е денят на уволнението. По обжалваното решение : Производствата пред двете инстанции по същество са проведени по реда на ГПК от 1952 г. (отм.). Срещу иска по чл.344,ал.1,т.3 вр. чл. 225,ал.1 КТ ответникът се брани с отвод за недопустимост по чл.95,ал.1 ГПК от 1952 г. (отм.) с твърдение, че същият иск между същите страни е бил разглеждан по друго гражданско дело, производството по което е било прекратено от ВКС поради оттеглянето на иска едва на 31.10.2006 г., затова и първоинстанционното решение е недопустимо, както и с възражение по чл.358,ал.1,т.3 КТ; както и с твърдение, че доколкото искът е допустим (преди 31.10.2006 г.), той е погасен по давност на датата на предявяването му 29.07.2006 г., когато е изтекла тригодишната погасителна давност, която е започнала да тече на 29.07.2003 г, когато е уволнен ищецът. За да остави в сила обжалваното решение, с което искът е уважен, въззивният съд е приел, че за същия спор между страните е било вече висящо исково производство, прекратено след оттегляне на иска, тогава – на 31.10.2006 г. настоящото производство станало допустимо и искът следва да се счита предявен на тази дата, а не на датата на предявяването му - 28.07.2006 г., претендираното обезщетение е глобално, а не периодично обезщетение, с прекратяването на другото производство по чл.119 ГПК (отм.) се заличават с обратна сила всички материално-правни последици от предявяването на иска (давността не следва да се счита спирана или прекъсвана), началният момент, от който започва да тече давностният срок, очевидно не може да бъде по-рано от деня, следващ изтичането на целия процесен период на оставане без работа 30.01.2004 г., с който възниква процесното глобално парично вземане за обезщетение. Настъпването на изискуемостта, респ. началото на давностния срок очевидно не могат да предхождат възникването на самото субективно право на вземане по отношение на което тече погасителна давност. Давностният срок е изтекъл на 30.01.2007 г.. Т.е възражението е неоснователно. По наведените касационни основания и по съществото на спора (по основателността на иска): Д. за съществено процесуално нарушение е за това, че производството по настоящото дело не е прекратено на основание чл.95,ал.1 ГПК (отм.), на което съответства чл.126,ал.1 ГПК, във всеки един момент, следващ образуването на настоящото дело, в който между страните са били висящи две идентични дела по предявения иск по чл.344,ал.1,т.3 вр. чл. 225,ал.1 КТ. Д. е неоснователен, доколкото са правилни изводите на въззивния съд, че в момента на разглеждането на делото от него, първото дело между страните със същото спорно право (на същото основание и със същото искане) е вече било прекратено, поради което и от момента на прекратяването – 31.10.2006 г. второто производство е било допустимо и то от момента на предявяването на иска – 28.07.2006 г. Допустимо е и обжалваното въззивно решение, както и първоинстанционното, постановено на 17.06.2008 г.. Следващият довод е за неправилното приложение на нормата на чл.358,ал.1,т.3 КТ по направеното от жалбоподателя възражение за изтекла погасителна давност. С оглед приетото по-горе следва да се приеме, че както основателността на иска по чл.344,ал.1,т.3 вр. чл.225,ал.1 КТ се преценява за всеки отделен период от време (определен с начална и крайна дата) в рамките на шестмесечния период, за който се предвижда обезщетение по чл.225,ал.1 КТ, като се изследва осъществяването на предпоставките за уважаването му, така се преценява и възражението за изтекла давност по чл.358,ал.1,т.3 КТ – за всяка част от този период. Това разрешение се различава от приетото от въззивния съд разрешение. Независимо от това доводът за неправилност е неоснователен. Така е защото, с прекратяване на първото по време съдебно производство по предявения иск, е отпаднала с обратна сила процесуалната пречка пред настоящото съдебно производство (по-късно заведеното дело) и следва да се приеме, че по настоящото дело искът следва да се счита редовно предявен на 28.07.2006 г., когато исковата молба е подадена по пощата (датата на пощенското клеймо върху приложения плик). На тази дата – 28.07.2006 г. не е изтекъл предвиденият в чл.358,ал.1,т.3 КТ тригодишен период от време от уволнението на ищеца, извършено на 29.07.2003 г.. Следователно съдебно предявеното вземане (по реда на чл.344,ал.1,т.3 КТ) за обезщетение по чл. 225,ал.1 КТ не е погасено по давност. От изложеното и на основание правомощията на настоящата инстанция по чл.293 ГПК следва извод, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Страните не претендират разноски за касационното производство и такива не следва да се присъждат. Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 19.04.2010 г. по въззивно гр.д. № 3040 /2008 г. на Софийския градски съд, г.о., ІІ в с-в.. Решението е окончателно, не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: