5 Р Е Ш Е Н И Е №. 13 София, 07.03.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА МАРИЯ СЛАВЧЕВА при участието на секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 15/2010 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Г. срещу решение № 1590 от 13.10.2009 г. по гр.д.№ 1681/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 856 от 03.04.2009 г. по гр.д.№ 2641/2008 г. на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявения от касатора срещу С. Н. Т. в качеството му на ЕТ с фирма “Х.-3-С. Т.” с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата 4 000 лв. и вместо е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск. В касационната жалба се излагат доводи за наличието на всички визирани в чл.281, т.3 ГПК отменителни основания. Ответниците по касация Д. Иванова Т., С. С. Т. и И. С. Т., конституирани като законни наследници на мястото на починалия в хода на процеса ответник по иска П. Г. Г. оспорват касационната жалба. С определение № 572 от 30.08.2010 г. обжалваното въззивно решение е допуснато до касационен контрол поради наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса за развалянето на договора за изработка по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД без даден подходящ срок за изпълнение, вкл. в хипотезата на чл.262, ал.2 ЗЗД в хипотезата на преустановена от изпълнителя строителна дейност, който поставя и въпроса за съотношението между нормата на чл.262, ал.2 и чл.87, ал.1 ЗЗД. Върховният касационен съд, след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, както и релевираните в касационната жалба основания за допустимост по смисъла на чл.280 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд приел от фактическа страна, че на 04.02.2008 г. между страните по спора е сключен договор, по който ищецът възложил на едноличния търговец да изгради в груб строеж (всички СМР без довършителните) на обект „Триетажна жилищна сграда”, като авансово му изплатил сумата 9 000 лв. С нотариална покана, връчена на ответника на 26.05.2008 г. ищецът посочил, че тъй като не е уведомен за причините за прекъсване на работа на обекта в периодите от 13.03. до 10.04.2008 г. и от 23.04.2008 г. до датата на изпращането й, заявил, че разваля договора и го кани в 7-дневен срок да му възстанови сумата от 5 000 лв. По реда на чл.207 и 208 ГПК по ч.гр.д.№ 8285/2008 г. на ПРС е допуснато обезпечение на доказателствата за извършените от ищеца СМР на процесния обект, стойността на които според заключението на съдебно- техническата експертиза възлиза на 5 386 лв. За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли предявения кондикционен иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД въззивният съд приел отсъствието на предпоставките на чл.87, ал.1 ЗЗД, като на първо място се позовал на обстоятелството, че в нотариалната покана ищецът не е дал на ответника подходящ срок за изпълнение на изпълнение с отправяне на предупреждение, че при изтичането му без да е осъществено изпълнение, договорът ще се счита за развален. Изложени са съображения, че исковата молба в случая не може да играе ролята на подобно искане, тъй като спазването на процедурата е условие за настъпване на ефекта на развалянето. Това обусловило извода му, че не е настъпило прекратителното действие на изявлението на кредитора за разваляне на договора, поради което той няма право да претендира връщане на даденото по този договор при условията на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Извън посочените правни аргументи съдът приел за недоказана претенцията и по размер, тъй като при посещението си на обекта през м.август на 2008 г. вещото лице, назначено в производството по чл.207 ГПК констатирало, че строителството в месеците юни, юли и август е продължило от възложителя, като стойността на вложения през посочените месеци труд била включена в общата стойност на извършените от началото на строителството СМР, което не позволявало да се разграничи какъв е обемът на фактически извършената от ответника работа. В заключение е направен извод, че ищецът е неизправна страна по договора, тъй като при отправяне на едностранното предизвестие по чл.87, ал.1 ЗЗД не е дал срок на изпълнителя и следователно не е настъпил ефекта на развалянето, поради което е и отречено правото му да иска реституиране на даденото по него. Решението е неправилно. Принципно правилно е становището на въззивния съд, че съгласно чл.87, ал.1 ЗЗД когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си по причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Липсва основание да се приеме, че това правило не важи и в хипотезата на чл.262, ал.1 ЗЗ, доколкото посочената разпоредба урежда правото на възложителя да развали договора ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин. Следователно разпоредбата на чл.262, ал.1 ЗЗД препраща към чл.87, ал.1 ЗЗД, а не се намира в съотношение на специална към обща норма. Така даденото от въззивния съд разрешение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване съответства на константната съдебна практика по приложението на чл.87, ал.1 ЗЗД, но без да е отчетено от съда фактическото състояние на отношенията между страните по спора, за които данните по делото сочат, че те вече са били прекратени към датата на нотариалната покана, с която като се констатира този факт, е направено искане за възстановяване на възнаграждението, авансово платено от възложителя. При предявен иск за връщане на платени по договор суми в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, спорът следва да се концентрира върху въпроса налице ли е основание за тяхното задържане. При безспорната установеност за преустановена на 24.02.2008 г. строителна дейност на обекта, която се извежда от самото обяснение на ответника, дадено в първото по делото съдебно заседание, кореспондиращо и на останалите по делото доказателства, в т.ч. и на поканата на ищеца за връщане на авансово преведените, но неусвоени по договора суми, настоящият състав намира, че спор относно съществуването на облигационна връзка между страните не е бил налице. За това сочи и обстоятелството, че спорът между тях, при това още в проведеното по реда на чл.208 ГПК производство по обезпечаване на доказателствата, се е концентрирал единствено върху установяване на фактически извършените от ответника СМР, за които не е отпаднало основанието за задържане на полученото за тях възнаграждение. Съгласно правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и трайно установената съдебна практика, изразена в ППВС № 1/1979 г., в тежест на ищеца по иск по чл. 55, чл. 1 ЗЗД и в трите й хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника да установи наличието на основание за получаване, респ. за задържане на това плащане. В нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд е приел, че ищецът не е провел при условията на пълно и главно доказване наличието на недължимо платени на ответника суми като възнаграждение на СМР чрез посочването и установяването им по вид и количество. Съобразно посоченото правило ответникът е този, който следва да установи фактически изпълнените на обекта работи, за които платеното от ищеца възнаграждение е осъществено на валидно правно основание. Следва да се сподели становището на въззивния съд, че заключението на СТЕ, прието в проведеното по реда на чл.208 ГПК производство по обезпечаване на доказателствата не може да даде обективен отговор на този въпрос предвид обстоятелството, че в периода от преустановяване дейността на ответника до изготвяне на експертизата на обекта са били извършени СМР и от страна на възложителя. По делото обаче е прието допълнително заключение на тройна съдебно-техническа експертиза, според т.3 на което стойността на извършените от ответника работи възлиза на 4 639.72 лв. При определянето й експертите са се съобразили изцяло с едностранно съставените от ответника, макар и неподписани от ищеца 5 броя протоколи за изпълнени на обекта СМР, вкл. и такива, които не са предмет на договора, като напр. изкоп в скала, хидроизолация и др., което дава основание да се приеме, че преведеният по него аванс в размер на 9 000 лв. не е бил усвоен от изпълнителя до преустановяване на строителната дейност на обекта. При тези данни настоящият състав приема, че предявената от ищеца претенция се явява доказана не само по основание, но и по размер. Това налага въззивното решение да бъде отменено изцяло като неправилно, вкл. и в частта за разноските му и тъй като не се налага извършването на допълнителни процесуални действия, спорът следва да се реши от настоящата инстанция, като се постанови решение, с което да се уважи предявения иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД в предявения му размер от 4000 лв. предвид обстоятелството, че не е поискано увеличаване на цената му за разликата до 4 360.28 лв., като му се присъдят и 500 лв. разноски за първата инстанция. С оглед настъпилото пред настоящата инстанция законово правоприемство на страната на ответника и липсата на основание за ангажиране на солидарната отговорност на конситуираните на негово място наследници, същите дължат равна по размер сума или всеки от тях следва да бъде осъден да заплати на ищеца по 1 333.33 лв. Независимо от изхода на спора на касатора не се следват разноски, тъй като не е направено искане за присъждането им. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решение № 1590 от 13.10.2009 г. по гр.д.№ 1681/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 856 от 30.04.2009 г. по гр.д.№ 2641/2008 г. на Пловдивския районен съд, 7 гр.с. и е отхвърлен иска по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за сумата 4 000 лв., предявен от П. Г. Г. срещу С. Н. Т. като ЕТ с фирма „Х.-3-С. Т.”, [населено място] и ищецът е осъден да заплати разноски по делото в размер на 980 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Д. Иванова Т., С. С. Т. и И. С. Т., и тримата със съдебен адрес [населено място], [улица], адв.Г. С., да заплатят на П. Г. Г. от [населено място], [улица] на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД по 1 333.33 лв. всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 29.05.2008 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер общо на 500 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: