7 Р Е Ш Е Н И Е № 117 [населено място] ,12,08,2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия , първо търговско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти юни , през две хиляди и тринадесета година , в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА РОСИЦА БОЖИЛОВА при секретаря Наталия Такева , като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 921 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното : Производството е по чл. 290 ГПК . Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1487 / 20.07.2012 год. по гр.д.№ 4024 / 2012 год. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав , с което е отменено решение от 19.07.2011 год. на Благоевградски окръжен съд по гр.д. № 439 / 2010 год. и вместо това е осъден касатора да заплати на М. Д. Г. , Н. Д. Г. и В. Д. Г. сумата от 56 094,43 евро , представляваща двойния размер на задатъка по сключен между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот , ведно със законната лихва върху същата от предявяването на иска . Касаторът оспорва правилността на постановеното въззивно решение с доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на доводи по приложението на чл. 87 ал.4 ЗЗД - предвид неизпълнена незначителна, с оглед интереса на кредитора, част от задължението, както и неправилност на извода за неприложимост на чл. 87 ал.3 ЗЗД , с оглед предложено в хода на производството изпълнение на задължението. Позовава се на необсъдени доказателства , вкл. доказателствата в тяхната съвкупност и взаимовръзка , както и на постановяване решението в противоречие с материалния закон - чл.20 ЗЗД , предвид игнориране необходимостта от тълкуване на неясната норма на чл. 19 от договора . Счита, че въззивният съд неправилно е възприел за доказана изправността на ищцовата страна , а собственото му задължение - за изискуемо . Ответните страни - М. Д. Г. , Н. Д. Г. и В. Д. Г. - оспорват касационната жалба , като споделят изводите на въззивния съд по приложението на чл.19 пр.2 от договора , като допустимо основание на претенцията им във връзка с чл. 93 ал.2 ЗЗД . Оспорват основателността на довода на касатора, че съгласно чл. 8 вр. с чл. 2 и чл.4 ал.3 / неправилно цитирана според тях / остатъкът от продажната цена е дължим преди изповядване на сделката в нотариална форма . В тази връзка сочат относимост на разпоредбата на чл.2 от сключения между страните анекс от 29.08.2008 година . Обосновават извод за дължимост на окончателното плащане към момента на изповядване на сделката по нотариален ред, договорено в анекса със срок до края на м. ноември 2008 година , при неотправено от ответника предложение за това . С определение № 253 / 18.03.2013 год. по настоящото дело , касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, по въпрос за приложението на чл. 272 ГПК : Допустимо ли е мотивиране на въззивното решение , чрез препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, при напълно различен от този в първоинстанционното решение изход на спора , постановен от въззивния съд ? . Счетено е , че в отговор на така поставения въпрос въззивното решение противоречи на задължителна съдебна практика, решения постановени по реда на чл.290 ГПК , а именно : реш. № 346 / 25.11.2011 год. по гр.д.№ 1387 / 2010 год. на ВКС, ІІІ г.о. , реш.№ 643 / 12.10.2010 год. по гр.д.№ 1246 / 2009 год. на ВКС, ІV г.о. , реш.№ 239 / 14.11.2012 год. по гр.д.№ 1207 / 2011 год. на ВКС , ІІ г.о. , реш. № 10 / 04.07.2011 год. по гр.д. № 533 / 2010 год. на ВКС , ІІІ г.о. . Върховен касационен съд , първо търговско отделение , в съответствие с доводите в касационната жалба и възраженията на ответната страна , намира за установено следното : По поставения процесуалноправен въпрос : Според цитираната съдебна практика, обосновала допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , препращане по реда на чл.272 ГПК е допустимо при съвпадение на фактическите и правните изводи на двете инстанции и във всички случаи - при съвпадение на крайния резултат , без последното да би могло да е единствено и достатъчно условие за препращането , както и при условие ,че е еднаква по обем решаващата дейност на всяка инстанция / невъведени нови факти и доказателства във въззивна инстанция / . Настоящият състав споделя така дадения отговор . Нормата на чл. 272 ГПК , озаглавена „ Решение при правилно първоинстанционно решение „ и изрично предвиждаща в съдържанието си препращане при потвърждаване на първоинстанционното решение , не може да се тълкува разширително . Недопустимо е препращане от въззивния съд към мотивите на първоинстанционното решение / по начало единствено частично в тази хипотеза / при различен решаващ за правния резултат извод на всяка от инстанциите . Чл. 272 ГПК предвижда изключение от процесуалното задължение за собствено мотивиране на акта - за въззивната инстанция , като инстанция по съществото на спора , визирано в чл. 273 вр. с чл. 236 ал.2 вр.с чл. 235 ал.2 и ал. 4 ГПК и т.19 от ТР № 1 / 04.01.2001год. на ОСГК на ВКС .Изключението от процесуално правило предпоставя стриктното му прилагане . Последното има и логично основание . Препращането , в случай на съпътстващо мотивиране на различни , обуславящи изхода на спора и като такива - решаващи изводи от тези на първоинстанционния съд , би предпоставило възприемането на въззивното решение - съвкупност от собствени и приобщени мотиви - от субективни / на възприемащия / мисловни връзки , които не са част от обективираното му съдържание . Последното би могло да компрометира изискването за ясни и точни мотиви , като условие за процесуалната законосъобразност на решението , в противоречие с приетото в ППВС № 1 / 1953 год., ППВС № 7 / 1965 г., ППВС 1 / 1985 год. и да предпостави затруднения в защитата на страните и при упражняването на инстанционен контрол . По отношение на решаващия въззивен съд логиката на ограничението е предпоставена от необходимостта да достигне до собствени правни изводи , въз основа на самостоятелен анализ на доказателствата и формиране на извод за установените по делото обстоятелства / фактически констатации / . Само когато този анализ, процес на формиране на фактическите констатации и обосноваване със същите решаващите правни изводи напълно съвпада с материализирания в първоинстанционното решение аналогичен процес , препращането би следвало да се приеме за допустимо . Не би могло да се отрече добавянето и на собствени мотиви към препращащите , при еднакъв резултат от решаващата дейност на съдилищата . По съществото на касационната жалба : Производството е образувано по искове на М. Г. , Д. Г. и В. Г., за осъждане ответника [фирма] да заплати , на основание чл.93 ал.2 ЗЗД , двойния размер на предоставената от ищците, в качеството на авансови вноски , сума , съставляваща 45 % от продажната цена ,изрично уговорена с функция на „ задатък „ в сключения между страните предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот, инкорпориращ договор за изработката на вещта .Ищците твърдят разваляне на договора , на основание чл. 87 ал.1 ЗЗД, поради неизпълнение в срок задължението на продавача да прехвърли собствеността върху имота по нотариален ред . С отговора си, в срока по чл.131 ГПК, ответникът е релевирал няколко основания за отхвърляне на иска , акцентирайки на съдържанието на чл. 19 от договора, според което разваляне на договора и връщане на задатъка в двоен размер е допустимо само в случай на пълно плащане цената от купувача, каквото не е налице в случая. Наред с този довод , излага възражения и относно неизправността на купувача , изключваща възникнало в негова полза потестативно право на разваляне на договора , която се твърди в два аспекта : неизпълнено, изискуемо задължение за заплащане остатъка от цената , едва след което възниква за продавача задължение за прехвърляне на имота по нотариален ред , изрично препращайки към клаузите на сключения между страните анекс от 29.08.2010 год. , както и неизпълнение задължението на купувача да съдейства на продавача за сключването на договора , съгласно чл. 10.2 от същия , сочейки в тази връзка и представяйки кореспонденция по електронен път, предхождаща и следваща отправените от тях нотариални покани - предупреждение по реда на чл. 87 ал.1 ЗЗД . Възражението на ответника в тази насока е за препятствано единствено от поведението на купувачите сключване на окончателния договор . В писмената си защита , ответникът е навел и довод за приложимост на чл. 87 ал.4 ЗЗД - недопустимост на развалянето, с оглед неизпълнение на незначителна част от задължението му , който и във връзка с чл. 87 ал.3 ЗЗД е доразвил във въззивна инстанция , представяйки доказателства за предложено на ищците , в хода на производството , изпълнение на задължението за сключването на окончателен договор . По приложението на чл.19 от сключения договор тезите на страните си противоречат в следното : ищците основават претенцията си на чл.19 пр.2 от договора, като считат че в тази хипотеза правото на разваляне на договора и връщане задатъка в двоен размер не предпоставя изцяло заплатена от тях продажна цена . Ответникът тълкува разпоредбата на чл.19 пр.2 като изискваща аналогично „ пълно плащане на продажната цена „ , в качеството на условие за упражняване правото на разваляне на договора от купувача , при забава повече от 30 дни в изпълнение задължението на продавача да прехвърли собствеността по нотариален ред , позовавайки се на чл. 8 вр. с чл.2 и чл.4 от договора . Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, формирайки единствено решаващ извод в съответствие с противопоставеното от ответника тълкуване на чл.19 . Съпътстващо - „ за пълнота „ - е посочил само недоказано от ответника изпълнение на задължението му по чл. 8 от договора - да уведоми купувача за датата и мястото на сключване на окончателната сделка , но до края на м. ноември 2008 год. / срок уговорен с анекса от 29.08.2008 год. / , а не спрямо отправените по електронен път , в отговор на нотариалните покани , предложения на ответника , при данните за поддържан интерес от купувача от сделката и след м. ноември 2008 година . Освен преждепосочения решаващ извод за липса на право на иск на ищците , в хипотезата на частично платена продажна цена , първоинстанционният съд не е формирал изводи по никоя от иначе правилно изброените , като релевантни за произнасянето му предпоставки , по които е съществувал спор и конкретно : изправността на ищците / във всеки от аспектите на възражението на ответника - неплатен, изискуем остатък от цената и неоказано съдействие за изпълнение задължението на продавача / и неизправността на ответника / в съответствие с предоговарянето на условия и срокове с анекса от 29.08.2008 год., вкл. изпълнение на поетите с анекса задължения и правните последици от несбъдването им , по отношение първоначално договореното / . Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и уважил предявените искове , като не е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд по тълкуването на чл.19 от договора . Освен този си извод - че ищците , купувачи по предварителния договор, могат , с оглед развалянето му на основание чл.87 ал.1 ЗЗД, да претендират задатъка в двоен размер , независимо от неиздължаване пълната продажна цена - въззивният съд не е изложил други мотиви , а препратил към тези в първоинстанционното решение , постановено в противен смисъл и както се посочи по-горе – несъдържащо мотиви по предпоставките за упражняване на потестативното право на разваляне на договора от ищците . Изричен извод е направен само по довода за приложимост на чл. 87 ал.3 ЗЗД . Оставено е без уважение възражението на ответника за отхвърляне на исковете, поради предложено изпълнение на задължението за прехвърляне собствеността на имота в хода на производството , предвид настъпилите към момента на предявяване на исковете правни последици на развалянето . Въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл.235 ал.2 и ал.4 , чл. 236 ал.2 вр. с чл. 272 ГПК - непроизнасяне по релевантни за изхода на спора факти и доказателства , непроизнасяне по всички доводи и възражения на страните, предпоставено от неправилно възприемане и приложение на чл. 272 ГПК – препращане към мотиви на първоинстанционния съд, при формална липса на предпоставка за това - решение в противен смисъл и каквито на практика няма. Предвид това въззивното решение е останало без решаващи мотиви по обосноваване възникнало в полза на ищците потестативно право на разваляне на договора, надлежното му упражняване и последиците му . Изводът „ за пълнота „ в първоинстанционното решение не изчерпва анализа на изискуемите предпоставки, нещо повече - наведен е в аспект на задължение , възприето като различно от задължението, чието неизпълнение обосновава исканото разваляне , в който смисъл е и неясен . Доколкото препращането е и към фактически констатации на първоинстанционния съд , първоинстанционното решение съдържа фактически извод единствено относно доказан размер на заплатена от ищците авансова вноска от продажната цена , формираща задатъка / 28 047,15 евро /. В случая формално е приложен чл. 269 пр.2 ГПК , с произнасяне по единствения довод на въззивната жалба , като не е съобразено, че както ищецът , така и ответникът - неподал отговор на въззивната жалба - не биха могли да наведат съображения относно правилността на решението на първоинстанционния съд по останалите си релевантни , заявени в изискуемите от ГПК преклузивни срокове, доводи и възражения , тъй като такова произнасяне липсва . Не би могло да се възприеме формалистично приложение на чл. 269 пр.2 ГПК, задължавайки страните да преповтарят пред въззивната инстанция надлежно въведени в процеса факти и релевирани правни доводи , които нямат основание да коментират , предвид неформиран правен извод на съда по тях . В качеството на втора първа инстанция въззивният съд дължи произнасяне в обхвата , предпоставен от предмета на иска , в който първоинстанционния съд , с оглед даденото от него разрешение на спора , е счел излишно да се произнася и при несподеляне на решаващите му изводи . Процесуалното нарушение на въззивния съд по немотивиране на решението е съществено, тъй като препятства произнасянето на настоящия съд, в качеството му на контролно-отменителна инстанция, преценяваща правилността на формирани , а не тепърва формираща решаващи изводи по основателността на иска . Това предпоставя връщане на делото за произнасяне от друг състав на въззивния съд от стадия на устните състезания . Допустимо произнасяне настоящата инстанция дължи единствено по формирания решаващ извод относно правото на разваляне на договора и претендиране задатъка в двоен размер , на основание чл.19 пр.2 от договора . Мотивите на въззивното решение в тази им част следва да бъдат споделени частично . Така въззивният съд счита , че предпоставката „ пълно плащане на цената „ е условие за упражняване потестативното право на разваляне в първата хипотеза на чл.19 , но не и във втората . Според настоящия състав, съвместното тълкуване на чл.19 пр.3 / конкретно израза „ в този случай на разваляне „ , в логично отграничаване от друг , т.е. първия , предвид основанието за отграничаване - неустойката и липса на основание за систематично тълкуване на пр.3 извън обхвата на разпоредбата / във връзка с пр.1 и пр. 2 , ясни по съдържание , обуславят извода , че предпоставката - „ пълно плащане на цената „ в пр.1 на разпоредбата - не е условие за възникване право на купувача за разваляне на договора , поради неизпълнение от продавача на задължението му за сключване на окончателен договор във всяка от двете хипотези , а е относима към обхвата на отговорността на продавача , предвиждаща в хипотезата на „ пълно плащане на цената „ , но не и в тази на пр.2 / процесната /, връщане на задатъка в двоен размер, ведно с изрично уредената в пр. първо неустойка, т.е. засилена санкционна функция на задатъка . Няма основание съдържанието на разпоредбата , вкл. във връзка със сочените от ответника разпоредби на чл. 2 , чл.4 и чл. 8 , да се възприеме като отказ на купувача от правото му да развали договора при неизпълнение на задължение на насрещната страна, с последиците на чл. 93 ал.2 ЗЗД, възпроизведени отделно и в самия договор - чл.4 ал.4 . Произнасяне по касационния довод за възможното приложение на чл. 87 ал.3 ЗЗД в настоящата хипотеза , с оглед резултата от касационното обжалване, би се явило преждевременно , тъй като предпоставя извод за настъпили или не последици на развалянето , какъвто въззивният съд тепърва дължи . Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение , на основание чл. 293 ал.3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 1487 / 20.07.2012 год. по гр.д.№ 4024 / 2012 год. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав и ВРЪЩА делото за произнасяне от друг състав на същия съд , от фазата на устните състезания . Решението не подлежи на обжалване . ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :