Р Е Ш Е Н И Е №491 гр. София, 08 януари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на дванадесети ноември, две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Даниела Атанасова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора Мадлена Велинова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1626 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационни жалби на защитника на подсъдимия Б. П. К. и повереника на частния обвинител С. Б. С. срещу решение №84, постановено по ВНОХД №85/2013 г. по описа на Апелативен съд- гр.Бургас, с което е изменена присъда №42 от 18.02.2013 г., постановена по НОХД №1415/2012 г. по описа на Окръжен съд- гр.Бургас. С първоинстанционния съдебен акт подсъдимият Б. П. К. е признат за виновен в това, че на 24.05.2011 г. на ПП ІІ-99, при управление на моторно превозно средство „БМВ Х6”, с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил чл.21, ал.2 ЗДвП и чл.47, ал.3 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Г. Г., като на основание чл.343, ал.1, б.”в”, във вр. с чл.342, ал.1 НК във вр. с чл.373, ал.2 и чл.58а, ал.1 НК му е наложено наказание две години „лишаване от свобода”, като на основание чл.66, ал.1 НК изпълнението му е отложено за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила и наказание „лишаване от право да управлява МПС” за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимия е оправдан по обвинението да е нарушил чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на частния обвинител С. сумата от 950 лева и в полза на Държавата сумата от 2 717, 20 лева- разноски по водене на делото. С въззивния съдебен акт първоинстанционната присъда е изменена, като наказанието „лишаване от свобода” е намалено от две години на една година и осем месеца, а наказанието „лишаване от право да управлява МПС” от четири на три години. С решението е намален и изпитателния срок от пет на четири години. С решението подсъдимият е осъден да заплати на частния обвинител С. сумата от 500 лева- разноски по водене на делото, направени пред въззивната инстанция. В касационната жалба на защитника на подсъдимия е посочено касационното основание на чл.348, ал.1, т.3 НПК, като се твърди, че отмерените наказания са явно несправедливи. Поддържа се, че при определянето им не е отчетено поведението на подсъдимия, който непосредствено след произшествието е дал подробни и изчерпателни обяснения и е допринесъл значително за изясняване на релевантните за изхода на производството факти. Оспорва се размера на наложеното наказание „лишаване от право да се управлява МПС”, като се поддържа, че при определянето му не е отчетен явния превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. На тези основания се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде изменен, като отмерените наказания бъдат редуцирани. В касационната жалба на частния обвинител и допълнението към нея е посочено същото касационно основание, като се поддържа, че наложените на подсъдимия наказания са неоправдано леки. Твърди се, че неправилно обясненията на К. са отчитани като смекчаващо отговорността му обстоятелство, тъй като същите са направени в процедурата на съкратено съдебно следствие и са депозирани единствено с оглед получаването на редуцирано по реда на чл.58а НК наказание. Оспорва се и приложението на института на условното осъждане, като се поддържа, че скоростта на движение на подсъдимия, многобройните опити за шиканиране на производството, желанието му съдилищата да приемат съпричиняване на пострадалия са индиция, че отлагането на изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода” е неправилно. На тези основания се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен, делото да бъде върнато на въззивния съд, като бъдат дадени указания наказанието „лишаване от свобода” да бъде изтърпяно ефективно, а наказанието „лишаване от право да се управлява МПС” да бъде увеличено. В касационното съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба, като твърди, че определените наказания са несправедливо завишени. Поддържа, че правилно решаващите съдилища са отчели това, че извършеното престъпление е при форма на вината „непредпазливост” и са приложили института на условното осъждане. Предлага жалбата на повереника на частния обвинител да бъде оставена без уважение. Поверениците на частния обвинител поддържат касационната жалба, като твърдят, че неправилно съдилищата са отчитали направените от подсъдимия самопризнания като смекчаващи отговорността обстоятелства. Молят да бъде отчетено това, че те са направени в хода на съкратено съдебно следствие и това е основание за редуциране на наказанията на К.. Оспорва се и отлагането на изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода”, като се поддържа, че не са били налице предпоставките за приложение на нормата на чл.66, ал.1 НК. На тези основания предлагат атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Частният обвинител С. поддържа касационната жалба, като твърди, че не мрази подсъдимия, а единствено се противопоставя на арогантното му поведение. Подсъдимият К. поддържа касационната жалба, като твърди, че съжалява за случилото се и моли да му бъдат намалени наложените наказания. Представителят на държавното обвинение поддържа, че касационните жалби са неоснователни и предлага да бъдат оставено в сила атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационните жалби на защитника на подсъдимия и на повереника на частния обвинител са неоснователни. Възраженията и в двете жалби са относими към размера на наложените на подсъдимия К. наказания, а в тази на повереника са релевирани и доводи за неправилно приложение на института на условното осъждане. Касационният съдебен състав възприе изводите на решаващите съдилища, че като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства трябва да бъдат ценени чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, това, че полага грижи за многобройно семейство и изразеното съжаление за извършеното престъпление, а като отегчаващи- естеството на извършените нарушения на правилата за движение по пътищата (значителното превишаване на максимално разрешената скорост за движение) и причинените на намиращата се в автомобила, управляван от пострадалия Т. И. несъставомерни увреждания. Не може да бъде възприета тезата на поверениците, че неправилно като смекчаващо отговорността обстоятелство е ценено направеното самопризнание. При внимателен преглед на процесуалното поведение на подсъдимия се установява, че от самото начало на наказателното производство той е депозирал обяснения, като е признал участието си в произшествието. Действително в тези обяснения, К. е посочил по- ниска скорост на движение на управлявания от него автомобил от действителната, но това не може да е пречка да бъдат ценени направените признания. Вярно е, че обсъдените самопризнания са предпоставка за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 НПК, респективно при тази диференцирана процедура, подсъдимият е получил предвидена в закона редукция на наказанието, но предходните признания на извършеното престъпление могат и трябва да бъдат ценени като смекчаващо отговорността обстоятелства. Такива без съмнение К. е направил и правилно това негово поведение е било отчетено от съдилищата при индивидуализацията на наказанията му. В този смисъл е и ТР №1 от 2008 г. на ОСНК. Не може да бъде възприето и оплакването, че в хода на производството подсъдимият и защитниците му са правили множество възражения, насочени към установяване на съпричиняване от страна на пострадалия Г.. Такива не са направени в рамките на съдебното производство (същото се е развило след признаване на фактите по реда на чл.371, т.2 НПК), като в обстоятелствената част на обвинителния акт съпричиняване на пострадалия не е отразено. Единствено в пледоарията си защитникът на подсъдимия е посочил, че пострадалия е бил без колан при настъпване на произшествието, но това не може да бъде отчитано като негативен факт за К. и предпоставка за отмерването на по- тежко наказание. Касационният съдебен състав приема, че при индивидуализацията на наказателната отговорност не трябва да бъде отчитано в неблагоприятна светлина процесуалното поведение на привлеченото към наказателна отговорност лице и неговия защитник, когато то е осъществено в рамките на закона и е насочено към реализиране на правото на защита. Действията на подсъдимия и защитника му, с които те са се бранили срещу държаното и частното обвинение или са оспорвали тезата на прокурора и повереника, са легални и не представляват шиканиране на наказателното производство. Ето защо позицията на К., възприета и следвана в рамките на производството и конкретно опитът да бъде установено съпричиняване от страна на пострадалия не е отегчаващо отговорността му обстоятелство и не може да бъде отчитано при индивидуализацията на наказателната му отговорност. Правилно като отегчаващо отговорността обстоятелство е отчетено значителното превишаване на скоростта за движение в пътния участък, където е настъпило произшествието. Действително скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия е била изключително висока и същата е създала сериозна опасност за останалите участници в движението. При оценката на това обстоятелство трябва да бъде отчетено и това, че К. е управлявал мощен, тежък и сигурен за пътниците, намиращи се в него автомобил, като по този начин съществуващата опасност е била преди всичко за останалите участници в движението, а не за него. Правилно като отегчаващо отговорността му обстоятелство е ценено и настъпилото несъставомерно увреждане на намиращата се в автомобила на Г. Т. Илиева. При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства правилно въззивният съд е преценил, че съществува превес на смекчаващите отговорността на К. обстоятелства. Ето защо отмереното му основно наказание две години и шест месеца „лишаване от свобода”, редуцирано по реда на чл.58а, ал.1 НК на една година и осем месеца е определено между минималния и средния размер, предвиден в нормата на чл. 343, ал.1 б.”в” НК и е съобразено с правилата за индивидуализация на наказанието. Същото е справедливо и не трябва да бъде коригирано- нито да бъде увеличено (във връзка с направеното искане в касационната жалба на повереника), нито намалено (съобразно искането на защитата). Правилно е приложена и разпоредбата на чл.66, ал.1 НК, като изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” е отложено за срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата. Няма съмнение, че са налице материално- правните предпоставки за приложението на този законов текст- предвид вида и размера на отмереното основано наказание. Касационният състав се солидаризира с предходните съдебни състави по отношение на възможността, изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание да бъде отложено, като прие, че по този начин могат да бъдат постигнати целите на чл. 36 НК. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че предмет на производството е непредпазливо престъпление, извършено от неосъждано лице, което се е разкаяло и е изразило съжаление за случилото се. Вярно е, че К. е осъществил драстично нарушение на правилата за движение по пътищата, но касационната инстанция прие, че ефективното изтърпяване на наказанието няма да допринесе съществено за поправянето му и постигането на целите на специалната превенция. Що се отнася до целите на генералната превенция (както правилно са приели решаващите съдилища), същите могат да бъдат постигнати в конкретния случай и с прилагането на института на условното осъждане. Не на последно място, трябва да бъде отчетено и това, че подсъдимият не е млад човек, той е имал безупречно поведение до инкриминираната дата, грижи се за свои родственици и поставянето му в изолация при ефективно изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” би било неоправдано, с оглед данните за личността му, независимо от тежестта на допуснатите нарушения на ЗДвП и ППЗДвП. Тежестта на нарушенията правилно е било отчетено при определяне на размера на предвиденото кумулативно допълнително наказание „лишаване от право да управлява МПС”. В случая продължителността на това наказание е съобразена с естеството на извършеното престъпление и конкретно тежестта на допуснатите нарушения на разпоредбите на чл.21, ал.2 ЗДвП и чл.47, ал.3 ППЗДвП. Касационната инстанция категорично не споделя доводите на защитата за прекомерност и явна несправедливост на това наказание. Определянето му в размер на три години е законосъобразно, съобразено е с изисквания на чл.36 и е необходимо за постигане на целите на специалната превенция. Ако възрастта, семейното положение и вида на вината на подсъдимия са отчетени при решаване на въпроса за ефективното изтърпяване на основното наказание, то естеството на допуснатите нарушения правилно е отчетено при определяне на размера на това допълнително наказание. Това, че К. има нужда от автомобила и го използва за да ръководи бизнеса си и подпомага семейството си не е основание за допълнителна редукция на наказанието „лишаване от право да се управлява МПС”. Ето защо атакувания въззивен съдебен акт не трябва да бъде коригиран и в тази му част. Предвид изложеното касационният съд прецени, че атакуваното въззивно решение е законосъобразно, а отмерените на подсъдимия К. наказания справедливи. На тези основания съдебния акт трябва да бъде оставен в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №84, постановено по ВНОХД №85/2013 г. по описа на Апелативен съд- гр.Бургас. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.