Ключови фрази
Нищожност и недопустимост на съдебно решение * договор за влог * неправилна правна квалификация * договор за облигационен заем * облигации

Р Е Ш Е Н И Е

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                                                       №  45

 

София, 20.04. 2010 година

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и десета година в състав :

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ  :  ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

                                                          ЧЛЕНОВЕ  :  КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

                                                                                    БОНКА ЙОНКОВА

 

при секретаря Ирена Велчева

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 516/2009 година

 

 

Производството е по чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Т” А. със седалище в гр. Х. срещу решение № 172 от 02.07.2008 г. по в. гр. д. № 111/2008 г. на Пловдивски апелативен съд, поправено по реда на чл.192, ал.2 от ГПК /отм./ с решение от 03.10.2008 г. С обжалвания съдебен акт е обезсилено като недопустимо постановеното от Хасковски окръжен съд решение от 07.01.2008 г. по гр. д. № 101/2007 г., с което са отхвърлени предявените от Б. А. Г. против „Т” А. обективно съединени искове за сумата 14 196.18 лв., включваща 12 000 лв. – неоснователно заплатена стойност на 12 бр. облигации, и 2 196.18 лв. – обезщетение за забава за периода 14.02.2006 г. – 29.06.2007 г., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

С определение № 672 от 26.10.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за произнасяне по процесуалноправните въпроси за правната квалификация на иска, която следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и за задължението на съда да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал иска за заплащане на сумата 12 000 лв. по чл.252 от ЗЗД, вместо възприетата от първоинстанционния съд правна квалификация по чл.55 от ЗЗД. Релевира като порок на решението липсата на мотиви относно приетите от въззивния съд фактически и правни изводи по повод спорния предмет на делото.

Ответникът по касационната жалба Б. А. Г. оспорва жалбата като неоснователна. Изразява становище, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено, тъй като е правилно и е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, съобразно заявените в жалбата касационни основания и правомощията по чл.290 от ГПК, приема следното :

Касационната жалба е основателна.

Производството по делото е образувано пред Хасковски окръжен съд по искова молба на Б. А. Г., с която са предявени обективно съединени искове срещу „Т” А. за заплащане на сумите 12 000 лв. и 2 196.18 лв. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че през лятото на 2004 г. ищецът приел отправено от ответното дружество предложение да закупи облигации от емитиран облигационен заем при обявени за целта условия. За придобиване на съответния брой облигации ищецът превел по набирателна сметка на ответника парични суми в размер общо на 12 000 лв., но въпреки извършените плащания, облигациите не му били предадени и не получил лихви върху внесените суми. Поради отказа на ответника да предаде записаните облигации, договорът за облигационен заем бил с незавършен фактически състав и платените 12 000 лв. следвало да се считат вложени на съхранение по договор за влог. Предвид изложените твърдения, ищецът е поискал от съда да осъди ответника да изпълни задължението си на влогоприемател по сключения договор за влог и да му върне сумата 12 000 лв., както и да му заплати обезщетение за забава в размер на 2 196.18 лв. за периода от 14.02.2006 г. - датата на поканата за възстановяване на внесените средства, до предявяване на исковете.

Първоинстанционният съд е приел, че главният иск за сумата 12 000 лв. е с правно основание чл.55 от ЗЗД поради факта, че се претендира връщане на сумата по правилата на неоснователното обогатяване, предвид твърденията за липса на валидно сключен договор за облигационен заем. Съобразно така възприетата правна квалификация, съдът е отхвърлил исковете като неоснователни с мотиви, че от доказателствата по делото се установява възникването на валидно правоотношение между страните, породено от договор за облигационен заем, което изключва правото на ищеца да претендира връщане на предадената в изпълнение на договора парична сума по правилата на чл.55 от ЗЗД, а именно - като платена без основание.

Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Пловдивски апелативен съд е обезсилил постановеното от Хасковски окръжен съд решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Прието е, че обжалваното решение е процесуално недопустимо, тъй като първостепенният съд неправилно е преквалифицирал иска за заплащане на сумата 12 000 лв. по чл.55 от ЗЗД и го е разгледал на непредявено основание, вместо да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, произтичащо от разпоредбата на чл.252 от ЗЗД. Изложени са мотиви, според които наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения по повод плащането на спорната парична сума и заявеното в петитума искане за връщането й като предадена за съхранение по договор за влог, сочат на претенция по чл.252 от ЗЗД за уреждане на правоотношение, породено от договор за влог, а не на правоотношение с източник неоснователно обогатяване по смисъла на чл.55 от ЗЗД. Предвид така приетите изводи, атакуваното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане с указания за произнасяне по действително предявения иск по чл.252 от ЗЗД, без въззивната инстанция да даде разрешение по същество на въведения чрез исковете правен спор.

Въззивното решение е неправилно, тъй като при постановяването му са нарушени разпоредбите на чл.209, ал.1, изр.3 от ГПК /отм./ и чл.189, ал.2 от ГПК /отм./ във вр. с пар.2, ал.1 и ал.2 от ГПК от 2007 г. и е допуснато отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/1953 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

В своята задължителна и константна практика Върховният съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска в съответствие с разпоредбата на чл.189, ал.2 от ГПК /отм./ и изискванията на ППВС № 1/1953 г. за мотивираност на съдебния акт. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл.209, ал.3, изр.1 от ГПК /отм./, съответно чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК от 2007 г.

При постановяване на обжалваното решение съставът на Пловдивски апелативен съд е процедирал законосъобразно, като е изпълнил задължението си да определи действителното правно основание на исковите претенции на база съдържащите се в исковата молба фактически твърдения и заявеното в петитума искане, достигайки до правилния извод, че главният иск за заплащане на сумата 12 000 лв. се основава на разпоредбата на чл.252 от ЗЗД. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче съдът е обезсилил атакуваното първоинстанционно решение и е върнал делото за ново разглеждане на основание чл.209, ал.1, изр.3 от ГПК /отм./, вместо да даде свое собствено разрешение на спора като се произнесе по основателността на исковете съобразно приетата за правилна тяхна правна квалификация. Приемайки, че чрез предявения иск се претендира реално изпълнение на договорно задължение, породено от договор за влог по смисъла на чл.252 от ЗЗД, въззивният съд е следвало да обсъди поддържаните в хода на делото твърдения, доводи и възраженията на страните и събраните в процеса доказателства по реда на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ и да разреши правния спор в съответствие със собствените си фактически и правни изводи за наличие или отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.252 от ЗЗД. Като е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане по съображения за неправилна квалификация на спорното материално право, без да изложи мотиви по съществото на правния спор, с разглеждането на който е бил сезиран, въззивният съд е нарушил съществено разпоредбите на чл.209, ал.1, изр.3 от ГПК /отм./ и чл.189, ал.2 от ГПК /отм./, което съставлява касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК във вр. с чл.293, ал.2 от ГПК за отмяна на въззивното решение. На основание чл.293, ал.3 от ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от фазата на устните състезания, за да бъдат обсъдени релевираните от страните твърдения, доводи и възражения по повод на спорното право и събраните в хода на процеса доказателства.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в производството пред Върховния касационен съд, съгл. чл.294, ал.2 от ГПК.

 

Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 във вр. с чл.281, т.3 от ГПК и чл.293, ал.3 от ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 172 от 02.07.2008 г., постановено по в. гр. д. № 111/2008 г. на Пловдивски апелативен съд и поправено по реда на чл.192, ал.2 от ГПК /отм./ с решение от 03.10.2008 г.

 

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

ЧЛЕНОВЕ :