Решение по т.д. №48/21 на ВКС , ТК, ІІ ро отд. 8 Р Е Ш Е Н И Е №. 20 гр. София, 10.03.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 16 февруари, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА и при участието на секретаря Силвиана Шишкова като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №48/21 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „ХИДРОСТРОЙ СОФИЯ“ЕООД, ЕИК[ЕИК] срещу решение №11748 от 03.08.2020 г. на Софийски апелативен съд, 13 с-в по в.т.д. №174/20 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение №1559 от 02.09.2019 г. по т.д. № 233/18 г. на СГС, 6-12 с-в, допълнено с определение от 05.11.2019 г. постановено по същото дело, в частта, с която е отхвърлен искът на касатора срещу „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ЕООД-София ЕИК[ЕИК], за разликата над присъдения размер от 100 000 лева до пълнопредявения -550 765,93 лева. В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост при определяне на датата, на която процесното вземане е станало изискуемо с оглед уважаването на възражението за погасителна давност от страна на ответника, както и непризнаването на доводите на ищеца за прекъсване на давностния срок, с оглед признаване на вземането от страна на ответника в подадената общо от страните ИМ до АС при БТПП по арб.дело №21/2018 г. Ответникът по касационната жалба „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ЕООД -София в писмен отговор на същата изразява становище за нейната неоснователност. Подадена е КЖ и от негова страна срещу същото решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която искът е уважен до размера на сумата от 100 000 лева. Развити са оплаквания за незаконосъобразност-неправилно приложени правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД и необоснованост относно приетото от съда настъпване на изискуемостта на претендираното вземане за стойността на вложените материали. Позовава се на сключената, към основния договор, спогодба от 21.11.2013 г. с твърдения, че изискуемостта на процесното вземане за стойността на материалите настъпва след полагането им в обекта, т.е. след изпълнение на договорените с основния договор СМР. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображенията си в мотивите на обжалвания акт: Страните по спора са сключили на 22.05.2007г. договор за консорциум, който от своя страна сключил с Министерството на околната среда и водите(МОСВ) на 30.12.2008г. - Договор за външни дейности на Европейски съюз, финансирани от общия бюджет на ЕС за реализация на Проект „Закриване и рекултивация на осем стари сметища, Кърджали, България Мярка по програма ISPA 2003/BG/16/P/PE/019. Със споразумение от 09.12.2008г., към договора за създаване на консорциум, ответникът е възложил на ищеца изпълнението на СМР на стойност 2 784 809,35 евро без ДДС, като част от изпълнението на поръчката. В договора за гражданско дружество/консорциум/ страните по спора са уговорили насрещни задължения, за които важат правилата на договора за изработка. Ищецът е приел да достави необходимите материали и да изпълни уговорените СМР, а ответното дружество да ги заплати. В изпълнение на § 1 ал. 2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г., ищецът е доставил на обекта в [населено място] всички материали, фигуриращи като доставки, но които до момента не били доставени на обекта. За доставените материали страните са подписали приемо-предавателния протокол от 11.03.2013г. Доставени са дрениращ материал „Secodrain“ и геомембрана, които по количество и качество отговаряли на изискванията на техническите спецификации и предварителните условия за качество и срок на доставка. Общата стойност на доставените материали, подлежащи на заплащане от възложителя била в размер на левовата равностойност на 563 204,30 евро с ДДС. Заплащането следвало да стане с две равни погасителни вноски от по 281 602,15 евро с ДДС при установени в § 1, ал. 3, т. 1 и т. 2 условия: първо плащане в размер на половината от стойността на материалите в размер на 281 602,15 евро с ДДС, след изпълнение на половината от изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали и второ плащане в размер на 281 602,15 евро с ДДС, след цялостното завършване на изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали и всички останали, включени в количествено-стойностната сметка работи, в съответствие с актуализирания проект (заменен каменен дренаж с геокомпозит). Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния, че прекратяването на договора по отношение на СМР нямало правно значение, защото ищецът е изпълнил половината изолационен екран и е доставил необходимите материали. Съдът е изложил съображения, че са налице предпоставките за извършване на второто плащане по § 1, ал. 3, т. 2 от допълнителното споразумение, защото ищецът е доказал изпълнението на задължението си за доставка, поради което ответникът дължал плащане на процесните материали. Видно от двустранно подписан от страните приемо-предавателен протокол за доставка на стока от 11.03.2013г., се установява, че ищецът е доставил на ответника - дрениращ материал („Secodrain“) – 184 рула х 266 кв.м. = 48 944 кв.м. и геомембрана – 81 рула х 600 кв.м. = 48 600 кв.м., които отговарят на изискванията на техническите спецификации и предварителните условия за качество и срок на доставка. Следователно, според въззивния съд, ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване фактът, че е доставил на ответника всички материали, фигуриращи като доставки в протокол № 3.2./27.09.2012г. и протокол № 4/04.10.2012г./, съгласно уговореното в допълнително споразумение от 04.02.2013г. Видно от акт обр. 10 от 19.12.2013г., подписан от възложителите, консултанта провеждащ строителния надзор, проектанта и изпълнителя, се установява, че целият изолационен екран е изпълнен. Според съда, този акт е официален свидетелстващ документ, съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК и установява факта, че е настъпило и последното условие предвидено в допълнителното споразумение от 04.02.2013г. Следователно: ищецът е доказал, че е настъпила изискуемостта на вземането за второто плащане в размер на 281 602,15 евро, което се дължи от ответника. Съгласно § 1, чл. 3, т. 2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г., се установява, че страните са уговорили условия, при които, ще настъпи изискуемостта на вземането на ищеца от ответника за остатъчните 50% от стойността на материалите в размер на 281 602,15 евро с ДДС - след цялостно завършване на изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали, и всички останали СМР в съответствие с проекта. За разлика от уговорката в § 1, чл. 3, т. 1, където изрично е било предвидено, че изпълнителят следва точно да изпълни 50 % от изолационния екран, страните не са уговорили такова условие за изискуемостта на второто плащане. Според съда, тези уговорки са ясни и нямат нужда от тълкуване, както неоснователно счита ответникът. Не е възприет от въззивния състав довода на ответника, че уговорката в § 1, чл. 3, т. 2, от допълнителното споразумение от 04.02.2013г. била променена със спогодба от 21.11.2013г. и договорената цена включвала доставка и полагане на материала, което не било извършено от ищеца. Видно от сключена между страните спогодба с нотариална заверка на подписите от 21.11.2013г., се установява, че от чл. 1 до чл. 5 се уреждат задълженията по § 1, ал. 3, т. 1 от споразумение от 04.02.2013г., а в чл. 6 са предвидили да встъпят в преговори за сключване на споразумение по § 1, ал. 3, т. 2 и ал. 4 от споразумение от 04.02.2013г. За неоснователно е счетено и възражението за прихващане на ответника, поради неточно изпълнение във времево отношение от ищеца, което ангажирало отговорността на последния по раздел V, чл. 8 от споразумението от 25.05.2009г. и § 4 на допълнително споразумение от 04.02.2013г., за възстановяване на понесени от възложителя загуби в резултат на претенции на трета страна за начислена неустойка на ответника от основния възложител по договора за ОП в размер на 972 035,26 евро, вследствие виновната забава на ищеца. Според съдебния състав на САС, от представената по делото искова молба по арб. дело № 21/2018г. на АС при БТПП, се установява, че негов предмет са именно вземанията на ответника от това трето лице – възложител по Договор за външни дейности на Европейски съюз, финансирани от общия бюджет на ЕС за реализация на Проект „Закриване и рекултивация на осем стари сметища, Кърджали, България Мярка по програма ISPA 2003/BG/16/P/PE/019, сключен с Министерството на околната среда и водите(МОСВ) на 30.12.2008г. В мотивите на обжалваното пред ВКС съдебно решение е изложено съображението, че само след приключването на производството пред АС при БТПП, евентуално би възникнало вземането на ответника срещу ищеца, но не и преди това. Допълнително са изложени в мотивите и доводи, че от заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза, се установява, че неизпълнението на задължението на ищеца се дължи на неподходящите метеорологични условия за периода месец декември 2012г. – месец март 2013г. Това обстоятелство, според съда, изключвало отговорността на ищеца за забавено изпълнение на задължените му по договора. Като законосъобразен и правилен е счетен изводът на първоинстанционния съд, че петгодишната погасителна давност е започнала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо на 19.12.2013г., съгласно настъпването на последното условие по § 1, ал. 3, т. 2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г., на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Давността е изтекла на 19.12.2018г., а изменението на иска посредством неговото увеличение, по реда на чл. 214, ал. ГПК е направено с молба от 31.01.2019г., което е след изтичане на погасителния давностен срок. Съдът се е позовал на задължителното за съдилищата разрешение, дадено с т. 1 от ТР № 3/22.04.2019г. по тълкувателно дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото го увеличение, нямат за последица спирането или прекъсването на давността за непредявената част от вземането. Въззивният съд е счел за неоснователно твърдението на ищеца във въззивната жалба, че в исковата молба от 12.02.2018г., по арбитражно дело № 21/2018г. се съдържало признание на ответника за съществуване на процесното задължение в размер на 550 765,93 лева, което прекъсвало давността за остатъка от процесното вземане в размер на 450 765,93 лева и започвала да тече нова давност. Според съдебния състав, в искова молба пред АС се установява само признание на релевантния факт за неоснователност на процесуалното възражение за прихващане на ответника, че за периода месец март до месец април на 2013г., количествата валежи надвишавали средните за периода, и именно непреодолима сила е препятствала точното изпълнение на задължението на консорциума, за което изпълнителят не носил вина и не дължал неустойка за забава в размер на 15 % за сумата 972 035,26 евро. С определение № 60 565 от 12.11.2021 г. , постановено по реда на чл.288 ГПК по настоящото дело, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса, следва ли съдът да се произнесе по приетото за съвместно разглеждане възражение за прихващане, в случай че е налице висящо арбитражно производство, изходът по което е от значение за основателността на това възражение. Касационното обжалване е допуснато, доколкото този въпрос се съотнася и към приложението на чл.229 т.4 ГПК и следователно- до допустимостта на исковото производство, предвид наличието на задължителна, за съдилищата, практика на ВКС: ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2017 от 09.07.2019 год. на ОСГТК-т.1, за проверка за евентуална недопустимост на обжалваното решение. Относно допустимостта на обжалваното решение, настоящият състав на ВКС,Второ т.о.,намира следното: Съгласно задължителните указания по приложението на закона в мотивите към т.1 на ТР №1/2017 от 09.07.2019 на ОСГТК на ВКС връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и наличие на акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск, с оглед разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. В същото ТР ОСГТК приема, че при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това - пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. С оглед изложеното, обжалваното решение следва да се обезсили и делото да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе повторно с решение по същество, отчитайки изхода по обуславящия спор за съществуването на вземане на ответника срещу ищеца основано на отговорността на последния спрямо първия , по раздел V, чл. 8 от споразумението от 25.05.2009г. и § 4 на допълнително споразумение от 04.02.2013г., за възстановяване на понесени от възложителя загуби в резултат на претенции на трета страна за начислена неустойка на ответника от основния възложител по договора за ОП в размер на 972 035,26 евро, вследствие виновната забава на ищеца. Изходът по този спор се явява от значение за изхода по настоящия спор, предвид надлежно направеното и прието за съвместно разглеждане в исковото производство, възражение за прихващане с горното насрещно вземане на ответника за сума по размер надвишава размера на цялата исковата претенция. Вземането, предмет на възражението за прихващане, се основава на съдържанието на самите договорни отношения и тяхното изпълнение, предмет на спора по висящото исково производство пред АС на БТПП. Същото не възниква от влизането в сила на осъдително решение по този спор, както неправилно е приел въззивния съд, при оставяне без уважение на самото възражение за прихващане. Ето защо, производството по настоящия спор е следвало и следва да бъде спряно на основание чл.229 т.4 ГПК, с оглед безспорната между страните висящност на делото пред АС при БТПП по спор за наличието на вземане, съществуването на което се явява от значение за основателността на приетото възражение за прихващане. По отношение на разноските : Приложим е чл.294 ал.2 ГПК. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА изцяло решение №11748 от 03.08.2020 г. на Софийски апелативен съд, 13 с-в по в.т.д. №174/20 г. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за повторно разглеждане от друг състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.