Р Е Ш Е Н И Е     № 150     София, 23 март 2010 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на десети март две хиляди и десета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                       БЛАГА ИВАНОВА   при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 55/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на частния обвинител А. С. Й. срещу въззивно решение № 436 от 19.11.2009 г., постановено по ВНОХД № 546/09 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена оправдателна присъда на Софийски градски съд. С първоинстанционната присъда № 1* постановена от Софийски градски съд на 02.12.2008 г. по НОХД № 1533/07 г., подсъдимият Д. В. К. е признат за невиновен за това, че на 27.02.2003 г., около 20,00 ч. в сградата на затвора – София е отнел чужди вещи – златна гривна, телевизор “Касио” и адаптор, всичко на обща стойност 635 лева от владението на А. Й. с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е осъществено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК. Жалбата се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Прави се искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. При условията на чл. 351, ал.3 от НПК е прието допълнение към касационната жалба, изготвено от повереника на жалбоподателя. В съдебното заседание жалбата, ведно с допълненията, се поддържа лично от частния обвинител Й. и от повереник. Подсъдимият Д. К. , редовно призован не се явява, а защитата му намира решението за законосъобразно. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Доводите, поддържани в подкрепа на заявеното с жалбата касационно основание, се свеждат до твърдения за нарушение на процесуалните правила, тъй като обстоятелствата по делото не са изяснени обективно, всестранно и пълно, което влизало в пряк конфликт с принципа, визиран в чл. 14 от НПК. Оплакванията на частния обвинител се опровергават от данните по делото, демонстриращи надлежна процесуална дейност, извършена от въззивния съд, по установяване на обстоятелствата по делото. Съображенията на предходната инстанция за липсата на категорични данни, даващи възможност да се обоснове несъмнен извод за авторството на деянието, претендирано в лицето на подсъдимия К, се основават на задълбочен и прецизен анализ на събраните в процеса доказателства, така както изисква чл. 107, ал. 5 от НПК. Решаващият момент в оспорването (виж допълнението към жалбата), се свързва с неправилната, интерпретация на обстоятелствата, определящи датата на преместването на частния обвинител в І – група на СЦЗ, за което се поддържа, че е станало на 31.03.2003 г. Това, според касатора, е довело до погрешните изводи на съдебните инстанции, че към момента на твърдяната от обвинението дата на инкриминираното деяние – 27.02.2003 г., частният обвинител Й. не се намирал на “територията на 12 група”. Невярна интерпретация наистина има, но тя се съдържа в жалбата, а не в мотивите на въззивното решение. Достатъчно е, в тази връзка, да се препрати към наличното писмено доказателство – заповед № 4/31.01.2003 г. на началника на затвора (л. 15 от досието на досъдебното производство), с която на основание чл. 85а ЗИН (отм.) частният обвинител е бил настанен в първа група и в постоянно заключено помещение при засилена охрана, за да се опровергае твърдението на жалбоподателят, че цитираната заповед е издадена на 31.03.2003 г. Не случайно в саморъчно изготвената жалба от частния обвинител, за разлика от повереника, се поддържа “техническа грешка” при идентифициране на времеизвършване на престъплението, за което неправилно било посочено, като случило се на 27.02.2003 г., вместо на 27.01.2003 г. Така предприетият подход също не може да подкрепи убедително тезата за игнориране, необсъждане и прочие на доказателствата. Процесуалните документи по делото не сочат на такава грешка. Още в обвинителния акт изрично е посочено, че инкриминираното деяние е извършено на 27.02.2003 г., а за да приеме това прокурора, очевидно са съобразявани данните, изнесени от частния обвинител в хода на досъдебното производство. В разпита, извършен в хода на съдебното следствие, частният обвинител също не съобщава данни за друго времево проявление на събитието, различно от приетото с обвинителния акт. Напротив, макар и без особена конкретика, описанията, направени от него, за времеизвършване на деянието ясно насочват именно към приетото от прокурора. На следващо място, неоснователно се възразява, че съдът е игнорирал показанията на свидетелите В, А. и Ц. с мотива, че съдържат производни данни, а те според жалбоподателя “убедително по пряк и косвен път подкрепят твърденията на пострадалия”. Разследването е представило твърде ограничени по обем доказателствени средства. Въззивният съд е оценил спецификата на така депозираните показания, правилно е определил естеството на доказателствата, които те възпроизвеждат (преразказ на направени заявления от частния обвинител), което безусловно ги определя като производни. Без да се навлиза в теоретичните постановки за характера им (въззивният съд е изложил и такива мотиви), по – важното е, че при преценката за тяхната значимост, като средство за проверката на първичните доказателства, изводими от показанията на частния обвинител, не са допуснати нарушения. Това е така, защото годността им е подрита от множеството противоречия по между им, относно значимите данни, ясно очертани в мотивите на съдебния акт. С оглед тези доказателствени източници, обсъдени надлежно, правилно въззивният съд е приел, че обвинението срещу подсъдимия К не е доказано до степен на несъмненост, което е определило и единствено законосъобразния извод за неговото оправдаване, съобразно разпоредбата на чл. 304 от НПК. Предвид казаното, ВКС не намери, че доказателствения процес страда от пороци, които да разкриват касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, поради което и искането за отмяна на атакувания съдебен акт следва да се отхвърли. При тези съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 436 от 19.11.2009 г., постановено по ВНОХД № 546/09 г. от Софийски апелативен съд.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1.   2.