Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 124   София, 23 юни 2010 г.     В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на първи март  две хиляди и десета година,  в състав :                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                  ЧЛЕНОВЕ:ИВЕТА АНАДОЛСКА                                                                            ДАНИЕЛА АТАНАСОВА     при секретаря..................................Румяна Виденова................................. и в присъствието на прокурора .............Атанас Гебрев............................., като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова  наказателно дело   № 30/2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:                         Касационното производството е образувано по жалба адв. Б, защитник на подсъдимия Г. Г. Г., срещу въззивно решение, постановено по внохд № 258/09г. по описа на Апелативен съд-Пловдив. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348 от НПК. Исканията, които се правят, са в условията на алтернативност, а именно за отмяна и връщане на делото на прокурора за изготвяне на нов обвинителен акт, пълно оправдаване на подсъдимия, поради декриминализиране на престъплението, за което е обвинен, връщане на дело за ново разглеждане от съда или приложение на чл.66 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Твърди, че въззивната инстанция е отстранила констатираните от нея нарушения на закона, като не са налице такива, които да налагат връщане на делото за ново разглеждане. Адвокат Б. , защитник на подсъдимия поддържа жалбата и моли за нейното уважаване на една от посочените алтернативи. Подсъдимият Г. , моли за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 42 от 28.04.2009г., постановена по нохд №22/07г., ОС-Стара Загора , е признал подсъдимия Г. Г. Г. за виновен в това, че за периода 15.09.2003г.-16.02.2004г. в гр. С., при условията на продължавано престъпление, като едноличен собственик на капитала и представляващ ЕООД”МТ-Стара Загора”, укрил данъчни задължения по ЗДДС в особено големи размери- 1 564 625,72лева, като с цел да осуети тяхното установяване водил счетоводна отчетност-дневници за покупки и справки –декларации по чл.100 от ЗДДС, и ползвал счетоводна документация с невярно съдържание, поради което и на основание чл.257, ал.1/ред. ДВ бр.62/97г./, вр. чл.256, ал.1/ред. ДВ бр.62/97г. вр. чл.26, ал.1 вр. чл.2, ал.2 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца при първоначален „общ” режим и глоба в размер на 6 000лева. Със същата присъда, подсъдимият Т е бил признат за виновен в извършване на три престъпления, както следва: по чл.256, ал.1/ред. ДВ бр.62/97г./, вр. чл.2, ал.2 от НК; по чл.257, ал.1/ред. ДВ бр.62/97г./, вр. чл.256, ал.1/ред. ДВ бр.62/97г./, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.2, ал.2 от НК и по чл.257, ал.1/ред. ДВ бр.62/97г./, вр. чл.255, ал.1/ред. ДВ бр.62/97г./, вр. чл.26, ал.1 вр. чл.2, ал.2 от НК, като на основание чл.23 от НК му е било наложено едно общо и най-тежко наказание от две години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимите са били възложени деловодните разноски. С въззивно решение № 177 от 20.10.2009г., постановено по внохд № 258/09г., АС-Пловдив, ІІ-въззивен състав, е отменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда в частта, досежно размера на укритите от подс. Г. данъчни задължения, като го е признал за виновен за сумата от 1 204 625,02лв. и го е оправдал за разликата до 1 564 625,72лв. Също така, въззивната инстанция е изменена присъдата и отношение на наложеното на подс. Г. наказание, като го е намалила от три години и шест месеца лишаване от свобода на две години лишаване от свобода, което да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип на основание чл.59 вр. чл.57 от ЗИНЗС. В останалата й част, първоинстанционната присъда е била потвърдена. Същата е влязла в сила по отношение на подс. Тотьо С. Касационната жалба е неоснователна. На първо място в касационната жалба се поддържа довод за допуснати съществени процесуални нарушения, при изготвяне на обвинителния акт. Касационната инстанция не споделя тези възражения, като намира, че обвинителният акт е съответен на изискванията на чл.247 от НК, досежно неговото съдържание, както в обстоятелствената му част, така и в заключителната такава. Същият е съобразен с основните положения, визирани в ТР № 2/2002г. на ВКС. В съобразителната част на акта са описани всички обстоятелства, които позволяват да се индивидуализират по обективни и субективни признаци деянията, включени в продължаваното престъпление, което е предмет на поддържаното срещу подс. Г. обвинението. Посочени са, чрез индивидуализиращите го белези всички счетоводни документи, фактури, дневници за покупки, както и данъчните декларации. Също така, обвинителният акт съдържа данни за всички фирми съконтрахенти, за размера на данъчните задължения, както и факти по извършените насрещни проверки. Ясно е очертано инкриминираното изпълнително деяние, изразяващо се в укриване на данъци, чрез водене на счетоводна отчетност и използване на счетоводни документи с невярно съдържание. С обвинителния акт не е инкриминирано обвинение по чл.255 от НК, свързано с подаването на справките-декларации, което безспорно по естеството си не е счетоводна дейност, поради което наведените доводи, касателно тази проблематиката не могат да бъдат приети за основателни. Част от аргументацията, която се прави от касатора, сочи на недоказаност на обвинението, а не на процесуални нарушения, допуснати от прокуратурата. На следващо място се правят възражения за неправилно приложение на материалните разпоредби, каквото нарушение според касационната инстанция не е допуснато. Приетите фактически обстоятелства от двете решаващи инстанции, правилно са били подведени под нормата на чл.257, ал.1 вр. чл.256, пр.2 вр. чл.26, ал.1 от НК/ред. ДВ, бр.62/1997г./становени със съответните доказателствени способи са били всички елементи от състава на това деяние и правилно са били квалифицирани по редакцията на закона, действала към момента на извършване на престъплението. Ето защо, ВКС не може да приеме, че деянието вменено във вина на подсъдимия не е престъпно, така както се твърди в касационната жалба, поради което той не може да бъде оправдан. По безспорен начин е доказано от събраните писмени и гласни доказателства, че подсъдимият Г е предоставял на св. Т, Е. Ж. и П. П. първична счетоводна документация, а именно фактури и банкови извлечения, като те само са попълвали данните в справките-декларации, като първичната документация е била връщана на подсъдимия. След това упълномощени лица са подавали справките-декларации в съответните данъчни служби. Също така, от насрещни проверки е установено, че отразените по фактурите доставки не са били осъществени реално, нещо повече, подсъдимият е едноличен собственик на капитала на една от фирмите съконтрахент по сделките-ЕООД”Елбо”-Велико Търново. Двете съдебни инстанции обстойно са обсъдили доводите на подсъдимия и защитата му, като са изложили подробни аргументи, които не се налага да бъдат преповтаряни. Неоснователно е искането за оправдаване на подсъдимия, поради декриминализация на деянието. След отмяната на нормата на чл.257 от НК престъплението, за което подс. Г. е обвинен не е декриминализирано, а само е преуредено в друга норма на закона. Подсъдимият е обвинен, че е укрил данъчни задължения в особено големи размери, като води счетоводна отчетност и ползва счетоводни документи с невярно съдържание. Видно от редакцията на НК/ДВ, бр.75 от 2006г./, това изпълнително деяние е инкриминирано в състава на престъплението по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.6 от НК. Това е единствената промяна по отношение на престъплението, в което подсъдимият е обвинен. Съпоставени двете материалноправни норми-тази, действала към момента на деянието, и тази, която е действаща към момента, безспорно сочат на извод, че отмененият закон е по-благоприятен за дееца, тъй като предвижда по-нисък минимум на наказанието „лишаване от свобода” и като кумулативно наказание визира “глоба”, която е по-леко наказание от сега предвиденото “конфискация”. Ето защо, касационната инстанция намира, че е спазена разпоредбата на чл.2 от НК, като е приложен действали към момента на деянието закон, който същевременно е най-благоприятен за подсъдимия. Наложените на подсъдимия наказание, „глоба” в размер на 6000лева и намаленото от апелативната инстанция наказание „лишаване от свобода” от три години и шест месеца на две години не са явно несправедливи. Те са съобрази с всички обстоятелства, посочени в разпоредбата на чл.54 от НК. Въззивният съд не е приложил института на условното осъждане, като се споделя изцяло аргументацията по този въпрос. Освен неоснователно, искането на касатора за приложение на чл.66 от НК не обоснова със съответни доводи. Водим от горното и на основание чл. 354 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение   Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 177 от 20.10.2009г., постановено по внохд № 258/09г. на Апелативен съд-Пловдив. Решението не подлежи на обжалване.     Председател:   Членове: