1 Р Е Ш Е Н И Е № 74 гр. София, 01.04.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ИСКРА ЧОБАНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 242/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от подсъдимата Д. А. М. – Л. чрез защитника й – адв.П. Д. срещу присъда № 5 от 09.02.2016 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, ІІ състав, постановена по ВНОХД № 1125/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.Д. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като се съдържат оплаквания за допуснати нарушения на закона и на процесуалните правила в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали, довели до необоснованост и несправедливост на атакувания съдебен акт. Твърди се, че доказателственият материал, събран в хода на досъдебното производство и в съдебната фаза не подкрепя фактическата обстановка, възприета от САС, недоказан по надлежния ред останал съществен елемент от обективна страна на състава на инкриминираното престъпление, поради което признавайки за виновна и осъждайки подсъдимата за престъплението по чл.249 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК, въззивната инстанция е допуснала нарушение на закона и е постановила необоснован и несправедлив съдебен акт. По-нататък в жалбата се съдържа анализ на доказателствените материали от гледна точка на защитата, обосноваващ тезата за липса на съставомерно поведение на подсъдимата по повдигнатото й обвинение, предвид наличие на предварително съгласие от титуляра на използваното от нея платежно средство – дебитната карта на К. С., предоставил я преди смъртта си ведно с П.-кода й и указания за теглене от сметката му суми, необходими за лечението и погребението му. Доколкото липсата на съгласие от титуляра на платежния инструмент е съществен елемент от обективна страна на състава на престъплението по чл.249 ал.1 от НК, към ВКС се отправя искане за оправдаване на подсъдимата Л. на основание чл.354 ал.1 т.2 вр.чл.24 ал.1 т.1 от НПК след възприемане на така предложения от защитата доказателствен анализ. Сред изложените в подкрепа на тази теза аргументи не се сдържа такъв за допуснати нарушения на правилата в процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Най-сетне в жалбата от адв.Д. се прави оплакване и за явна несправедливост на постановената от САС присъда, което предвид липсата на конкретни съображения, следва да се цени в контекста на основното оплакване за неправилно осъждане на подсъдимата Л.. В съдебното заседание на ВКС подсъдимата Л., редовно призована се явява лично и с надлежно преупълномощен защитник - адв.О., които поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея и отправят същите искания. Прокурорът от ВКП намира, че при разглеждане на делото не са допуснати съществени процесуални нарушения от Софийския апелативен съд. Постановеният съдебен акт на въззивния съд според него е законосъобразен и справедлив, поради което предлага да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 270 от 21.10.2015 г., постановена по НОХД № 2809/2015 г., Софийският градски съд е признал подсъдимата Д. М. – Л. за невиновна в това, че за периода от 16.04.2013 г. до 22.05.2013 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление е използвала на различни АТМ-устройства платежен инструмент – дебитна карта с № ..., издадена от [фирма] на името на К. Т. С., без съгласието на титуляра С. С. В. – наследник на К. Т. С., като осъществила девет отделни деяния, при всяко от които е теглила сумата от по 400 лв. и същите не съставляват по-тежко престъпление, поради което и на основание чл.304 от НПК я оправдал по повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл.249 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК. С присъдата си СГС постановил разноските по делото да останат за сметка на държавата на основание чл.190 ал.1 от НПК. По протест на прокурор от СГП било образувано ВНОХД № 1125/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд. С присъда № 5 от 09.02.2016 г. САС на основание чл.334 т.2 вр.чл.336 ал.1 т.2 от НПК отменил изцяло присъдата на СГС и постановил нова, с която признал подсъдимата Д. А. М. – Л. за виновна в това, че за времето от 02.05.2013 г. до 08.05.2013 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, с три отделни деяния, е използвала на различни АТМ-устройства платежен инструмент - дебитна карта с № ..., издадена от [фирма] на името на К. Т. С., без съгласието на титуляра С. С. В. – наследник на К. Т. С., като при всяко от деянията теглила сумата от по 400 /четиристотин/ лева или всичко на обща стойност 1200 /хиляда и двеста/ лева, и същите не съставляват по-тежко престъпление, поради което и на основание чл.249 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК я осъдил на 2 /две/ години „лишаване от свобода”, изтърпяването на което отложил за срок от 3 /три/ години от влизане на присъдата в сила и „глоба” в размер на 2400 /две хиляди и четиристотин/ лева. В тежест на подсъдимата били възложени разноските по делото. Касационната жалба на подсъдимата Л., депозирана от защитника й - адв.Д. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимата е основателна, макар и не на претендираното от защитата основание. Основните възражения, отправените срещу въззивната присъда по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на САС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на елементите на престъплението по чл.249 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК от обективна страна, довели до осъждането на подсъдимата Л.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от нейния защитник теза за обективна несъставомерност на инкриминираното деяние, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С отправеното от адв.Д. и преупълномощената от него за участие пред ВКС адв.О. към настоящата инстанция искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимата Л., същите на практика претендират ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия на касационната инстанция процесуалният закон не допуска. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. В светлината на изтъкнатите принципни постановки, ВКС обсъди възраженията на подсъдимата Л. и нейните защитници единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съдебните инстанции по фактите, без да изследва оплакването за необоснованост на присъдата на САС. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимата е извършила инкриминираното й деяние. Приетите за установени от въззивната инстанция фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основното възражение в жалбата срещу атакувания съдебен акт на САС е насочено срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед изясняване обективната съставомерност на инкриминираното деяние. В тази връзка несъгласие се изразява с начина на интерпретиране показанията на св.Й. Л. досежно ползването на процесния платежен инструмент със знанието и съгласието на титуляра му – починалия К. С., дадено преди смъртта му. Според показанията на този свидетел, самият С. приживе лично му е предоставил дебитната си карта ведно с П.-кода й, с указания от сметката му да се теглят суми, необходими за заплащане разходите за лечението му, а при неблагоприятен изход от същото – за организиране на погребението му. В изпълнение на тези указания, дадени от титуляра на платежния инструмент, св.Й. Л. лично, неговият брат А. Л., както и съпругата на последния – подсъдимата Д. Л. са теглили от сметката на С. необходимите суми за организиране погребението му, както и за покриване на различни негови имуществени задължения. Въз основа на така поднесената от свидетеля фактология, защитата на подсъдимата обосновава тезата за липса на съществен елемент на състава на престъплението по чл.249 ал.1 от НК от обективна страна, а именно тя да е действала „без съгласието на титуляра” на платежния инструмент – дебитна карта № ..., издадена от [фирма] на името на К. Т. С.. Този довод не може да бъде споделен, тъй като същият е изведен чрез избирателно позоваване на отделни факти, възпроизведени от показанията на св.Й. Л. и не отчита съвкупния анализ на цялостната маса от доказателства и доказателствени средства, надлежно осъществен от въззивната инстанция. В мотивите към проверяваната присъда, САС е възприел като безусловно установено обстоятелството, че К. С. е предоставил лично дебитната си карта и П.-кода към нея на братовчед си – св.Й. Л. с указание от сметката му да се теглят пари за посрещане нуждите за лечението му, а при необходимост – за организиране на погребението му. В същото време, отново на базата на задълбочения доказателствен анализ въззивният съд е стигнал до верния извод, че както св.Й. Л., така и брат му А. Л. и неговата съпруга Д. Л. са знаели, че единствена наследница на К. С. е св.С. В. и че след неговата смърт титуляр на сметката му в [фирма], за която е била издадена и дебитна карта с № ... е св.В.. Независимо от това, те не са поискали съгласието й за ползване на обсъждания платежен инструмент, поради което последващите им действия, независимо че са били мотивирани от желанието да изпълнят предсмъртната воля на родственика си С. (поради което са уведомили св.В. за наличието на негова банкова сметка едва след уреждане на всички задължения чрез разпореждане с наличните по нея суми), са в нарушение на забраната на чл.249 ал.1 от НК и водят до осъществяване състава на това престъпление. В този смисъл касационната инстанция изцяло възприема извода по същество на въззивната инстанция за това, че използвайки дебитна карта № ..., издадена от [фирма] на името на К. Т. С. след смъртта му, без съгласието на новия титуляр на този платежен инструмент – св.В., с трите инкриминирани деяния подсъдимата Д. Л. е осъществила състава на престъплението по чл.249 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК, поради което възприетата от САС правна квалификация е съответна на обективно установените по делото фактически обстоятелства въз основа на прецизен анализ на надлежно приобщените при спазване правилата на процесуалния закон доказателствени източници. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че тезата на защитата за обективна несъставомерност на деянието е неоснователна. В същото време стигна до извода, че искането на подсъдимата Л. и нейните защитници за оправдаването й от ВКС на основание чл.354 ал.1 т.2 вр.чл.24 ал.1 т.1 от НПК е основателно, макар и не на отстояваните от тях основания. Касационната инстанция е оправомощена да установи правилния материален закон и уважи искането за оправдаване на подсъдимото лице в рамките на възприетите фактически положения в постановената от САС присъда. Настоящият съдебен състав намира, че в настоящия случай приложение следва да намери разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК. Тази норма от наказателния закон предвижда, че не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е обществено опасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Следователно по силата на тази разпоредба, престъпният характер на деянието се изключва при наличието на една от двете форми на „малозначителност” – пълна липса на обществена опасност или наличие на обществена опасност, но с явна нейна незначителност. Обсъждайки приложението на разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК за всеки отделен казус, следва да се отчита, че водеща роля има оценката на степента на обществена опасност на деянието, а на втори план стои степента на обществена опасност на дееца. В този смисъл, ако деянието е такова, че въобще не може да окаже отрицателно въздействие върху обекта на посегателство или това негово въздействие е толкова лишено от значение, че в действителност не застрашава този обект, ще е налице малозначителност в най-висша степен, то няма да бъде обществено опасно и следователно няма да бъде престъпно. Дори и когато малозначителността не изключва обществената опасност на деянието, но обосновава една нейна явна незначителност – т.е. такава ниска степен, която не е достатъчна за да бъде третирано като престъпление, отново ще сме изправени пред хипотезата на чл.9 ал.2 от НК. Н. И., Наказателно право на НРБ, обща част.С.: Наука и изкуство, 1972 г., стр.294. Обществената опасност на дееца може да окаже влияние само в случаите, когато неговите особени качества имат значение /напр. възползване от служебното положение/ или когато се установи завишена степен на неговата лична обществена опасност и тя е довела до по-висока степен на обществена опасност на самото деяние Пак там, стр.295.. В настоящия случай не сме изправени пред последната хипотеза. Подсъдимата Л. е лице с ниска степен на обществена опасност – не е осъждана, в напреднала възраст е, с добри характеристични данни, заедно със съпруга си и неговия брат полагала грижи за сродника им К. С., което води до извода, че няма пречки извършеното от нея деяние да бъде оценено като такова с явно незначителна обществена опасност по смисъла на чл.9 ал.2 от НК при наличие на останалите предпоставки, относими към деянието. Предвид водещата роля на обществената опасност на самото деяние за констатиране неговата „малозначителност”, настоящият съдебен състав оцени спецификата на конкретната престъпна проява на подсъдимата Л.. Действията й са били мотивирани от общо проявената от нея, съпруга й и брат му загриженост за техния сродник К. С., който нямал други близки, а единствената му наследница – св.В. не поддържала връзки с него и не проявила загриженост нито за лечението му, нито за погребението му. По делото не е установено изтеглените суми при трите доказани случая на ползване на процесния платежен инструмент да не са ползвани по предназначение – за покриване на битови нужди и уреждане задължения на починалия К. С.. А след изпълнение на поетите към последния приживе ангажименти, св.В. като наследницата на С. била добросъвестно и коректно уведомена за наличието на банкова сметка на нейния наследодател и приканена да уреди отношенията си с банковата институция. Така установените обстоятелства обуславят извода, че деянието – предмет на настоящото дело, формално осъществяващо признаците на престъплението по чл.249 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК разкрива характеристиките на „малозначителност” във втората алтернатива - неговата обществена опасност е явно незначителна и това изключва престъпния му характер. Ето защо по отношение на подсъдимата Л. следва да се приложи разпоредбата на чл.24 ал.1 т.1 от НК поради наличие на предпоставките на чл.9 ал.2 от НК. Предвид изложеното до тук, липсва необходимост от обсъждане оплакването за явна несправедливост на проверявания съдебен акт, за което в жалбата липсват конкретни съображения, а такива не бяха изложени и в съдебното заседание пред ВКС. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.2 вр.чл.24 ал.1т.1 вр.чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА изцяло присъда № 5 от 09.02.2016 г., постановена по ВНОХД № 1125/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, ІІ състав. ОПРАВДАВА подсъдимата Д. А. М. – Л. да е извършила престъпление по чл.249 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.