4
12
Р Е Ш Е Н И Е
№60118
гр. София, 15.10.2021 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №2848 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Й. И. Е., чрез адв.Ж.Х. срещу решение №80 от 30.07.2019г. по в.т.д. №165/2019г. на Апелативен съд- Бургас в частта, с която е потвърдено решение №352/07.11.2018г. по т.д. №397/2017г. по описа на Окръжен съд- Бургас. С първоинстанционното решение в потвърдената му част е прието за установено спрямо Й. И. Е. от [населено място], че дължи в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] заплащането на сума в общ размер от 203 746.38 евро по Договор за кредит от 08.11.2005г. и допълнително споразумение към него от 04.12.2009г., от която: 169 375.98 евро главница; 28 041.47 евро договорна лихва върху главницата за периода 08.04.2014г. – 04.05.2017г.; 731.69 евро санкционна лихва за периода от 04.05.2014г. до 01.02.2017г.; 4 789.50 евро санкционна лихва за периода от 02.02.2017г. до 04.05.2017г. и 807.74 евро такси и разноски към 04.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 05.05.2017г., до окончателното изплащане, като на ищеца са присъден и съответна част от разноските в заповедното и исковото производство /14 078.37 лева/.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено в нарушение на чл.299, ал.1 и ал.2 ГПК. На първо място се поддържа, че е налице пълен идентитет между претенциите по чл.422, ал.1 ГПК- предмет на настоящото дело и претенциите за главница, договорна лихва, санкционна лихва и законна лихва по процесния договор за кредит, отхвърлени с влязло в сила решение №102/19.11.2014г. по т.д.№85/2013г. на АС-Бургас. На следващо място се твърди, че ако съдът намери за неоснователно възражението за идентитет по отношение на целия предмет на делото, то е налице идентитет по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на формиране на сила на пресъдено нещо по първото дело, респ. съществуването на тези вземания е отречено със сила на пресъдено нещо. Поддържа като основание за недопустимост на предявения иск обстоятелството, че ищецът не навежда твърдения за капитализация на лихви нито в заповедното, нито в исковото производство, а главницата е формирана чрез капитализиране на лихви. Навеждат се и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /нарушение на чл.299, ал.1 ГПК; неоснователно отхвърляне на доказателствено искане за прилагане на т.д.№53/2013г. по описа на ОС-Бургас; необсъждане на всички доводи и възражения на ответника/; нарушение на материалния закон /чл.110, чл.111, чл.116, б.“б“ ЗЗД във връзка с възражението за изтекла погасителна давност, чл.60, ал.2 ЗКИ, чл.10, ал.3 ЗЗД и чл.26, ал.4 ЗЗД/ и необоснованост. Касаторът намира за необосновани изводите на въззивния съд по отношение предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит, като поддържа твърдението, че предсрочната изискуемост е настъпила в по-ранен момент, респ. вземанията са погасени по давност. Твърди, че са незаконосъобразни изводите на съда и по отношение на възраженията му за наличие на неравноправни клаузи в договора и недействителност на клаузите в допълнителното споразумение, допускащи анатоцизъм /капитализация на лихви към главница и начисляване на лихви върху новосформираната главница/. Моли решението да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално да бъде отменено като неправилно и да бъдат отхвърлени предявените искове.
Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи за неоснователността на изложените от касатора оплаквания и за правилността на оспореното въззивно решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
За да се произнесе по възражението за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд приема, че предмет на делото са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.430 ТЗ и чл.79, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на „Банка ДСК“ ЕАД против Й. И. Е. за установяване съществуване на вземанията за сума в общ размер от 362 068.65 евро, включваща 199 943.33 евро главница, 151 103.21 евро договорна лихва за периода 08.12.2009г. – 04.05.2017г., 1 766.85 евро санкционна лихва за периода 18.07.2010г. – 01.02.2017г. /3% лихвена надбавка върху договорната лихва, начислявана върху главницата по т.20.1 от Общи условия/, 8 447.52 евро санкционна лихва за периода 02.02.2017г.- 04.05.2017г. /10% лихвена надбавка върху частта от непогасената главница по т.20.2 от ОУ/, 807.74 евро дължими такси и разноски до 04.05.2017г., както и сумата 14 212.89 лева разноски по заповедното производство по ч.гр.д. №3218/2017г. на БРС, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №3218/2017г. на БРС. Намира, че исковите претенции са основани на сключен между страните на 08.11.2005г. договор за ипотечен кредит за закупуване на недвижим имот в размер на 200 000 евро, изменен със споразумение от 04.12.2009г., както и на твърденията на ищеца, че на 18.06.2010г. е извършено последното редовно плащане по договора, че са настъпили условията за превръщане на кредита в предсрочно изискуем съгласно т.20.2. от раздел VІІ „Отговорност и санкции“ от Общите условия на допълнително споразумение, поради което с нотариална покана, връчена на длъжника на 14.12.2016г., е упражнил правото си да обяви вземанията по договора за предсрочно изискуеми.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което частично са уважени предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за сума в общ размер от 203 746.38 евро, въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответника за наличие на предпоставките по чл.299, ал.1 ГПК за недопустимост на производството, предвид влязлото в сила решението по т.д. №253/2014г. по описа на АС-Бургас /ответникът твърди, че предметът по двете дела е идентичен– вземания на банката за главница, договорна и наказателна лихва, произтичащи от договор за кредит от 08.11.2005г. и допълнително споразумение към него от 04.12.2009г./. Решаващият съдебен състав се мотивира, че с посоченото решение предявените от банката на основание чл.422, ал.1 ГПК искове са отхвърлени изцяло по съображения за неизискуемост на вземанията. Съгласно чл.422, ал.5 ГПК в тези случаи не се издава обратен изпълнителен лист по правилата на чл.245, ал.3, пр.посл. ГПК, именно с оглед обективните предели на присъдено нещо, които във връзка с предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК се отнасят само до наличието на предпоставките по т.18 от ТР № 4/ 18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. №4/2013г., ОСГТК и правото на кредитора да пристъпи към изпълнение, но не и относно съществуването на задълженията на длъжника по договора за кредит. Съдът излага доводи, че настоящите искове се основават на нов факт- обявяване на предсрочна изискуемост и съобщаване на длъжника за упражняването на това право от банката след края на устните състезания по предходното дело.
Решаващият съдебен състав приема за установено, че на 08.11.2005г. между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот в размер на 200 000 евро, със срок на издължаване 300 месеца при гратисен период от 12 месеца, на равни месечни вноски и възнаградителна лихва /чл.6, чл.7/, като са договорени начина на промяна на възнаградителната лихва, условията за обявяване на предсрочна изискуемост, размер на наказателната лихва при забава. Към момента на сключване на договора възнаградителната лихва е 5.50 %. Кредитът е изцяло усвоен на 18.11.2005г. На 04.12.2009г. с допълнително споразумение страните се договарят, че дългът към този момент е 206 631 евро, определен по пера. Постигнато е съгласие на кредитополучателя да му се предостави гратисен период от 12 месеца, през който дължи само част от месечната лихва по погасителния план – 850 евро, а непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата. Към датата на сключване на споразумението възнаградителната лихва е 10.20 %. Предвидено е, че при обявяване на кредита за предсрочно изискуем капитализацията отпада, считано от датата на предсрочната изискуемост и капитализираната сума се счита отново за дължима лихва /чл.2.5./.
Съдът приема за доказано, че задълженията по кредита са изпълнявани редовно до 17.08.2010г., като на 15.12.2016г. на ответника- кредитополучател е връчена изпратена от банката нотариална покана за обявяване за предсрочно изискуем на кредита от 18.11.2005г., отпуснат в размер на 200 000 евро и отчитан по сметка 0000000011004029.
Въззивният съдебен състав намира за основателно възражението за нищожност на клаузата на чл.7, пр.посл. от договора за кредит, предвиждаща задължително обвързване на страните при последващо едностранно изменение на лихвата от кредитора „Банка ДСК“ ЕАД, без изрично уведомяване на кредитополучателя и предвидена възможност от негова страна, да прекрати договора. Като приема, че кредитополучателят е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, съдът счита, че клаузата за изменение на размера на лихвата се явява неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП, тъй като липсва яснота в договора относно методиката на банката за определяне на лихвата, при което за кредитополучателя е невъзможно да направи прогноза или собствени изчисления. С оглед изложеното, съдът възприема вариантът на изчисление на дължимите суми от вещото лице по ССЕ, при който е приложен първоначално договорения лихвен процент на възнаградителната лихва, без отчитане на последващите едностранни изменения.
Като неоснователно е отхвърлено възражението за нищожност на клаузите на чл.20.1. и чл.20.2. от ОУ и чл.19.1.-19.3. от договора относно предвидената наказателна лихва при забава. Въззивната инстанция излага доводи, че тези клаузи не са неравноправни по смисъла на чл.143 и чл.146 ЗЗП. Наказателните лихви по своята същност представляват санкция за неизпълнение на договора в определен, договорен между страните размер и не са налице предпоставките на ЗЗП за договаряне в ущърб на потребителя.
Като неоснователно е отхвърлено възражението за нищожност на чл.2 от допълнителното споразумение между страните като уговорена в противоречие със закона – чл.10, ал.3 ЗЗД. Съдът споделя разбирането, че анатоцизмът, разбиран като уговаряне на лихва върху лихва е различно явление от капитализирането на лихви от банката в сключеното допълнително споразумение на основание наредбите на БНБ. Счита, че преструктурирането на задълженията по кредита, вкл. чрез увеличаване на главницата с размера на възнаградителната лихва, не е сложна лихва и няма пречка двете задължения да бъдат обединени и олихвявани.
Въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответника за липса на предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията, обосновано с твърдения за неяснота относно договора за кредит и точния размер на задълженията с настъпил падеж и тези, по отношение на които банката упражнява правото си по чл.60, ал.2 ЗКИ. Приема, че в съдържанието на отправената до кредитополучателя нотариална покана, волеизявлението на банката е недвусмислено и ясно относимо именно към процесния договор за кредит, сключен в писмена форма на 08.11.2005г., но усвоен еднократно на 18.11.2005г. - дата посочена като дата на договора за кредит и в подписаното от страните допълнителното споразумение от 20.11.2009г. Намира за неоснователно възражението, че упражняването на потестативното право на кредитора за обявяване на вземанията му за предсрочно изискуеми е обусловено от точното посочване на размера на вземанията с настъпил падеж и разграничаването им от вземанията, които кредиторът счита за предсрочно изискуеми.
Въззивният съд след анализ на заключенията на ССЕ и като намира за частично основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за главница за вноски с падеж преди 04.05.2012г. /5-годишна погасителна давност/, а по отношение на лихвите – преди 04.05.2014г. /3-годишна погасителна давност/, стига до краен извод, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 02.02.2017г., от който момент възнаградителна лихва не се дължи, а размерът на вземанията на банката е както следва: главница в размер на 185 398.14 евро, изчислена съгласно първия погасителен план и без отчитане на капитализираната лихва съгласно чл.2.5. от допълнителното споразумение; дължима договорна лихва в размер на 28 041.47 евро /при основателност на възражението за нищожност на основание чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП на клаузата по чл.7, пр. последно от договора за кредит и прилагане на уговорения първоначално лихвен процент от 5.50 % на договорната лихва за периода от 04.05.2014г. до 02.02.2017г./; 731.69 евро - предвидена обезщетителна надбавка за забава на плащанията за периода от 04.05.2014г. до 02.02.2017г. по т.20.1. от ОУ; договорена наказателна лихва по т.20.2 от ОУ в размер на евро 4 789.50 за периода от 02.02.2017г. до 04.05.2017г.; разходи за такси и разноски по кредита до 04.05.2017г.- 807.74 евро.
Решаващият съдебен състав намира за неоснователно възражението на ответника, че предсрочната изискуемост на задълженията по кредита е настъпила в по-ранен момент от 02.02.2017г., като излага доводи, че предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а не е нужно уведомяване на длъжника.
С определение №530/19.10.2020г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за проверка за вероятна недопустимост.
Настоящият съдебен състав намира въззивното решение за валидно и допустимо. Силата на пресъдено нещо е една от абсолютните отрицателни процесуални предпоставки за правото на иск. Решаването на правния спор с влязло в сила решение има за последица недопустимост на последващ процес между същите страни със същия предмет /чл.299, ал.1 ГПК/, т.е. решеният с влязло в сила решение спор не подлежи на пререшаване. Предмет на настоящото дело са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.430 ТЗ за установяване съществуването на вземания на „Банка ДСК“ ЕАД против Й. И. Е. за сума в общ размер от 362 068.65 евро /199 943.33 евро главница, 151 103.21 евро договорна лихва за периода 08.12.2009г. – 04.05.2017г., 1 766.85 евро санкционна лихва за периода 18.07.2010г. – 01.02.2017г. по т.20.1 от ОУ, 8 447.52 евро санкционна лихва за периода 02.02.2017г.- 04.05.2017г. по т.20.2 от ОУ, 807.74 евро дължими такси и разноски до 04.05.2017г./, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №3218/2017г. на БРС. Исковите претенции са основани на сключен между страните на 08.11.2005г. договор за ипотечен кредит за закупуване на недвижим имот в размер на 200 000 евро, изменен със споразумение от 04.12.2009г., както и на твърденията на ищеца, че на 18.06.2010г. е извършено последното редовно плащане по договора, че са настъпили условията за превръщане на кредита в предсрочно изискуем съгласно т.20.2. от раздел VІІ „Отговорност и санкции“ от Общите условия на допълнително споразумение, поради което с нотариална покана, връчена на длъжника на 14.12.2016г., е упражнено правото за обявяване на вземанията по договора за предсрочно изискуеми.
Няма спор, че с влязло в сила решение по т.д. №53/2013г. по описа на ОС-Бургас са отхвърлени претенциите на Банка ДСК“ ЕАД против Й. Е. по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземания на банката по същия договор за банков кредит от 08.11.2005г., като съдът е приел, че не се доказва настъпването на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на задълженията на кредитополучателя. Със сила на пресъдено нещо между страните са отречени вземанията на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене /30.10.2014г./, предвид задължението на съда да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили до този момент /чл.235, ал.3 ГПК/. В хипотезата на отхвърляне на искове, не защото е отречено възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания, няма процесуална пречка същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов непреклудиран факт- настъпване на изискуемост на вземанията след края на съдебното дирене по предходното дело. Като взе предвид, че в настоящото производство се претендира установяване съществуването на описаните вземания по договора за банков кредит с твърдение за настъпила предсрочна изискуемост с връчване на нотариална покана на ответника на 14.12.2016г., т.е. след края на съдебното дирене в производството по постановяване на решението по т.д. №53/2013г. по описа на ОС-Бургас, респ. след влизането му в сила, настоящият съдебен състав намира възражението на касатора за недопустимост на исковете, респ. на обжалваното въззивно решение за неоснователно.
Предвид гореизложеното е неоснователно и възражението за недопустимост на исковете в частта, с която се претендират като част от главницата вноските с настъпил падеж към края на устните състезания в предходното производство, доколкото съдът не е отрекъл със сила на пресъдено нещо възникването на вземанията по договора, а единствено настъпването на тяхната изискуемост към края на съдебното дирене. Изложените в исковата молба факти, от които произтича спорното право, вкл. връчване на 14.12.2016г. на нотариална покана за обявяване на всички задължения на кредитополучателя за изискуеми, не са обхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо по предходното дело между страните.
Неоснователно е и възражението, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, обосновано с твърдение, че в заявлението по чл.417 ГПК не са разграничени като отделна претенция капитализираните лихви. В исковата молба претенциите са индивидуализирани както по основание, така и по размер и период, като съдът се е произнесъл по така предявените искове с допустим съдебен акт. Изложените от касатора доводи са относими към основателността на претенциите, а не към тяхната допустимост.
По основателността на касационната жалба:
Изложени са оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит, като касаторът сочи в хипотезата на евентуалност различни дати, предхождащи приетата във въззивното решение. Тези му твърдения са свързани и с възражението за погасяване на вземанията по давност.
Принципно правилни са изводите на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на всички вземания по процесния договор за банков кредит е настъпила с получаването от кредитополучателя на волеизявлението на банката-кредитор, обективирано в приложената нотариална покана. Съдът обаче е определил погрешно датата на настъпване на предсрочната изискуемост, като не е съобразил, че нотариалната покана е връчена на ответника на 14.12.2016г., от който момент изявлението на банката е достигнало до него. Това е моментът на настъпване на предсрочната изискуемост, като необосновано въззивният съд приема за релевантна датата 02.02.2017г.
Съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответника относно съдържанието на поканата, като обосновано е приел, че изявлението на банката е достатъчно ясно и конкретно. Няма спор, че кредитът е в размер на 200 000 евро /сумата, посочена в поканата/, усвоен е изцяло на 18.11.2005г. /датата, посочена в поканата като дата на договора/, като движението по начисляване и погасяване на суми по този договор е по банковата сметка, посочена в поканата. Не се твърди и няма доказателства между страните да е сключван друг договор. Законосъобразни и съобразени със задължителната съдебна практика /ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г., ОСГТК/ са изводите на въззивния съд, че настъпването на предсрочната изискуемост е обусловено от установяване реализирането на уговорените в договора за кредит обстоятелства за упражняване на потестативното право на банката- кредитор за обявяване на вземанията за изискуеми; заявяването от страна на банката, че упражнява това свое право и достигане на нейното волеизявление до длъжника. За разлика от извлечението от банкова сметка, не съществува правно основание да се приеме, че в поканата кредиторът е длъжен подробно да индивидуализира просрочените задължения, както и тези които обявява за предсрочно изискуеми. Длъжникът е страна по договора и е запознат както с размера на отпуснатия и усвоен кредит, така и каква част от него е погасил, респ. каква част остава дължима, евентуално просрочена.
Неоснователни са възраженията на касатора, че съдът не е съобразил, че предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит е настъпила в по-ранен момент- на 18.09.2010г. с изтичане на 90 дни от последното плащане или на 11.11.2011г.- с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по предходното заповедно производство /ч.гр.д.№9922/2011г. по описа на Районен съд-Бургас/, или с получаване на призовката за доброволно изпълнение по образуваното въз основа на издадения изпълнителен лист изп.дело №478/2012г., или през 2013г. с предявяване на исковата молба, по която е образувано т.д.№53/2013г. по описа на Окръжен съд- Бургас. С влязлото в сила съдебно решение по т.д.№53/2013г. е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания по процесния договор, като обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират върху релевантните за спорното право факти и обстоятелства, настъпили към края на съдебното дирене /чл.235, ал.3 ГПК/. В този смисъл със сила на пресъдено нещо е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания за главница и лихви, вкл. предсрочна изискуемост към 30.10.2014г. /края на съдебното дирене и начало на устните състезания във въззивното производство/. Всички посочени от касатора дати на настъпване на предсрочната изискуемост предхождат този момент, поради което е недопустимо да бъдат въвеждани в настоящия спор. Решаващият съдебен състав е длъжен да обсъди само релевантните за конкретния спор факти и обстоятелства, поради което не е налице и допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение- необсъждане на доводите на въззиваемата страна във връзка с предсрочната изискуемост и отказ да бъде изискано и приложено в цялост т.д.№53/2013г. по описа на ОС-Бургас. Постановените по това дело съдебни решения са приети като доказателства по настоящото дело, а с оглед изложените по-горе мотиви относно датата на предсрочната изискуемост искането за прилагане на цялото дело по предходния иск по чл.422 ГПК е неоснователно.
Основателни са оплакванията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон от въззивния съд, който приема, че клаузите от допълнителното споразумение, предвиждащи капитализация на договорни лихви /прибавяне на просрочената възнаградителна лихва към главницата и олихвяване на новообразувана главница/, не са нищожни и за необоснованост на решението, в частта, с която са присъдени възнаградителни лихва за период след обявяване на вземанията по договора за кредит за предсрочно изискуеми.
Настоящият съдебен състав на ВКС не споделя доводите на въззивния съд, че с допълнителото споразумение не е уговорена лихва върху лихва /анатоцизъм/ в противоречие със закона – чл.10, изр.3 ЗЗД, тъй като анатоцизмът е различно явление от капитализирането на лихви от банката, за което няма спор, че е на основание чл.13 от Наредба №9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр.38 от 11.04.2008г.). С допълнителното споразумение от 04.12.2009г. е постигнато съгласие просрочената към този момент възнаградителна лихва да бъде прибавена към дължимата главница, в рамките на 12 месечен гратисен период да не се плаща главница, а само част от възнаградителната лихва, като непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период /чл.2.3./. Клаузите, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви, са нищожни като противоречащи на закона /чл.26, ал.1 вр.чл.10, изр.3 ЗЗД/. С постановени по чл.290 ГПК решения на ВКС /решение №66 от 29.07.2019г. по т.д.№1504/2018г., II т.о.; решение №30 от 20.05.2020г. по т.д.№739/2019г., I т.о./ е прието, че уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, изр.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно чл.294, ал.1 ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание чл.13 от Наредба №9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, изр.3 ЗЗД.
Нищожността на клаузите на допълнителното споразумение за капитализиране на просрочените лихви, както и прогласената от въззивния съд нищожност на клаузата на чл.7, пр.последно от договора за кредит, регламентираща правото на банката-кредитор да променя едностранно размера на възнаградителната лихва имат за последица недействителност и на установителната част от споразумението относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта на дължимите суми. Независимо от незаконосъобразното отхвърляне на възраженията на ответника относно недействителността на цитираните клаузи от допълнителното споразумение, въззивният съд правилно е възприел варианта от заключенията на ССЕ, при който изчисленията на дължимите суми са направени съобразно първоначалния договор за банков кредит и погасителен план /без капитализация на лихви/, при съобразяване, че клаузата на чл.7, пр.последно е нищожна, т.е. без да се вземат предвид последващите увеличения от страна на банката на размера на възнаградителната лихва, респ. и размера на договорените наказателни лихви.
Основателно е оплакването на касатора, че неправилно въззивният съд е присъдил възнаградителна лихва за период след обявяване на предсрочната изискуемост- 14.12.2016г. Съдът правилно се е позовал на задължителната практика по т. 2 от ТР №3/2017г., от 27 март 2019 г., по тълкувателно дело № 3 по описа за 2017 г. на ОСГТК на ВКС, но в противоречие с цитираното разрешение е присъдил възнаградителна лихва за период след 14.12.2016г. /до 02.02.2017г./. Предвид изложеното въззивното решение в частта, с която е прието, че се дължи възнаградителна лихва за периода 14.12.2016г.-02.02.2017г. в размер от 963.05 евро, е неправилно.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно оплакването на касатора относно началната дата на погасителната давност, свързана и с оплакването му на неправилно определена дата на настъпване на предсрочната изискуемост. Няма спор в съдебната практика, че вземанията за главница по договора за кредит не са периодични и се погасяват с 5-годишна давност, а вземанията за лихви- с 3-годишна давност. Правилно въззивният съд е отхвърлил като необосновани доводите на ответника относно датите, сочени като начало на давностния срок, като е изложил принципно законосъобразни мотиви относно падежа на вземанията и условията за настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията по договор за банков кредит. Грешно определената дата на предсрочната изискуемост /02.02.2017г. вместо 14.12.2016г./ не се е отразила на правилността на крайния извод относно погасяването по давност на вземането за главница за вноски с настъпил падеж преди 04.05.2012г. /5 години преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ и за лихви, начислени преди 04.05.2014г. /3 години преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК/.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за съществуване на вземане за възнаградителна лихва за периода 14.12.2016г.-02.02.2017г. в размер на 963.05 евро, като бъде постановено ново решение за отхвърляне на иска в тази му част. В останалата обжалвана част решението на АС-Бургас следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора касаторът има право на разноски, съответни на уважената част от жалбата или сумата 37.81 лева- платена държавна такса за касационно производство. Ответникът в касационното производство няма претенции за присъждане на разноски.
На основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА на адв.Ж. Х. следва да се присъди сумата 44.90 лева адв.възнаграждение за касационното производство /съответна на уважената част от жалбата част от сумата 9 499.87 лева, определена съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адв.възнаграждения/ и още 43.24 лева адв.възнаграждение за въззивното производство /съответна на уважената част от жалбата част от сумата 11 877.41 лева, определена съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адв.възнаграждения/. „Банка ДСК“ ЕАД следва да плати още 75.34 лева държавна такса за въззивното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №80 от 30.07.2019г. по в.т.д. №165/2019г. на Апелативен съд- Бургас в частта, с която е потвърдено решение №352/07.11.2018г. по т.д. №397/2017г. по описа на Окръжен съд- Бургас в частта, с която е прието за установено спрямо Й. И. Е. от [населено място], че дължи в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] заплащане на сумата 963.05 евро- договорна лихва върху главницата за периода 14.12.2016г.-02.02.2017г. по договор за кредит от 08.11.2005г. и допълнително споразумение към него от 04.12.2009г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, предявен от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] срещу Й. И. Е., ЕГН [ЕГН] от [населено място], за признаване за установено, че Й. И. Е. дължи на банката сумата 963.05 евро- договорна лихва за периода 14.12.2016г.-02.02.2017г. върху главницата по договор за кредит от 08.11.2005г. и допълнително споразумение към него от 04.12.2009г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да плати на Й. И. Е., ЕГН [ЕГН] от [населено място] сумата 37.81 лева- разноски за касационно производство.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да плати на адв.Ж. Х. сумата 44.90 лева адв.възнаграждение за касационното производство и сумата 43.24 лева адв.възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да плати по сметка на ВКС още 75.34 лева държавна такса за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|