4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №591 гр. София, 18.07.2011 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: Е. В. Б. Б. като изслуша докладваното от съдия Е. В. ч. т. дело № 47 по описа за 2011г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. Й. С. против определение № 1983 от 25.11.2010г. по в. ч. гр. дело № 1985/2010г. на Бургаски окръжен съд, 3 въззивен граждански състав, с което е потвърдено разпореждане от 23.07.2010г. по ч. гр. дело № 4635/2010г. на Бургаски районен съд, ХІХ гр. състав, с което е отхвърлено искането на [фирма], [населено място] за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ срещу Д. Г. С. от [населено място] в частта за претендираните бъдещи лихви – договорена лихва върху цялата главница от 19 900 евро, равняваща се на БЛП на ИА Б. плюс надбавка от 9% годишно, плюс наказателна лихва за просрочие в размер 15% годишно, считано от 10.06.2010г. до окончателното изплащане на главницата. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „при присъждане на изискуемо главно вземане в заповедно производство съдът задължен ли е, след като това е поискано от заявителя, да присъди дължимите лихви, уговорени в договора за банков кредит като годишен процент върху главницата, предмет на заповедта за изпълнение за периода от време от завеждане на заявлението до окончателното погасяване на присъдената главница в заповедното производство и има ли правно основание да бъде насочван заявителят да търси тези лихви на части в нови производства в бъдеще време след изтичането на нови периоди от време, за които тези лихви ще се начислят и ще придобият определено цифрово изражение”. Касаторът се позовава и на противоречие с определение № 677/22.07.2010г. по ч. т. дело № 536/2010г., ВКС, ТК, І т. о., решение № 1533/12.01.1993г. по гр. дело № 1387/1992г., ВС, ІV г. о. и решение № 1001/05.07.1999г. по гр. дело № 357/1999г., ВКС, V г. о. Поддържа становище, че отказът да се присъди акцесорното вземане за договорената възнаградителна лихва лишава банката от възможността да се ползва от правата по чл. 76, ал. 2 ЗЗД във всеки един момент в процеса на принудителното събиране на вземанията си по процесния кредит. Релевира доводи за незаконосъобразно позоваване на правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД и несъобразяване с разпоредбата на чл. 430, ал. 2 ТЗ. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за договорените лихви върху главницата и наказателната лихва за просрочие. Ответницата Д. Г. С. от [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди инвокираните доводи и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела, че е недопустимо присъждането от съда по силата на общите правила на бъдещи вземания, изразени в проценти и надбавки върху главницата, размерът на които към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не може да бъде посочен в цифрово изражение и не е точно определен. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частния жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от частния жалбоподател правен въпрос за допустимостта на присъждане на уговорените в договора за банков кредит като годишен процент върху главницата, предмет на заповедта за изпълнение, лихви за периода от завеждане на заявлението до окончателното погасяване на присъдената главница, е релевантен, тъй като от него зависи изходът на делото. Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Посочената от частния жалбоподател съдебна практика /определение № 677/22.07.2010г. по ч. т. дело № 536/2010г., ВКС, ТК, І т. о., решение № 1533/12.01.1993г. по гр. дело № 1387/1992г., ВС, ІV г. о. и решение № 1001/05.07.1999г. по гр. дело № 357/1999г., ВКС, V г. о./ не е приложима към конкретния казус, тъй като определението и първото решение се отнасят до присъжданата законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението, респективно исковата молба до окончателното плащане, но не и договорни и наказателни лихви по договор за кредит, а второто решение разглежда характера на лихвата при договорите по банков кредит като възнаграждение, която се заплаща за ползването на предоставените парични средства, но не е постановено по заповедно производство, а в рамките на исков процес по иск с правно основание чл. 254 ГПК /отм./ за изтекъл период от време. Поради обстоятелството, че по релевантния правен въпрос няма формирана трайноустановена съдебна практика и с оглед нововъведеното с влезлия в сила на 01.03.2008г. ГПК заповедно производство, въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се присъди едно вземане, е необходимо претендираното от заявителя притезание да бъде изискуемо. Лихвата като вземане, уговорена в договора за банков кредит, има характер на възнаграждение, което кредитополучателят дължи на банката за ползването на предоставените му парични средства. Макар и да има известно сходство със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, те не са идентични. И. на лихвата по договора за кредит е договора, докато законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД възниква по силата на закона. Договорната лихва по кредита е възнаградителна, докато законната лихва е мораторна /закъснителна/ и се дължи при забавено изпълнение на парично задължение. Уговорената наказателна лихва в договора, освен обезщетителна функция, има и обезпечителна функция, сходна на гаранционно-обезпечителната функция на неустойката - да стимулира кредитополучателя към изпълнение. Поради значителните разлики между различните видове лихви правилата за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от датата на подаване на исковата молба /заявлението в заповедното производство/ до окончателното плащане не могат да се приложат по аналогия към уговорените с договора за кредит лихви. За да се претендират възнаградителна и наказателна лихви, уговорени в договора за кредит, е необходимо същите да бъдат изискуеми, определени по период и размер, с оглед техния характер и функции. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че е недопустимо присъждане на уговорените в договора за банков кредит като годишен процент върху главницата лихви /възнаградителни и наказателни/, претендирани за бъдещ период от завеждане на заявлението до окончателното погасяване на присъдената главница, тъй като към момента на подаване на заявлението същите не са били изискуеми. Като е приел, че е недопустимо присъждането от съда по силата на общите правила на бъдещи вземания, изразени в проценти и надбавки върху главницата, размерът на които към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не може да бъде посочен в цифрово изражение и не е точно определен, въззивният съд е постановил законосъоразен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Предвид изхода на делото, разноски на частния жалбоподател не се присъждат. Разноски на ответницата не се дължат, тъй като такива не са направени и поискани в касационното производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1983 от 25.11.2010г. по в. ч. гр. дело № 1985/2010г. на Бургаски окръжен съд, трети в. гр. състав. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: