3 Р Е Ш Е Н И Е № 907/10 София, 02.05. 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и десета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 3725/2008 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 1386 от 29.12.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 24.03.2008 г. по в. гр. д. № 784/2007 г. на Р. окръжен съд. Касаторът И. Р. И. иска то да бъде отменено като неправилно, а предявените искове - уважени. Ответникът Ш. М. М., действащ като едноличен търговец с фирма “Ш. М. - охлада”[населено място], не е взел становище. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Предявени са искове за парични вземания, произхождащи от положен от ищеца труд като шофьор на автобус при ответника, за периода от 25.03.2004 г. до 30.09.2005 г., при липса на сключен между страните трудов договор. С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 100 от 22.05.2007 г. по гр. д. № 5003/2006 г. на Р. районен съд, с което исковете са отхвърлени. Изложени са съображения, че между страните не е възникнало действително трудово правоотношение поради неспазване на императивното изискване на чл. 62, ал. 1 КТ /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 120 от 2002 г./ за писмена форма на трудовия договор. Не се установява наличие на такъв договор и от събраните писмени и гласни доказателства за полаган труд от ищеца като шофьор на автобус, стопанисван от ответника. Наред с това, освен по трудов договор труд може да се полага и по съответните договори, уредени в ЗЗД. Затова и исковете за парични вземания са отхвърлени като недоказани. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за правното основание на иск за парично вземане, претендирано като възнаграждение за положен труд, при въведени още в исковата молба твърдения, че не е сключен трудов договор. Трудовият договор е едно от основанията, наред с избора и конкурса, за възникване на трудово правоотношение. Съгласно чл. 62, ал. 1 КТ /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 2 от 1996 г./ трудовият договор се сключва в писмена форма. Изискването за писмена форма е въведено като условие за съществуването на договора. В случай, че не е налице писмено обективирана воля за сключване на трудов договор, но има писмени доказателства, в които се съдържат изявления или индиции за наличието му, определено чрез неговите съществени елементи: място на работа, наименование на длъжността и характер на работата, както и определено трудово възнаграждение, може да се приеме, че работникът или служителят е извършвал дейност по трудов договор. Ако съществуването на трудово правоотношение не е установено с писмени доказателства, съдържащи посочените съществени параметри на трудовия договор, не може да се приеме, че има такъв договор. Това от своя страна не позволява да се приложат правилата на чл. 74 и 75 КТ. Те имат предвид съществуващ трудов договор, който поради наличие на порок от вида на посочените в чл. 74, ал. 1 КТ е недействителен, но са неприложими, когато такъв липсва. С оглед изложеното и в правомощията си по чл. 291, т. 3 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира за неприложимо към настоящия случай представеното от касатора решение № 23 от 08.02.1990 г. по гр. д. № 839/89 г. на ВС, I.-то г. о., което разглежда хипотеза на полаган труд по трудов договор, макар и нищожен. По същество касационната жалба срещу въззивното решение е основателна. Съгласно чл. 1, ал. 2 КТ отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. Т. обаче, може да се полага и по съответните договори, уредени в Закона за задълженията и договорите. Ето защо разрешаването на въпроса за правното основание на претендираното възнаграждение за положен труд е в зависимост от въведените фактически обстоятелства, на които искът се основава, а не от дадената от ищеца правна квалификация, защото това е дейност на съда по приложението на закона. Данните по делото сочат, че между страните не е бил сключен писмен договор за работата, която безспорно е изпълнявана от ищеца през исковия период. В представените писмени доказателства, които единствено са допустими за установяване наличието на трудово правоотношение, възникнало от трудов договор, макар и несключен в изискуемата от закона писмена форма, е посочено, че ищецът е назначен във фирмата на ответника на длъжност водач на автобус за извършване на обществен превоз на пътници. Това са акт за установяване на административно нарушение № 088262 от 28.10.2004 г. и констативен протокол за извършена комплексна проверка от 29.08.2005 г. от РО “Държавна автомобилна инспекция” на основание чл. 91а, ал. 1, 3 и 4 от Закона за автомобилните превози - последният е подписан за ответника от упълномощено от него лице Св. М.. Следователно, два от съществените елементи на трудовия договор са установени безспорно. Липсват обаче данни за определеното възнаграждение за полагания труд. Такива не са намерени и от вещото лице, което е извършило проверка по предоставените от ответника документи и не е установило по ведомостите за заплати да е начислявано трудово възнаграждение на името на ищеца. Ето защо законосъобразно въззивният съд е приел за недоказано наличието на трудово правоотношение между страните. Оттук обаче не следва извод за неоснователност на претенцията за заплащане на положения от ищеца труд. Наведената от ищеца и поддържана в хода на делото фактическа обстановка като основание за неговата искова претенция сочи на неизпълнение на двустранен договор, който по своята правна природа стои най-близко до договора за изработка. Ето защо спорът за заплащане на исковата сума следва да бъде разгледан като такъв за парично вземане, произхождащо от създадено между страните облигационно правоотношение с източник ненаименован граждански договор. При безспорно установения факт на изпълнение от страна на ищеца на възложената му работа, установен и от гласните доказателства - показанията на св. Д. М. М. и М. Б. М., и липсата на данни на същия да е начислявано, а следователно и да е заплащано възнаграждение от ответника, в тежест на последния са и произтичащите от това неблагоприятни правни последици, свързани с отговорността за неизпълнение на задължението да заплати претендираното възнаграждение. Изявленията на ищеца, съдържащи се в подписани от него и нотариално заверени декларации, че е безработен, не съставляват признание на неизгоден за него факт, имайки предвид целта и обстоятелствата, при които са изготвени. Съгласно чл. 130 ГПК /отм./ когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. В случая размерът на полагащото се на ищеца възнаграждение следва да се определи от съда, вземайки предвид размера на минималната месечна работна заплата за страната за периода по исковата молба - от 25.03.2004 г. до 30.09.2005 г., при което той възлиза на 2 457.25 лева. В обобщение, като неправилно обжалваното решение следва да се отмени и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът ще се реши от Върховния касационен съд - чл. 292, ал. 2 ГПК. За посочената сума 2 457.25 лева искът следва и да бъде уважен, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 10.10.2006 г., до окончателното изплащане на сумата, а за разликата до 5 700 лева следва да бъде отхвърлен като недоказан. Искът за лихва за забава върху тази сума за периода от 01.10.2005 г. до 10.10.2006 г. възлиза на 318.03 лева, от които съобразно претендирания размер ще бъдат присъдени 90 лева. Ще бъде отхвърлен като недоказан и искът за заплащане на мораторна лихва в размер на 15 лева върху неизплатена сума за извънреден труд за периода от 01.01.2005 г. до 31.03.2005 г. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца 351.04 лева разноски за водене на делото във всички инстанции, определени съобразно уважените размери на исковете, и 131.89 лева държавна такса. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение от 24.03.2008 г. по в. гр. д. № 784/2007 г. на Р. окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Ш. М. М., действащ като едноличен търговец с фирма “Ш. М. - охлада” със седалище и адрес на управление[населено място], [община] поле, Р. област, да заплати на И. Р. И.[населено място] 2 457.25 /две хиляди четиристотин петдесет и седем лв. и 25 ст./ лева възнаграждение по договор за извършване на обществен превоз на пътници за периода от 25.03.2004 г. до 30.09.2005 г., ведно със законната лихва, считано от 10.10.2006 г. до окончателното изплащане на сумата, и 90 /деветдесет лв./ лева лихва за забава върху сумата 2 457.25 лева за периода от 01.10.2005 г. до 10.10.2006 г., както и 351.04 лева разноски за всички инстанции, а на държавата - държавна такса 131.89 лева по сметка на ВКС, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до 5 700 лева, както и иска за заплащане на мораторна лихва в размер на 15 лева върху неизплатена сума за извънреден труд за периода от 01.01.2005 г. до 31.03.2005 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: