Ключови фрази
Иск за признаване уволнението за незаконно * прекратяване на трудовото правоотношение * незаконно уволнение * възстановяване на длъжност * обезщетение за оставане без работа * неявяване на работа в течение на два последователни дни * задължения на работодателя преди налагане на дисциплинарно наказание * обяснения на страната


1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 142

гр.София, 03.05.2016 г.


Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
двадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров

при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6286/ 2015 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 115/ 01.02.2016 г., постановено по настоящето дело, по жалба на М.-г. у. „С. И. Р.”, [населено място] (М.) е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 7176 от 23.10.2015 г. по гр.д.№ 7585/ 2015 г., с което са уважени предявените от Р. Г. Ш. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на Р. Ш., извършено със заповед № ТДЗ-68/ 16.10.2014 г., за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „старши експерт в катедра „Информатика” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа от 64,38 лв, като за разликата до пълния предявен размер от 2 958,90 лв последният иск е отхвърлен.
Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по материалноправния въпрос явява ли се смекчаващо отговорността обстоятелство за нарушението „неявяване на работа в течение на три последователни работни дни” фактът, че работникът не се е уверил преди неявяването дали работодателят е разрешил ползването на поискан от него платен годишен отпуск. За да отговори на този въпрос, настоящият състав съобразява вече установената от Върховния касационен съд съдебна практика по налагането на наказание дисциплинарно уволнение за нарушение по чл.190 ал.1 т.2 КТ. Според тази практика, отсъствието от работа при неразрешен от работодателя платен годишен отпуск, чието ползване работникът е поискал, не дисквалифицира нарушението по посочената материалноправна разпоредба. Тълкуването на чл.173 ал.1 КТ налага извод, че работникът/служителят може да започне ползването на този отпуск само след достигането до него на изявление за разрешение на работодателя, изразено писмено, т.е. само след като е узнал за това, докогато той е длъжен да продължава да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение (решение № 812/ 27.04.2011 г. по гр.д.№ 198/ 2010 г., IV г.о.) В закона не е предвидено задължение за работодателя да уведомява служителя за отказа си да удовлетвори искането му за ползване на платен отпуск. Неявяването на работа на служителя в периода, за който е отправил до работодателя искане за отпуск, без такъв да му е бил разрешен по посочения начин, съставлява дисциплинарно нарушение, предвидено в чл.187 т.1 КТ В същия смисъл е тълкуването в решение № 44/ 15.02.2012 г. по гр.д.№ 532/ 2011 г., I. г.о., в което се приема, че ползването на отпуск без писмено разрешение от работодателя представлява нарушение на трудовата дисциплина, за което служителят носи дисциплинарна отговорност, както и решение № 418/ 17.08.2010 г. по гр.д.№ 522/ 2009 г., IV г.о., според което липсата на писмено разрешение за ползване на отпуск означава, че неявяването на работа представлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ.
Като се има предвид дадените в така установената практика правни разрешения, на поставения в настоящето производство въпрос следва да бъде даден отрицателен отговор. Щом за работодателя не съществува задължение да уведоми работника за решението си по подаденото до него искане за ползване на отпуска, а напротив, работникът трябва да се увери сам, че има разрешение за ползването, неизпълнението на това задължение не може да се третира като смекчаващо дисциплинарната отговорност обстоятелство. Не могат да се черпят съображения за противното от изискванията на „добрата практика в едно трудово правоотношение”, тъй като чл.8 ал.2 КТ предполага, че всяка от страните по такова правоотношение упражнява правата и изпълнява задълженията си добросъвестно. Работодателят има право да разреши или да откаже ползването на платен годишен отпуск и се предполага, че при упражняването му действа добросъвестно, а работникът има задължение да се явява на работа докато се увери в даденото разрешение, като неявяването му при неразрешен отпуск законът изрично е обявил за нарушение на трудовата дисциплина. Недопустимо е в такъв случай, като смекчаващо отговорността на нарушителя обстоятелства, да се приеме бездействието му да се увери разрешено ли е ползването на отпуска.
Предвид този отговор по въпроса, по който обжалването е допуснато, обжалваното решение е неправилно. Въззивният съд е приел за установен факт, че работодателят (касатор в настоящето производство) не е разрешил ползването на отпуск, поискан от ищцата, както и че въпреки липсата на такова ищцата не се е явявала на работа. От правна страна посочил, че извършеното съставлява дисциплинарно нарушение, но то не е тежко, защото работодателят е бил длъжен да уведоми работника за решението си, а като не е сторил това, наказанието „дисциплинарно уволнение” се явява несъразмерно тежко. Предвид отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, този извод на инстанцията по същество е направен в нарушение на материалния закон. Поради това е налице основанието по чл.281 т.3 пр.1 ГПК за отмяна на въззивното решение, като спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция (не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия по смисъла на чл.293 ал.3 ГПК).
Установено е, че ищцата Р. Ш. е работила в М. по правоотношение, възникнало от трудов договор от 13.05.2002 г., от 29.11.2012 г. е заемала длъжността „старши експерт” в катедра „Информатика”. С Правилника за вътрешния трудов ред на М. работното време на служителите с нормална продължителност на работния ден от 8 часа било разпределено както следва: начало на работния ден в 8 часа, обедна почивка от 12,30 до 13 часа, край на работния ден в 16,30 часа с физиологични почивки от 10 до 10,15 часа и от 15 до 15,15 часа. По искане на ищцата, със заповед от 31.07.2014 г., работодателят разрешил ползване на платен годишен отпуск за 2014 г., съгласно предварително утвърден график, в периода 11 – 30.08.2014 г. На 25.08.2014 г. Р. Ш. депозирала до ректора на М. заявление с искане вместо от 25 до 29.08.2014 г. да ползва пет дни от полагаемия й се отпуск в периода 17 – 24.09.2015 г. Работодателят не дал съгласие за това, а изрично отказал да разреши ползването на отпуск в посочения от ищцата период. Със заповед от 17.09.2014 г. той назначил комисия, която да извърши проверка за спазване на работното време от ищцата Ш. в периода 17 – 24.09.2014 г. Видно от съставените и подписани от членовете на комисията протоколи, ищцата не е била на работното си място на дати 17-ти, 18-ти, 19-ти, 23-ти и 24-ти септември 2014 г. в часовите пояси между 8 и 9 часа и 15,30 и 16,30 часа. Работодателят изискал писмени обяснения от ищцата за отсъствието й, като в отговор тя заявила, че не е била на работното си място в посочения период, тъй като е прекъснала ползването на платения си годишен отпуск през месец август и е отложила ползването на 5 дни от него за месец септември. Посочила, че до края на работния ден на 16.09.2014 г. проверявала дали искането й за прекъсване е отхвърлено, но не й била връчена заповед с отказ на работодателя. Освен това заявила, че не е доказано извършването на дисциплинарно нарушение неявяване на работа, тъй като протоколите на назначената от работодателя комисия установяват отсъствието й само в определени часове от посочените дни. На 16.10.2014 г. работодателят издал и връчил на ищцата заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” за извършени нарушения на трудовата дисциплина, състоящи се в отсъствие от работното й място без уважителни причини на 17.09.2014 г. от 8 часа до 9,08 часа и от 15,30 до 16,30 часа, на 18.09.2014 г. от 8 часа до 9,14 часа и от 15,30 до 16,30 часа, на 19.09.2014 г. от 8 часа до 9,16 часа и от 15,30 до 16,30 часа.
Така извършеното уволнение е законно. Ищцата го е оспорила със следните фактически твърдения: не е изпълнено изискването по чл.193 ал.1 КТ, защото са й искани обяснения за нарушения, които не е извършила; заповедта за налагане на наказание не отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 КТ, защото препраща към друга заповед, с която тя не е запозната; не е извършено твърдяното нарушение и не е възможно да бъде извършено, тъй като на датите, на които се твърди закъснение и преждевременно напускане на работа, тя изобщо не се е явявала поради ползване на платен годишен отпуск. Само на тези фактически основания съдът може да преценява опорочено ли е волеизявлението на работодателя, защото уволнението не може да бъде обявено за незаконно въз основа на факт, който не е посочен в исковата молба (срв. решение № 167/ 30.07.2014 г. по гр.д.№ 6368/ 2013 г., ІV г.о., ВКС и цитираната в него предходна тълкувателна практика на Върховния касационен съд).
Д. за неизпълнение на изискването по чл.193 ал.1 КТ е неоснователен. Работодателят е изискал двукратно обяснения от ищцата за извършеното нарушение. На 25.09.2014 г. й е връчена покана да заяви защо не се е явявала на работа на 17-ти, 18-ти и 19-ти септември 2014 г., като в отговор ищцата е посочила, че неявяването й се дължи на ползване на отпуск, както и че съставените протоколи от комисията, назначена със заповед на работодателя, не установяват отсъствието й от работа през въпросните три дни, а само в определени времеви интервали от тях. Като е съобразил заявеното от ищцата, на 03.10.2014 г. работодателят повторно изискал писмени обяснения за нарушението, като в поканата посочил, че то се състои в закъснение или преждевременно напускане на работа. В отговор ищцата заявила, че не е извършила такова нарушение, тъй като изобщо не се е явявала на работа. Следователно от ищцата са изискани и тя е дала обяснения по нарушението, независимо от това дали то се състои в неявяване на работа или в закъснение и преждевременно напускане, поради което няма основания уволнението да се счита незаконно на основание чл.193 ал.2 КТ.
Също неоснователен е доводът, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 КТ. В заповедта нарушението е индивидуализирано със своите обективни признаци – време, място, обстоятелства на извършването му. Независимо дали има препращане към друг документ, тази индивидуализация е достатъчна по смисъла на чл.195 ал.1 КТ. Съгласно установената от ВКС с решение № 379/ 24.06.2010 г. по гр.д.№ 410/ 2009 г., IV г.о. практика, задължението по чл.195 ал.1 КТ за мотивиране за заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл.189 ал.2 КТ за еднократност на наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл.194 КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл.344 ал.1 т.1 КТ. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл.195 КТ. (вж и решение № 642/ 12.10.2010 г. по гр.д.№ 1208/ 2009 г., IV г.о.; решение № 857/ 25.01.2011 г. по гр. д. № 1068/2009 г., IV г.о.; решение № 177/ 11.07.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г., IV г.о.). Но доводът на ищцата е неоснователен и по същество, защото според посочената практика, заповедта може да бъде мотивирана и чрез препращане към друг документ, щом той е станал достояние на работника или служителя (срв. още решение № 460/ 17.06.2010 г. по гр.д.№ 465/ 2009 г., I. г.о., решение № 849/ 12.01.2011 г. по гр.д.№ 40/ 2010 г., IV г.о., решение № 49/ 08.02.2011 г. по гр.д.№ 824/ 2010 г., ІV г.о.). В писмените си обяснения ищцата изрично се позовава на заповед на ректора на М. от 17.09.2014 г., към която препраща уволнителната заповед. Следователно този документ е бил нейно достояние преди извършване на уволнението и може да се счита като част от мотивите за него.
Несъстоятелен е доводът, че не е извършено твърдяното нарушение, състоящо се в закъснение и преждевременно напускане на работа, защото ищцата е ползвала отпуск и защото не е възможно това нарушение, ако работникът въобще не се е явил на работа. Платеният годишен отпуск се ползва само с писмено разрешение от работодателя (чл.173 ал.1 КТ). Прекъсването на ползването му също не може да стане без съгласието на работодателя, по едностранно изявление на работника (чл.175 ал.2 КТ). Също така не е възможно, дори ако работодателят се съгласи с прекъсването на ползването, работникът едностранно да определи кога да ползва остатъка от отпуска - и в този случай ползването може да стане само с изрично писмено разрешение на работодателя. Поради това не може да бъде споделено поддържаното от ищцата, че не се е явявала на работа в периода 17 - 19.09.2014 г. поради законосъобразно ползване на отпуск, като е без значение дали работодателят е отхвърлил изрично искането й за прекъсване и дали я е уведомил за това. Релевантно е само дали има издадено писмено разрешение за ползване на отпуск, в наличието на което ищцата да се е уверила, преди да престане да се явява на работа.
Лишено от основания е и твърдението, че не е мислимо да бъде наложено наказание за закъснение и преждевременно напускане на работа на работник, който не се е явявал на работа през целия работен ден. Действително, тези нарушения са уредени отделно в т.1 и т.2 на ал.1 на чл.190 КТ, но целта на тази уредба е да покаже виждането на работодателя кои нарушения са достатъчно тежки, та да оправдаят сами по себе си налагането на най-тежкото предвидено в КТ дисциплинарно наказание (арг. от чл.190 ал.1 т.7 КТ). От самостоятелната уредба не следва логически извод, че неявяването на работа през целия ден изключва възможността работодателят да наложи наказание за закъснение и преждевременно напускане, ако само тези обстоятелства е констатирал. Според правилата на формалната логика, не може да бъде наложено наказание за неявяване на работа през целия ден, ако работникът само е закъснял или е напуснал преждевременно, но не и обратното, защото отсъствието през целия ден включва в себе си и отсъствието в определени часове от този ден. Самата ищца в първоначално дадените обяснения по чл.193 КТ е посочила, че работодателят не разполага с доказателства за отсъствието й през целия ден, а протоколите на назначената от него комисия сочат единствено отсъствието й през определени часове. Именно като е съобразил тези обяснения, работодателят е наложил наказанието за нарушението, което е констатирано с протоколите (закъснение и преждевременно напускане). За наличието на това нарушение е ирелевантно обстоятелството явявала ли се е ищцата на работа в часовете от деня, за които работодателят не е констатирал отсъствието й. Това обстоятелство единствено утежнява констатираното нарушение, а не го дисквалифицира като такова.
С оглед изложеното, не е налице нито едно от твърдяните от ищцата обстоятелства, обуславящи опорочаване на волеизявлението на работодателя. Поради това искът за установяване на незаконността на процесното уволнение и отмяната му е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Съответно следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове за възстановяването на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа, като на ответника бъдат присъдени направените в производството разноски, съобразно представения списък по чл.80 ГПК.
По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Софийски градски съд № 7176 от 23.10.2015 г. по гр.д.№ 7585/ 2015 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р. Г. Ш., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] против М.-г. у. „С. И. Р.”, [населено място], [улица], искове по чл.344 ал.1 т.1 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № ТДЗ-68/ 16.10.2014 г.; по чл.344 ал.1 т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „старши експерт” в катедра „Информатика”; и по чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 2 958,90 лв.
ОСЪЖДА Р. Г. Ш., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на М.-г. у. „С. И. Р.”, [населено място], [улица], 135 лв (сто тридесет и пет лева) разноски за производството.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: