6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 486 гр. София,27.07. 2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1897 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Уникредит Лизинг“ ЕАД - [населено място], срещу въззивно решение № 62 от 18.03.2021 г., постановено по в. т. д. № 358/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С посоченото решение, след отмяна на решение № 191 от 31.07.2020 г. по т. д. № 85/2019 г. на Окръжен съд - Габрово в обжалваната пред въззивната инстанция част, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Уникредит Лизинг“ ЕАД против М. М. Х. в качеството на солидарен длъжник на основание чл.15, ал.3 ТЗ с правоприемника „ПИП“ ЕООД иск за установяване съществуването на вземане, предмет на издадена в производството по ч. гр. д. № 809/2018 г. на Районен съд - Габрово заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, за сумите 22 968.18 евро - главница за неизплатени шест вноски с падеж от 15.02.2015 г. до 15.07.2015 г. по споразумение от 18.12.2014 г. към договор за финансов лизинг № 331/30.05.2006 г., ведно със законната лихва от 30.04.2018 г. до окончателното плащане, и 135.72 евро - договорна лихва по незаплатени три вноски от главницата за периода 15.05.2015 г. до 15.07.2015 г. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК и за присъждане на разноски. Касаторът изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, че чрез споразумението от 18.12.2014 г. ответникът - длъжник не е изразил съгласие за погасяване на задълженията по договора за лизинг и за поемане на ново задължение на различно основание и с различен предмет, както и че не е налице отказ от негова страна от изтеклата погасителна давност по отношение на неизпълнените задължения по договора. Поддържа, че правоотношението по договора за лизинг е прекратено поради изтичане на срока на договора преди сключване на споразумението и с оглед на това споразумението е следвало да бъде квалифицирано от съда като извънсъдебна спогодба „за едно цяло задължение, което се разсрочва и за което тече 5-годишна давност“. Навежда и доводи, че при формиране на решаващите си изводи въззивният съд не е съобразил, че споразумението доказва по ясен и недвусмислен начин признаване на дълга от ответника - длъжник и извършен от негова страна отказ от давност, съпътстван с обещание за плащане, което сочи на намерение за поемане на нов дълг с всички произтичащи от това последици. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като значим за изхода на делото е посочен следния въпрос : „Отказът от изтекла давност и признаването на задължението водят ли до възникване на ново задължение“. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдение, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона - чл.280, ал.1, т.3, предл.1 ГПК. Бланкетно е въведено и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация М. М. Х. от [населено място] е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски, отразени в списък по чл.80 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното : Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Велико Търново е приел, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Уникредит Лизинг“ ЕАД против М. М. Х. установителен иск за съществуване на парично вземане за сумите 22 968.18 евро - главница, и 135.72 евро - договорни лихви, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, е неоснователен поради погасяване на вземането по давност. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорни следните обстоятелства : На 30.05.2006 г. е сключен договор за финансов лизинг № 331/30.05.2006 г. между „Уникредит Лизинг“ ЕАД като лизингодател и ЕТ „М. Х.“ като лизингополучател, с който лизингодателят се е задължил да придобие и отдаде за възмездно ползване, а лизингополучателят - да плати лизингова цена и да ползва при условията на финансов лизинг товарен автомобил „Тойота Авенсис“ с право да придобие собствеността върху автомобила след изплащане на лизинговата цена и изпълнение на всички предвидени в договора условия. Лизинговата цена, уговорена в договора, е в размер на 24 767.40 евро без ДДС с включена лихва 2 717.25 евро без ДДС, като първоначалната лизингова вноска е следвало да се плати в седемдневен срок след сключване на договора, а останалата част да се заплаща на вноски, съгласно погасителен план към договора, от които първата с падеж 16.07.2006 г., а последната с падеж 16.06.2010 г. На 18.12.2014 г. страните са сключили споразумение с нотариална заверка на подписите за уреждане на задълженията, произтичащи от договора за лизинг. Със споразумението е констатирано, че към датата на подписването му лизингополучателят е в просрочие на изискуеми задължения по договора в размер на 21 021.16 евро, включващи неплатена главница и акцесорни задължения, и е постигнато съгласие за разсрочване на задълженията и за погасяването им от лизингополучателя на седем месечни вноски за периода 15.01.2015 г. - 15.07.2015 г. съгласно нов погасителен план, включващ 26 428.16 евро - главница, и 564.55 евро - лихви. В споразумението е предвидено, че ако в срок до 15.06.2015 г. лизингополучателят плати изцяло при договорените условия сумата 21 021.16 евро, заедно с дължимите лихви, лизингодателят няма да претендира и ще отпише като дължима включената като част от главницата сума от 5 407 евро. След сключване на споразумението длъжникът е прехвърлил търговското си предприятие на „ПИП“ ЕООД и на 29.08.2016 г. е заличен като едноличен търговец в търговския регистър. Поради преустановяване на редовното обслужване на дълга, считано от м. януари 2015 г., лизингодателят се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за дължимите суми, издадена въз основа на споразумението от 18.12.2014 г., и по повод подадено от лизингополучателя възражение в срока по чл.414 ГПК е предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК. В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебно - счетоводна експертиза, чрез заключението на която въззивният съд е установил, че в изпълнение на споразумението от 18.12.2014 г. ответникът е погасил 3 459.98 евро от главницата и 136.55 лв. от лихвата; Непогасената главница за периода 15.02.2015 г. - 15.07.2015 г. е 22 968.18 евро, а непогасената възнаградителна лихва за същия период е 409.70 евро. Въз основа на така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд е направил извод, че по силата на чл.15, ал.3 ТЗ ответникът - лизингополучател е солидарно отговорен за възникналите от договора за лизинг задължения към ищеца, които са прередени със споразумението от 18.12.2014 г. След тълкуване на клаузите в споразумението по правилата на чл.20 ЗЗД въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че споразумението има характер на извънсъдебна спогодба за прекратяване на правоотношението по договора за лизинг и за възникване на нов дълг. От съдържанието на споразумението въззивният съд е направил извод, че същото няма характер на ново и независимо от договора за лизинг съглашение, което да отразява общата воля на договарящите за погасяване на задълженията на лизингополучателя и за замяната им с нови, а има за цел да преуреди непогасените задължения на лизингополучателя с настъпил към 16.06.2010 г. падеж посредством преструктуриране и разсрочване на дълга. Въззивният съд е подчертал, че в споразумението липсва ясно и недвусмислено изразено новационно намерение на страните, както и изразено от длъжника съгласие за погасяване на старите задължения по лизинговия договор и за поемане на тяхно място на ново задължение на друго основание или с различен предмет. В подкрепа на изложеното съдът е препратил към текстовете на споразумението и на погасителния план към него, в които задълженията на неизправния лизингополучател са квалифицирани по начин, идентичен на този в договора и в първоначалния погасителен план - като дължими вноски за главница и за възнаградителни и наказателни лихви. В съответствие с извода, до който е достигнал след тълкуване на споразумението, въззивният съд се е произнесъл, че предоговорените със споразумението задължения се дължат на основание договора за финансов лизинг и поради естеството си представляват периодични платежи, за които се прилага тригодишната погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Въззивният съд е преценил като основателно своевременно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Изхождайки от разбирането, че вземанията произтичат от договора за финансов лизинг и са подчинени на режима на чл.111, б.“в“ ЗЗД, съдът е приел, че най-старото просрочено задължение е било с падеж 16.06.2010 г. и че още преди подписване на споразумението на 18.12.2014 г. всички задължения са били погасени по давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД. Поради това съдът е направил извод, че макар при подписване на споразумението ответникът да е признал съществуването на претендираните от ищеца вземания, след като признанието следва по време изтичането на давностния срок, то не е годно да прекъсне давността и възражението за погасителна давност е основателно, поради което искът по чл.422, ал.1 ГПК подлежи на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Велико Търново въззивно решение. Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос - дали отказът от изтекла давност и признаването на задължението водят до възникване на ново задължение, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за изхода по конкретното дело. За да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, въззивният съд е приел, че установяваното с иска вземане е погасено поради изтичане на приложимата погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Въззивният съд не е формирал извод за отказ от изтеклата давност, а относно признанието на вземането се е произнесъл, че същото следва по време изтичането на давността, поради което е лишено от присъщите му по закон правни последици. Поставеният въпрос не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на иска, поради което не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е липсата на надлежно въведена и обоснована в изложението допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се формира от едновременното наличие на две изисквания - значение на въпроса, обусловил решаващата правна воля на въззивния съд по конкретното дело, за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В конкретния случай касаторът се е позовал бланкетно на част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, определяйки поставения в изложението въпрос като значим за точното прилагане на закона, без да твърди, че въпросът е от значение и за развитието на правото в смисъла, изяснен в т.4 на цитираното тълкувателно решение. Ненадлежното въвеждане на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и отсъствието на аргументация в негова подкрепа, изключват възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът се е позовал бланкетно и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, без да посочи конкретни пороци, водещи до очевидна неправилност на въззивното решение. Въз основа на мотивите към решението съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения решението по в. т. д. № 358/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново не следва да се допуска до касационно обжалване. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата сумата 1 500 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 16.07.2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 62 от 18.03.2021 г., постановено по в. т. д. № 358/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново. ОСЪЖДА „Уникредит Лизинг“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати на М. М. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.А, ап.20, сумата 1 500 (хиляда и петстотин) лв. - разноски по делото. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :