О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
гр. София, 06.04.2022 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1041 по описа за 2021 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С определение № 56/16.03.2022 г. е било спряно производството по настоящото дело на основание чл. 292 ГПК до приключване на производството по т. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед постановяване на решение по соченото тълкувателно дело на 18.03.2022 г., настоящото производство следва да бъде възобновено.
Образувано е по касационни жалби на „Главпроект 07“ ЕООД срещу решение № 1078/01.06.2020 г. по в. т. д. № 3715/2019 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 751/01.02.2019 г. по гр. д. № 9393/2016 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявени от касатора искове с правно основание чл. 61 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, както и е потвърдено решение № 2572/07.04.2019 г. по гр. д. № 9393/2016 г., с което е отказано допълване на основното решение на Софийски градски съд, както и в частта, с която е потвърдено произнасянето на първоинстаницонния съд по реда на чл. 248 ГПК. Отделно от това, е подадена касационна жалба от същото дружество срещу решение № 12 216/10.03.2020 г. по в. т. д. № 3715/2019 г., с което Апелативен съд София е отказал допълване на своето решение.
В подадената от „Главпроект 07“ ЕООД жалба срещу основното решение на Апелативен съд София се сочат трите касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основното оплакване е, че съдът не е обсъдил заявеното от дружеството „насрещно възражение за прихващане“. В изложението на основания за касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните :
1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, включително като разгледа неразгледани от първа инстанция възражения на ищеца при наличие на нарочно оплакване в този смисъл?“
2. „Длъжен ли е въззивният съд, след като приеме, че дадената от първа инстанция правна квалификация е неправилна, да определи правилната квалификация на исканията и възраженията на страните и да се произнесе по основателността им съобразно нововъзприетата правна квалификация и събраните по делото доказателства?“
3. „Възражението на ищеца, че претендираните от ответника суми /релевирани с възражение за прихващане/ са недължими поради безвъзмездност на престацията, респ. поради погасяването им с предоставяни от ищеца насрещни престации /бартерна сделка/ представлява ли насрещно възражение за прихващане?“
4. „Когато ответникът разшири предмета на делото /с възражение за прихващане относно вземания за различен от процесния период, въведен с исковата молба, и които ищецът не е включил в исковата претенция, тъй като е счел за уредени/, какви са процесуалните средства за защита на ищеца?“
5. „Допустимо ли е ищецът да се защитава срещу претендирани от ответника с възражение за прихващане насрещни права, като на свой ред прави възражение за недължимост поради безвъзмездност или погасяване /чрез плащане в натура – бартерен характер/ на същите?“
6. „Дължи ли се ДДС, заплатен върху стойността на закупени в полза на доминуса стоки/услуги, на водещия чужда работа без пълномощие?“
7. „Размерът на действително направените от гестора в интерес на доминуса разходи включва ли и заплатения от него ДДС?“
8. „Налице ли е непълнота на съдебното решение, когато съдът в мотивите си е приел за основателна част от претенцията /без изобщо да обсъди останалата част от претенцията – съответно не става ясно дали счита същата за основателна или неоснователна/, а с диспозитива е отхвърлил приетата за основателна част от претенцията поради уважено възражение за прихващане и не се е произнесъл изрично по останалата част от предявения иск?“
9. „При подадена въззивна жалба срещу решение, с което се отхвърля искане по чл. 250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение, и в случай, че въззивният съд констатира, че не е налице непълнота, а неправилност на обжалваното решение, може ли и длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по правилността на решението и в тази му част или правомощията му са ограничени до произнасяне по основателността на искането за допълване на решението?“
Сочи се, че въззивният съд е дал разрешение на поставените въпроси в отклонение от практика на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 445/02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. на IV ГО, решение № 63/2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II ТО, решение № 243/2013 г. по гр. д. № 479/2012 г., решение № 45/2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на II ТО, решение № 71/2012 г. по гр. д. № 594/2011 г. на IV ГО, определение № 248/2015 г. по гр. д. № 1702/2015 г. по гр. д. № 1702/2015 г. на IV ГО, решение № 72/2011 г. по т. д. № 659/2010 г. на I ТО, решение № 57/2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. на IV ГО, решение № 3/2016 г. по гр. д. № 3999/2015 г. на II ГО.
Относно въпроси номер три, шест, седем и десет се обосновава необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото.
При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявените от касатора искове бъдат уважени изцяло. Претендира се присъждане на разноски.
По касационната жалба срещу решение № 12 216/10.30.2020 г. се заявява становище за неговата незаконосъобразност поради неправилно приетото от въззивния съд, че възражението за прихващане е средство за защита, призната единствно на ответника. Касаторът счита, че възражението за прихващане като процесуална форма за защита стои на разположение на страната в процеса, срещу която е отправена претенция. Ответникът има възможност да заяви насрещните си права под формата на иск, съответно в този случай ищецът би имал право на възражение срещу предявения насрещен иск. Няма основание да се приеме, че това е недопустимо при хипотеза, в която ответникът е заявил правата си под формата на възражение за прихващане. Съдът е длъжен да се произнесе по целия предмет на делото, който включва всички претендирани от него в рамките на процеса права, независимо дали същите са наведени по делото чрез иск или възражение. В изложението на основания за достъп до касация са поставени следните въпроси :
1. „Какви са процесуалните средства за защита на ищеца, когато ответникът разшири предмета на делото с възражение за прихващане относно вземания за различен от исковия предмет и произтичащи от правоотношения, различни от описаните в исковата молба?“
2. „Допустимо ли е ищецът да използва възражение за прихващане като процесуално средство за защита срещу предявени от ответника насрещни права?“
3. „Дължи ли съдът произнасяне по направените от ищеца насрещни възражения, когато същите са изрично включени в доклада по делото /но без конкретна правна квалификация/, квалифицирани са за първи път в решението на първата инстанция като „насрещни възражения за прихващане“, а въззивният съд не им е дал нова правна квалификация с указания до страните?“
4. „Дължи ли съдът произнасяне с отделен диспозитив по направено от ищеца възражения за прихващане срещу възражението за прихващане на ответника, включително и в случаите, когато приема същото за недопустимо?“
Сочи се, че решението на въззивния съд по чл. 250 ГПК е постановено в отклонение от практика на ВКС, което представлява основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационните жалби „Главпроект 2006“ ЕООД ги оспорва като неоснователни и заявява становище, че поставените от касатора въпроси целят проверка на въззивните решения по същество, което не може да се осъществи в производството по допускане на касационен контрол. Мотивите на въззивния съд отразяват в пълен обем неговата решаваща дейност в съответствие с указанията на т. 4 и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Претендира постановяване на решение, с което въззивните не бъдат допуснати до касационен контрол, евентуално потвърдени. Претендира присъждане на разноски.
Касационните жалби са подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване актове, поради което същите се явяват процесуално допустими.
Исковото производство е било образувано по предявена от „Главпроект 07“ ЕООД срещу „Главпроект 2006“ ЕООД искова молба, в която са изложени твърдения, че двете дружества се явяват съсобственици на дворно място и самостоятелни обекти в сградата, построена в него. Ищецът е направил разходи по повод ползване на обекти, собственост на ответника, както и необходими и полезни разноски за общи части на сградата, а ответникът е реализирал доходи от ползване на обекти, собствени на ищеца. При тези твърдения първоинстанционният съд е квалифицирал заявените претенции като такива по чл. 61 ЗЗД за заплащане на сума в размер общо на 40 483, 51лв. и претенция по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сума в общ размер от 51 419, 90 лв. Ответникът е заявил възражение за прихващане с четири свои вземания, а именно в размер на 40 000 лв. – платена цена на ползвано електричество, доставяно в обекти, собственост на ищеца, както и за общи части за периода 24.11.2011 г. – 31.08.2015 г.; в размер на 45 415, 35 лв. с ДДС – ползване от ищеца чрез отдаване под наем на помещения 902 и 907 за периода 01.08.2012 г. – 01.07.2013 г., собственост на ответника; 8 972 лв. – обезщетение за ползване чрез отдаване под наем на обекти, представляващи общи части; 20 708, 20 лв. – обезщетение за ползване от ищеца на собствени на ответника помещения №№ 907, 906, 902 за периоди, начиная от 24.11.2011 г. На това възражение ищецът е противопоставил свое възражение за прихващане с негови вземания за извършени разходи в предхождащ исковия период времеви интервал, а именно януари 2012 г. – декември 2013 г. Първоинстанционният съд е счел за основателни част предявените искове като е констатирал частичното им погасяване чрез заявените от ответника възражения за прихващане. Твърденията на ищеца за извършени плащания по насрещното му възражение е преценил за недоказани.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е преценил, че вземанията на ответника, с които е прихванал своите задължения, са доказани, а твърдените да са допуснати от СГС грешки в изчислението на дължимия ДДС не са налице. За неоснователно е счел оплакването по р. II, т. 1 от жалбата на ищеца относно неприсъждане на ДДС по заявените на основание чл. 61 ЗЗД вземания. Както и първоинстанционният съд, така и въззивната инстанция се е позовала на даденото в решение № 47/2016 г. по т. д. № 828/2015 г. на II ТО на ВКС тълкуване. Като е изхождал от извъндоговорния източник на задължения, какъвто е гестията, съдът е посочил, че ДДС на гестора не се дължи, тъй като при облагаема сделка той, като получател на доставката, дължи ДДС, което впоследствие подлежи на възстановяване, ако и доминусът плати сумата за ДДС, то гесторът неоснователно би се обогатил. Като релевирано извън преклузивните срокове, въззивният съд е преценил наведеното от ищеца едва във въззивната жалба твърдение, че заплатените от него в полза на ответника услуги към различни доставчици с включен ДДС не представляват разход, свързан с неговата икономическа дейност по смисъла на ЗДДС. По същество съставът е констатирал точно обратното, а именно, че още в исковата си молба дружеството е заявило, че и двете страни по спора са търговци с предмет на дейност отдаване под наем на собствени помещения, находящи се в подробно описаната административна сграда. От събраните по делото доказателства решаващият състав е извел, че процесните разходи са осъществени изцяло в рамките на основната икономическа дейност на ищцовото дружество – поддържането и отдаването под наем на недвижими имоти и прилежащите им площи. По-нататък в мотивите на въззивното решение съдът е посочил, че нито процесуалният закон урежда, нито доктрината и съдебното практика признават на ищеца насрещно възражение за прихващане като форма на защита срещу предявени от ответника възражения. Посочил е, че възражението за прихващане е единствено процесуално средство на защита на ответника, поради което само той е властен в процеса да го заяви, обикновено в условия на евентуалност. Не съществува процесуално право на насрещни възражения за прихващане по възражение на ответника за прихващане. Отделно от това, съставът на Апелативен съд София е посочил, че, ако и доколкото възражението за прихващане на ищеца има за предмет субективни материални права, които се явяват част от заявените за защита права с исковата молба, те следва да бъдат защитени именно с тази искова молба. Ако са заявени впоследствие, то не подлежат на разглеждане в процеса, освен като подлежащи на обсъждане само в мотивите на съдебното решение възражения по фактите – относно тяхното възникване или съществуване. Точно в този им смисъл твърденията на ищеца са схванати правилно от първоинстанционния съд. При тези доводи, въззивният съд е извел заключение, че по заявените от ищеца възражения съдът не дължи нарочно произнасяне в диспозитива на решението си, както и, че те са недоказани.
Не са налице нито релевираното основание за директен достъп до касационен контрол, нито тези за факултативен достъп, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Касаторът е обосновал приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК с общи оплаквания за неправилно приложение на чл. 61 ЗЗД относно дължимия според него ДДС от страна на доминуса. Тези оплаквания изискват проверка на установените от съда обстоятелства, което не може да бъде осъществено в производството по чл. 288 ГПК, предвид задължителните постановки на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Порокът, регламентиран от нормата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, следва да е виден само от мотивите на решението без да е необходима проверка на приетите за осъществени факти, както и правилното приложение на материалния или процесуален закон.
Въпросите, номерирани от едно до пет включително, както и осем и девет са поставени във връзка с оплакванията на касатора, че предходните инстанции не са разгледали заявеното от него с молба от 08.02.2017 г. „възражение за прихващане“ срещу противопоставеното от ответника такова. Тези въпроси са разрешени от въззивната инстанция в съгласие с процесуалния закон и формираната по приложението му съдебна практика.
По повод поставените въпроси следва да бъде изяснено, че срещу предявения иск ответникът се брани с възражения, които могат да бъдат правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи. Срещу тези възражения ищецът се брани с реплики. Чрез тях той може или да отрече фактите, които ответникът твърди със своите възражения, или да обезсили тези факти с помощта на други, които заличават правните последици на твърдените от ответника факти. По развилия се между страните правен спор ответникът е противопоставил възражение за прихващане, което е от категорията на правопогасяващите. Срещу него ищецът /касатор в настоящото производство/ е репликирал, че ответникът не е носител на вземанията, заявени за прихващане, тъй като те са погасени поради „уреждане на отношенията между страните на доброволни начала по безвъзмезден договор за заем“, евентуално поради извършено от ищеца плащане на консумативи за общи части на сградата през периода януари 2012 – декември 2013 г. по уговорка срещу ползването на помещенията, собственост на ответника.
С ТР № 2/18.03.2022 г. по т. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС е уеднаквена практиката по приложението на чл. 103 – чл. 105 ЗЗД и чл. 298, ал. 4 ГПК. В мотивите на решението е посочено, че потестативното право на прихващане може да се осъществи извънсъдебно, като в процеса следва да бъде направено позоваване на извършеното погасяване, и съдебно - чрез заявявана на възражение за прихващане. Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия и, за да породи своя ефект, извънсъдебно заявеното прихващане следва да достигне до своя адресат. Възражението за съдебно прихващане е правопогасяващо и е отбранително средство за защита на ответника срещу иска. Извършеното в процеса изявление е под условие, че предявеното с иска вземане ще бъде уважено. Дадените задължителни разяснения, отнесени към процесния случай, дават основание да се приеме, че ищецът не може да заяви т. нар. „съдебно възражение за прихващане“, доколкото то е единствено отбранително средство на разположение на ответника. Ищецът обаче може чрез реплика да заяви твърдение за осъществено „извънсъдебно прихващане“ с противопоставеното от ответника активно вземане. Тази реплика следва да бъде обсъдена от съда, тъй като става част от предмета на делото. Следва да бъде посочено и, че с цитираното тълкувателно решение е дадено разрешението, че съдът дължи произнасяне в диспозитива на решението само, когато намери възражението за прихващане на ответника за основателно.
В противовес на твърденията, изложени от касатора, предходните две инстанции са обсъдили заявените от него твърдения за извършено извън процеса погасяване на вземанията, които ответното дружество е заявило за прихващане и са ги намерили за неоснователни. Дали тези им изводи са правилни, в настоящото производство не може да бъде установявано. В унисон със задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение е и приетото от въззивния и първоинстанционен съд, че ищецът не разполага с възможност за съдебно заявено възражение на възражението на ответника, доколкото съдебното възражение за прихващане е единствено средство за защита на ответника срещу предявения иск.
Изложеното налага извод, че разрешението, дадено от въззивния съд, не се явява в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/18.03.2022 г. по т. д. № 2/2020 г. на ОСГТК, поради което не е осъществена предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение. Сочената от касатора практика е формирана преди постановяване на тълкувателното решение, поради което тя не може да мотивира позитивна селекция на касационната жалба.
Наличието на задължителна практика по поставените въпроси априори изключва предпоставката за достъп до касация, регламентирана от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По въпроси шест и седем настоящата инстанция също констатира, че въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, дадени практика на ВКС. Освен цитираното от предходните две инстанции решение № 47/2016 г. по т. д. № 828/2015 г. на II ТО на ВКС, на състава са служебно известни решение № 797/2006 г. по гр. д. № 948/2005 г. на II ГО и решение № 60/2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на II ТО на ВКС. Доминусът дължи на обезщети гестора само до размера на това, което лично той би платил, ако беше предприел своята собствена работа, съответно това, с което гесторът е обеднял, а доминусът се е обогатил.
Относно доводите в касационната жалба срещу решението на Апелативен съд София в частта по искането с правно основание чл. 248 ГПК, релевирано от ищеца в първоистанционното производство следва да бъде посочено, че няма формулиран въпрос, което е достатъчно основание и в тази част въззивното решение да не бъде допуснато до контрол по същество.
Изложените съображения за липса на основание основното решение на въззивния съд да бъде допуснато до касация, следва да бъдат отнесени и към касационната жалба срещу решението, с което е отказано допълване. След като ищецът не може да заявява съдебно възражение за прихващане, съдът не дължи произнасяне по такова възражение в диспозитива на решението си, още повече като не го уважава. Той следва да обсъди единствено наведените чрез реплика твърдения за извършено извънсъдебно прихващане, което е и сторил.
При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер, а именно 700 лв. за адвокатска защита.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК Върховният касационен съд, първо търговско отделение
ВЪЗОБНОВЯВА производството по т. д. № 1041/2021 г. по описа на ВКС, първо търговско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1078/01.06.2020 г. по т. д. № 3715/2019 г. на Апелативен съд София и решение № 12 216/10.03.2020 г. по в. т. д. № 3715/2019 г.
ОСЪЖДА „Главпроект 07“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Главпроект 2006“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 700 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.