Ключови фрази


- 10 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 567

гр. София 06.07.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 04.05.2022 (четвърти май две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 220 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 366 057/29.11.2021 година, подадена от А. Б. Б., срещу решение № 266 279/28.10.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-въззивни състави, ІV б състав, постановено по гр. д. № 2029/2021 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 191 632/04.09.2020 година на Софийския районен съд, трето гражданско отделение, 180-ти състав, постановено по гр. д. № 64 334/2018 година в частта му, с която са отхвърлени предявените от А. Б. Б. срещу Агенцията за държавна финансова инспекция населено място (АДФИ населено място) искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението й от длъжността „заместник-директор на АДФИ“, извършено със заповед № 266/27.08.2018 година на Директора на АДФИ населено място, на основание чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ и чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм, и за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност.
В подадената от А. Б. Б. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу АДФИ населено място искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба АДФИ населено място е подал отговор с вх. № 261 036/10.01.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване решение № 266 279/28.10.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-въззивни състави, ІV б състав, постановено по гр. д. № 2029/2021 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната му част.
А. Б. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 22.11.2021 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 366 057/29.11.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че не било спорно, че на 07.12.2016 година между АДФИ населено място и А. Б. Б. бил сключен трудов договор № 155, по силата на който Б. била приела да изпълнява длъжността „заместник-директор“ на агенцията. С анекс № 1/14.03.2018 година към трудовия договор страните били уговорили, че той бил със срок от две години, считано от датата на неговото сключване (07.12.2016 година) и се прекратява с изтичането му. Със Заповед № 266/27.08.2018 година на Директора на АДФИ населено място било прекратено трудовото правоотношение с А. Б. Б., за длъжност „заместник-директор“ на основание чл. 9, ал. 4 от ДФИ и чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм и след съгласуване с Министъра на финансите, обективирано с докладна записка от Директора на АДФИ населено място с № 04-19-248/24.08.2018 година. По делото била приета докладна записка изх. № 04-19-248/24.08.2018 година от Директора на АДФИ населено място относно предложение за освобождаване на заместник-директора А. Б. Б., като направеното предложение било одобрено от Министъра на финансите. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ заместник директорът на агенцията бил служител по трудово правоотношение, който се назначава и освобождава от директора на агенцията съгласувано с министъра на финансите. Не било спорно между страните, а и се установявало от събраните по делото доказателства, че А. Б. Б. била заемала длъжност „заместник-директор“ на АДФИ населено място. При уреждане на правата и задълженията на страните-работодател и служител, заемащ длъжността „заместник-директор“ в АДФИ населено място, както и основанията за прекратяване на трудовото правоотношение се прилагали правилата, предвидени в КТ. С оглед спецификата на заеманата длъжност приложение намирали и разпоредбите на ЗАдм. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗАдм, за органи на изпълнителната власт се считали председателите на държавни агенции, каквато била и АДФИ населено място. В разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм било предвидено специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение с посочените в чл. 19, ал. 4 от ЗАдм еднолични органи и техните заместници, като те можели да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначавал по негова преценка. Затова и въз основа на приложимите разпоредби следвало да се извърши преценка на законосъобразността на уволнението, извършено с оспорената заповед № 266/27.08.2018 година на Директора на АДФИ населено място. От събраните по делото доказателства се установявало, че заповедта била издадена от органа по назначението, както и че Б. била заемала длъжност „заместник-директор“, която попадала в приложното поле на разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗАдм и чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ. Установявало се, че по докладна записка на Директора на АДФИ населено място, Министърът на финансите бил заявил съгласието си трудовото правоотношение с А. Б. Б. да бъде прекратено. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че с оглед разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм работодателят не дължи излагане на мотиви относно фактическите основания за уволнението, доколкото същите не можели да бъдат предмет на съдебен контрол. Законът изрично бил дал възможност на органа по назначението, в конкретния случай Директорът на АДФИ населено място, да прекрати правоотношението със заместник-директора по своя преценка. Без правно значение били обстоятелствата, които били довели до вземането на това решение и дали те се дължали на несправяне с работата, нарушения на трудовата дисциплина или лично отношение. Нормата на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм била специална по отношение на основанията за прекратяване на трудово правоотношение, предвидени в КТ, поради което въззивният съд намирал, че заповедта е мотивирана, като работодателят бил посочил изрично разпоредбата, уреждаща правото му да прекрати трудовото правоотношение по своя преценка и след съгласуване с министъра на финансите.
Също така съставът на Софийски градски съд е приел, че доводът на А. Б. Б., че неправилно първоинстанционният съд не бил обсъдил и приел, че при прекратяване на трудовото й правоотношение работодателят бил действал недобросъвестно, при нарушение на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ бил неоснователен. Съгласно посочения законов текст трудовите права и задължения се осъществявали добросъвестно съобразно изискванията на законите. За да се приемело, че била налице злоупотреба с права от работодателя при уволнение на работник или служител следвало по делото да се установи, че единственото желание на работодателя, ползвайки се от законово допустимо средство, било постигане на една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен/конкретни служители, която цел не би могъл да постигне по друг начин, или резултатът би се забавил, оскъпил или предполага сбъдване и на друго условие, което работодателят не желае или не може да изпълни. Злоупотребата с право била упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение, противопоставяне на духа и буквата на закона. С оглед въведената законова презумпция по чл. 8, ал. 2 от КТ, в тежест на Б. било да проведе обратно пълно доказване на обстоятелствата, свързани с недобросъвестност при упражняване на правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение. Доказателства в тази насока били събрани, но от тях се установявало единствено влошаване на професионалните отношения между Директора на АДФИ населено място и заместник-директора А. Б. Б... Доколкото, обаче, законът бил предвидил възможност на заемащия длъжността директор по своя преценка и след съгласуване да определя заместника си, без да се мотивира, то на него законът му бил предоставил възможността да прекрати трудовото правоотношение като не търси други законни средства за постигане на тази цел. Първоинстанционният съд не бил допуснал и твърдените от А. Б. Б. нарушения на процесуалните правила при събиране на доказателства, тъй като исканията за събиране на доказателства са били за обстоятелства, които не били относими към спора. Затова и независимо от фактите, които били послужили като основание за прекратяване на трудовото правоотношение, то се явявало законосъобразно и правилно първоинстанционният съд бил отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ и решението му следвало да бъде потвърдено.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Б. Б. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да се допусне до касационно обжалване по въпросите за задължението на съда да обсъди наведените доводи за нарушение на чл. 8 от КТ и да установи добросъвестно ли е действал работодателя при уволнението; за задължението на съда да се произнесе по спорния предмет като извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, както поединично, така и в неговата съвкупност и логическа свързаност, след като направи собствени правни изводи и след като обсъди и отговори на всички наведени във въззивната жалба доводи и възражения; за допустимостта на доказването на спорните факти и връзките между тях с всички доказателствени средства; за това задължен ли е съдът да извърши съдебен контрол не само на формалното спазване на процедурата по освобождаване, но и по същество за законосъобразност и използване на законоустановените процедури за постигане на паралелна цел, на действията на работодателя (органа по назначаването) както и мотивите на предложението на Директора на АДФИ населено място, обективирани в писмен документ, при уволнение на основание чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ, съответно преценката на работодателя (органа по назначаването), обективирани в документ, при уволнение на основание чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм; за това нарушава ли се правото на уволнения служител на справедлив съдебен процес, гарантирано от чл. 56 от КРБ, чл. 8 от всеобщата декларация за правата на човека и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, чрез забраната за обсъждане на мотивите за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм.
Вторият, третият и четвъртият от посочените по-горе въпроси не обуславят допускането да въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Директорът на АДФИ населено място попада в обхвата на органите по чл. 19, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗАдм, поради което той и неговите заместници могат да бъдат уволнени по реда на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм. Разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ конкретизира, кой е органа по назначаването и освобождаването на заместник-директора, който може да упражни правото по чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм, като наред с това въвежда и допълнително изискване за упражняване на същото, а именно съгласуването на уволнението с министъра на финансите. С оглед на установената практика, намерила израз в решение № 309/30.04.2010 година, постановено по гр. д. № 898/2009 година, решение № 444/18.06.2010 година, постановено по гр. д. № 388/2009 година и решение № 112/05.07.2017 година, постановено по гр. д. № 3433/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., в тези случаи съдът проверява само дали заеманата от страната длъжност попада в обхвата на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм и дали прекратяването на трудовото правоотношение е извършено от компетентния за това орган. Съобразена е и установената с вече посочените решение № 309/30.04.2010 година, постановено по гр. д. № 898/2009 година и решение № 112/05.07.2017 година, постановено по гр. д. № 3433/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. практика, че в случая се касае до прекратяване на трудовото правоотношение по целесъобразност, поради което мотивите за това не подлежат на съдебна проверка. С оглед на това не е необходимо заповедта по чл. 19а, ал. 4 от ЗАдм да бъде изрично мотивирана, доколкото изискването за излагане на мотиви е свързано със случаите когато те подлежат на съдебен контрол и въз основа на тях може да бъде проверявана законосъобразността на прекратяването на правоотношението. Поради това съдът не е длъжен да изследва мотивите за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм. В тези случаи освен това дали заеманата от страната длъжност попада в обхвата на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм и дали прекратяването на трудовото правоотношение е извършено от компетентния за това орган, предмет на съдебен контрол може да са и въведените с различни правни норми допълнителни изисквания за това прекратяване за съответната длъжност-решение № 113/22.07.2016 година, постановено по гр. д. № 5787/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Обжалваното въззивно решение е съобразено и с тази практика, тъй като въззивният съд е изследвал наличието на съгласуване на прекратяването по чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ. Съобразявайки се с посочената по-горе съдебна практика въззивният съд е определил предмета на спора, като въз основа на това е приел кои са релевантните за него твърдения, доводи и възражения на страните, както и подлежащите на установяване факти. Във връзка с това съдът е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните твърдения и факти, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като е формирал самостоятелни изводи за тях, които са намерили израз в мотивите към постановеното решение.
Горепосочените три въпроса, освен с основния предмет на спора, може да се разглеждат и във връзка с първия от поставените в изложението на А. Б. Б. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. В този случай мотивите на органа по назначаването, съответно по прекратяването могат да бъдат предмет на разглеждане с оглед твърдението за недобросъвестно упражняване на права по смисъла на чл. 8 от КТ. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с това твърдение на А. Б. Б. и е приел, че презумпцията на чл. 8, ал. 2 от КТ не е оборена от страна на касаторката. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по тези въпроси.
С оглед на посочената съдебна практика, с която решението на Софийски градски съд е съобразено не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, А. Б. Б. не е изложила твърдения, от които да може да бъде направен извод, че така установената съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или че следва да бъде осъвременена с оглед на последващи промени в закона или в обществено икономическата ситуация.
По отношение на последният оп посочените по-горе въпроси следва да се има предвид, че упражняване от А. Б. Б. действия по повод на заеманата от нея длъжност са свързани с упражняването на държавна власт. В този случай достъпът до съд може да бъде отказан, ако бъде установено съществуването на специална връзка на доверие и лоялност между държавата и служителя, която връзка е нарушена и спорът между страните е свързан и поставя под въпрос тази връзка-решение от 22.11.2007 година на ЕСПЧ (пето отделение) по делото Н. П. срещу България по жалба № 61 360/2000 година и цитираните в него решения. В случая достъпът до съд не е изцяло ограничен, а ограничението е само частично по отношение на мотивите за прекратяване на правоотношението. Същевременно разпоредбата на чл. 56 от КРБ прогласява общото право на защита на страната когато са нарушени или застрашени нейни права или законни интереси, но не определя конкретните рамки за защита във всеки конкретен случай. Последните се определят със съответния закон, поради което не може да се твърди, че разпоредбите на чл. 8, ал. 4 от ЗДФИ и чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм, противоречат пряко на чл. 56 от КРБ. Поради това този въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. В тази връзка определение № 713/06.06.2013 година, постановено по гр. д. № 46/2013 година и определение № 429/19.05.2022 година, постановено по гр. д. № 81/22022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Б. Б. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от А. Б. Б. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 266 279/28.10.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-въззивни състави, ІV б състав, постановено по гр. д. № 2029/2021 година, по подадената срещу него от Агенцията за държавна финансова инспекция населено място, касационна жалба с вх. № 366 057/29.11.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора А. Б. Б. ще трябва да заплати на АДФИ населено място сумата от 612.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 266 279/28.10.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-въззивни състави, ІV б състав, постановено по гр. д. № 2029/2021 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 191 632/04.09.2020 година на Софийския районен съд, трето гражданско отделение, 180-ти състав, постановено по гр. д. № 64 334/2018 година в частта му, с която са отхвърлени предявените от А. Б. Б. срещу АГЕНЦИЯТА ЗА ДЪРЖАВНА ФИНАНСОВА ИНСПЕКЦИЯ населено място, улица искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението й от длъжността „заместник-директор на АДФИ“, извършено със заповед № 266/27.08.2018 година на Директора на АДФИ населено място, на основание чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ и чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм, и за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност.
ОСЪЖДА А. Б. Б. от населено място,жк, жилищен адрес вх. „“, ет., ап. , с ЕГН и съдебен адрес населено място, улица, бл. „.“, вх., ап. чрез адвокат А. Ч. да заплати на АГЕНЦИЯТА ЗА ДЪРЖАВНА ФИНАНСОВА ИНСПЕКЦИЯ населено място, улица сумата от 612.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.