О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София, 10.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шести юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова ч.т.д. № 1435 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по съвместна частна касационна жалба на С. б. на з., със седалище Б., С. и на А. - С. п. АД със седалище Б., С. против Определение № 1887 от 03.06.2016г. по ч.гр.д.№ 2122/2016г. на САС, ГО, 8 състав за потвърждаване на определението от 31.03.2016г. по гр.д.№ 4701/2014г. на СГС, І-18 състав, с което не е уважено възражението на настоящите жалбоподатели за липса на международна компетентност на българския съд по предявените срещу тях искове и за прекратяване на производството по тях.
С частната касационна жалба се иска отмяна на въззивното определение като неправилно. Твърдението е, че разпоредбата на чл.5,т.3 от Регламент /ЕО/ №44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. /отм./ относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела не може да обоснове изборната специална компетентност на българските съдилища за разрешаването на спора срещу юридически лица със седалище в С., по иск, предявен от български граждани с постоянно местоживеене в България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им, настъпила на територията на С.. Изложени са подробни съображения, че привръзката „вредоносно събитие” не е тъждествена на местоживеенето на ищците, че мястото на настъпването на вредата се свързва само и единствено с мястото на настъпването на преките вреди /първите вреди/. Становището е, че в случай на смъртоносни телесни увреждания, при които се претендира търпенето на нематериални вреди от родственици на загиналия, мястото на настъпването на вредата по смисъла на чл.5,т.3 от регламента, е в държавата, където за пръв път е накърнена телесната цялост на загиналото лице, независимо от държавата на пребиваване на родствениците му, което предоставя компетентността на словашкия, а не на български съд.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите налице ли е международна компетентност на българския съд на основание чл.5,т.3 от Регламент /ЕО/ 44/2001 /отм./ по искове, предявени от български граждани с постоянно местоживеене в България, за обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на лице, починало при пътно транспортно произшествие в друга държава - членка на ЕС - Г. ф. и негов представител. При предявени искове за обезщетение за неимуществени вреди, търпени от ищците в резултат на смъртта на дъщеря им, настъпила при пътно транспортно произшествие в друга държава-членка, понятието „вредоносно събитие” по чл.5 /3/ от Регламент /ЕО/ 44/2001 /отм./, включва ли неимуществените вреди на близките на загиналото лице, претендирани от неговата смърт.
По отношение на ответника С. п. АД, чиято отговорност е обоснована от ищците с качеството му на представител/доверител на Г. ф. С., посочената от жалбоподателите допълнителна предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Обоснована е с тезата, че исковете се основат на сделка/договор между представител и представляван, поради което разпоредбата на чл.5,т.3 от Регламента е неприложима. Поддържа се и допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК - противоречие на обжалвания акт с Определение № 495 от 15.10.2012г. по ч.гр.д.№ 456/2012г. на І г.о. на ВКС. Посочва се, че последното е постановено в съответствие с практиката на съда на ЕС по преюдициални запитвания. Цитирани са редица решения на С., които не са приложени и които не се съдържат в превод на български в https://e-justice.europa.eu/ - европейския портал за електронно правосъдие.
В писмен отговор ищците Д. Р. и С. Р. считат, че частната касационна жалба „следва да бъде допусната до касационно разглеждане, но по същество е неоснователна”. Аргументи не са посочени.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Частното касационно производство е допустимо с оглед изричната разпоредба на чл.28 КМЧП - определението за наличие или липса на международната компетентност на българските съдилища подлежи на въззивно и частно касационно обжалване. С обжалваното определение е прието, че българският съд разполага с международна компетентност по повдигнатия пред него спор с ответници, чието седалище е в С..
Приложим за определяне компетентността на съда по предявената през 2014г. искова молба е Регламент /ЕО/ 44/2001. Той е отменен с Регламент /ЕС/1215/2012, но съгласно чл.81, независимо че влиза в сила от 20.12.2012г., се прилага от 10.01.2015г. Същевременно правилата, на които се основава специалната компетентност на съда по дела относно гражданска отговорност - деликт или квази деликт са идентични /чл.5,т.3 от Регламент 44/2001 и чл.7,т.2 от Регламент 1215/2012/.
Ищците Д. Р. и С. Р., български граждани с местоживеене в Република България са предявили в субективно евентуално съединение искове срещу С. Б. на з., Б., С. /предпочитан ответник, за който се твърди, че изпълнява и функциите на Г. ф. в С./, [фирма] със седалище в България /първи евентуален ответник/ и [фирма] - застрахователно дружество със седалище в [населено място], С. /по отношение на което се твърди, че е натоварено от ГФ на С. да действа като негов представител за обработване на претенцията/. Видно е, че отговорността на ответниците със седалище в С. е основана на качеството им на: орган, натоварен с изплащане на обезщетение по смисъла на чл.10 на Директива 2009/103/ЕС на Европейски парламент и на Съвета от 16.09.2009г. - по отношение на предпочитания ответник; и на представител за уреждане на претенции по смисъла на чл.21 от същата директива - по отношение на чуждестранното застрахователно дружество. В съдебно заседание на 31.03.2016г. като първи евентуален ответник е посочен словашкият застраховател, а като втори евентуален ответник - българското застрахователно дружество. Претенцията е за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщерята на ищците, настъпила при пътно произшествие от 20.10.2013г. в С. по вина на водач, който не притежава застраховка „гражданска отговорност”. Ответниците - юридически лица със седалище в С. са оспорили компетентността на българския съд да се произнесе по предявените срещу тях искове.
Въззивната инстанция е била сезирана с частна жалба срещу отказа на първоинстанционния съд да прекрати производството по делото с оглед възражението за отсъствие на компетентност за разрешаването му по исковете срещу лицата със седалище в друга държава-членка на ЕС. Приела е, че чл.5/3/ от Регламент 41/2001 урежда възможността по дела относно гражданска отговорност, деликт или квази деликт, искът да се предяви в съда на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие. Посочила е, че понятието „вредоносно събитие” не е дефинирано, а практиката приема, че е необходимо в държавата на сезирания съд или да е извършено вредоносното деяние или непосредствено да са настъпили вредите. Отчетено е като безспорно, че противоправното деяние е настъпило на територията на С., но е подчертано, че твърдяните неимуществени вреди се търпят на територията на България. Обоснован е изводът, че като лица, търпящи в България вреди от настъпилия в С. деликт, ищците упражняват правото си на избор по правилата на специалната компетентност като са предпочели съда на държавата, в която търпят болките и страданията, а именно - съответния български съд, който притежава международна компетентност на това основание.
Съставът на ВКС счита, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване като поставените в изложението въпроси следва да бъдат уточнени, съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК. При преформулирането им настоящият състав изхожда от даденото от С. тълкуване, че легалният термин на чл.5,т.3 от Регламент 44/2001 „място, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие”, обхваща както мястото, където е настъпила вредата, така и мястото, където е осъществено вредоносното деяние. Последното е било безспорно по делото и както въззивната инстанция е констатирала, това е територията на С.. Правният проблем е концентриран върху тълкуването на обхвата и съдържанието на фактора: „мястото, където е настъпила вредата”. При тези предварителни уточнения, правният въпрос е: С оглед преценката за наличие на специалната компетентност по дела относно гражданска отговорност - чл.5,т.3 от Регламент /ЕО/ 44/2001-отм., включва ли се в обхвата на понятието „място, където е настъпило вредоносното събитие”, разбирано като „място на настъпване на вредите”, местоживеенето на ищците - мястото, на което те търпят /понасят/ неимуществените вреди от смъртта на свой близък, настъпила на територията на друга държава - членка. Това е въпросът, по който въззивната инстанция се е произнесла и който е обусловил извода за наличие на компетентност на българския съд. Обжалването следва да бъде допуснато при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, тъй в определението на І г.о. на ВКС, на което има позоваване в изложението, правният въпрос е за приложимия регламент, съотв. дали международната подведомственост на спора произтича от разпоредби на КМЧП.
Във фазата на проверката на международната компетентност сезираният със спора съд не преценява основателността на иска съгласно националното право, а само установява връзката с държавата на този съд, обосноваваща юрисдикцията му по силата на съответната разпоредба.
Отсъства основание за самостоятелна /отделна/ преценка на компетентността на българския съд по отношение на всеки един от ответниците - юридически лица със седалище в С.. Дела относно гражданска, деликтна или квазиделиктна отговорност по смисъла на чл.5,т.3 от Регламент 44/2001 са искове, с които се цели ангажиране на отговорност на ответник и които не се отнасят към дела, свързани с договор по смисъла на чл.5,т.1 б.”а” от регламента /Решение по дело С-196/15/. Посочване като ответник по спора на представител за уреждане на претенции в държавата членка на пребиваване на увреденото лице не е равнозначно на позоваване на специалната компетентност, предвидена в чл.5,т.1,б.”а” от регламента /„дела, свързани с договор”/. При проверката на компетентността си съдът изхожда от твърденията на ищеца за наличието на предпоставките на деликтната или квазиделиктната отговорност /Решение по дело С-133/11 и С-375/13/, а ищците в настоящия спор не са твърдели наличие на „договор” по смисъла на чл.5,т.1 ,б.”а” между ответниците със седалище в С., респ. неизпълнение на договорно задължение. Участието като ответник по спора на представител за уреждане на претенции не е обосновава /не води до/ прилагане на различно основание за международна компетентност. Видно от съображение /35/ и /38/ към Директива 2009/103/ЕО на Европейски парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, „системата на представители за уреждане на претенции в държавата членка на пребиваване на увреденото лице не засяга нито приложимото за всеки отделен случай материално право, нито компетентността на съдилищата; дейността на представители за уреждане на претенции не е достатъчно основание за предоставяне на компетентност на държавата членка на пребиваване на увреденото лице, ако правилата на международното частно право за определяне на компетентността на съдилищата не предвиждат това”.
Според настоящия състав отговорът на поставения въпрос е отрицателен по следните, основани на даденото от С. тълкуване на разпоредбата на чл.5,т.3 на Регламент 44/2001, съображения:
1.Последователното тълкуване на С. /дело С-618/15, С-195/15, С-523/10, С-189/08/ е, че разпоредбата на чл.5,т.3 от регламента следва да се тълкува самостоятелно, стриктно и стеснително; че при тълкуване на правилата за специалната компетентност е недопустимо тълкуване, излизащо извън хипотезите, изрично предвидени в посочения регламент.
2.Последователно е застъпвано, че установеното в чл.5,т.3 правило за специална компетентност се основава на виждането, че съдът по мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие по принцип е най подходящият да се произнесе поради близостта на спора и улесненото събиране на доказателства /дело С-47/14/ и тези две места могат да създадат съществена връзка от гледна точка на съдебната компетентност, тъй като всяко от тях, в зависимост от обстоятелствата, може да бъде източник на особено полезна информация за доказването и организацията на процеса /дело С 523/10/; че съдът по мястото на настъпване на вредоносното събитие по принцип е най подходящият да се произнесе поради близостта на спора и улесненото събиране на доказателства /дело С-189/08/, че това е юрисдикцията , която обективно най-добре може да прецени дали са налице конститутивните елементи на отговорността на ответника /дело С-441/13/. В този смисъл е и съображение /12/ към регламента.
Следователно, съществен аргумент е, че правилото на чл.5,т.3 от Регламента не се основава на необходимостта от защита на по-слабата /увредената/ страна чрез създаване на правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото предвиждат общите правила.
3.Както се посочи, неизменно е тълкуването /дело С-618/15, С-441/13 и др./, че изразът „място, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие”, съдържащ се в чл.5, точка 3 от Регламента, се отнася едновременно до мястото на настъпването на вредата и до мястото на настъпването на събитието, което е причинило тази вреда, поради което ищецът може по свой избор да предяви иск срещу ответника, пред съда в едното или другото място. Съгласно цитираната в решение по дело С-12/15 практика на Съда, изразът „място, където е настъпило вредоносното събитие” не може да се тълкува толкова широко, че да обхваща всяко място, в което се усещат вредните последици от събитието, причинило вреда, действително настъпила на друго място.
4.Мястото на настъпване на вредата, съгласно даденото от С. тълкуване е мястото, където от факта, в резултат на който може да възникне деликтна или квазиделиктна отговорност, са произтекли вреди /дело С- 189/08 и С-523/10/.
Това тълкуване е основано на разбирането, че мястото на настъпването на вредата е мястото, където е източникът на вредите, независимо от мястото, където те реално ще бъдат усетени, понасяни и търпени.
В същия смисъл е и правната доктрина /Коментар „Регламентът Б. І”-„С.”, издание 2012, стр.85/86/ - мястото на настъпването на вредата се свързва само с мястото на настъпването на преките вреди; то е мястото, където се уврежда за пръв правно защитено благо; без значение е мястото, където са настъпили последващи косвени вреди или мястото, където лицето е разбрало, че е увредено; ако вредоносното деяние е било насочено и е увредило дадено лице, но едновременно с това по косвен начин е причинило вреди и на трети лица, то мястото на настъпването на вредата е едно-единствено - там, където са възникнали първите вреди; лице, което има право на обезщетение поради увреждане на друго лице /близък/, ще може да предяви своя иск не където се намира собственото му местоживеене, а където са настъпили непосредствените вреди за другото лице.
В допълнение, с Определение №495 по ч.гр.д.№ 456/2012г. на І г.о. на ВКС, макар не като отговор на правния въпрос, даденото разрешение по съществото на спора е, че „вредоносно събитие” по смисъла на чл.5, т.3 от Регламент 44/2001 не включва вредите на трети лица от причинена смърт на територията на друга държава членка, поради което българският съд не е компетентен по иск, предявен срещу ответник с местожителство в другата държава-членка.
Въз основа на изложеното, настоящият състав счита, че от гледна точка на основанието за специалната компетентност за разглеждане на спора, уредено в чл.5,т.3 от Регламент 44/2001, ирелевантно е мястото на търпенето на вредите от близките на починало лице - тяхното местоживеене, след като мястото на настъпване на вредата /настъпването на смъртта/ е на територията на друга държава - членка. Този извод произтича от необходимостта от стриктно и ограничително тълкуване на факторите, които могат да обосноват специалната компетентност по дела за непозволено увреждане, от зачитане на съображенията за уреждане на алтернативни основания за компетентност /които в хипотезата на чл.5,т.3 са тясната връзка между съда и процесуалното действие или с оглед улесняване доброто упражняване на правосъдие/, както и от разбирането, че релевантно е мястото на настъпването на пряката вреда, независимо, че от нея произтичат последващи вреди, включително и за трети лица.
Отговорът на поставения правен въпрос е, че при преценката за наличие на специалната компетентност по дела относно гражданска отговорност - чл.5,т.3 от Регламент /ЕО/ 44/2001-отм., местоживеенето на ищците - мястото, в което те търпят /понасят/ неимуществените вреди от смъртта на свой близък, настъпила на територията на друга държава - членка, не се включва в обхвата на понятието „място, на настъпване на вредата”, респ. на понятието „място, където е настъпило вредоносното събитие”.
Поради това българският съд не е компетентен на основание специалната юрисдикция, уредена в чл.5,т.3 от Регламент /ЕО/ 44/ 2001 да разгледа исковете, предявени от ищци с местоживеене в България за обезщетяване на неимуществените им вреди от смъртта на лице, починало при пътно транспортно произшествие в друга държава, членка на ЕС срещу ответници със седалище в другата държава членка - орган, натоварен с изплащане на обезщетение по смисъла на чл.10 и срещу представител за уреждане на претенции по смисъла на чл.21 от Директива 2009/103/ЕС на Европейски парламент и на Съвета от 16.09.2009г. Той не е съдът съобразно мястото на настъпване на събитието, което е причинило вредата, нито с оглед мястото на настъпването на вредата. Българският съд не е съдът, чиято компетентност произтича и от близостта на спора, събирането на доказателствата, нито приложимото право при деликтната отговорност /Регламент /ЕО/№ 864/2007 на Европейски парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. относно приложимото право съм извъндоговорни задължения/ е българското материално право.
С оглед дадения отговор поставения въпрос обжалваното определение е неправилно. Следва определението на САС за потвърждаване на определението на първоинстанционния съд, с което не е уважен отводът за неподведомственост на спора пред българския съд по отношение на предпочитания ответник С. б. на застрахователите, със седалище Б., С. и по отношение на евентуалния ответник на А. - С. п. АД със седалище Б., С. да бъде отменено и да бъде постановено друго за прекратяване на производството по отношение на тях.
Неоснователно е позоваването от ищците на юрисдикцията на българския съд на основание компетентност във връзка със застраховане - раздел 3 на Регламента. Законосъобразен и в съответствие със задължителната практика /Определение № 886 от 09.11.2011г. по ч.т.д.№ 130/2011г. на ІІ т.о. на ВКС/ е изводът на апелативния съд, че ответниците С. бюро на застрахователите и А. - С. п. АД, не са привлечени в процеса в качеството им на застрахователи на делинквента.
При предявени в условията на евентуалност искове срещу няколко ответници, не е налице хипотезата на възможност /риск/ от постановяване на противоречиви съдебни решения, поради което неприложимо е основанието за специална международна компетентност по искове срещу множество ответници /чл.6,т.1 от регламента/.
Следва да бъдат присъдени поисканите и доказани разноски за производството – 16 100лв. за А. - С. п. АД и 13 400лв. за С. б. на з..
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ Определение № 1887 от 03.06.2016г. по ч.гр.д.№ 2122/2016г. на САС, ГО, 8 състав, с което е потвърдено определението от 31.03.2016г. по гр.д.№ 4701/2014г. на СГС, І-18 състав за наличие на международна компетентност на българския съд по исковете, предявени срещу ответниците със седалище в С., ВМЕСТО КОЕТО
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 4701/2014г. по описа на СГС І-18 състав по отношение на ответниците С. б. на з., със седалище Б., С. и А. - С. п. АД със седалище Б., С..
ОСЪЖДА Д. С. Р. и С. К. Р. да заплатят на основание чл.78,ал.4 ГПК разноски по делото: 16 100лв. на А. - С. п. АД и 13 400лв. на С. б. на з..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |