Ключови фрази

6

Р Е Ш Е Н И Е
№ 220

[населено място], 30.12. 2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на тридесет и първи октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4908 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. Б. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] срещу решение № 1910 от 07.08.2017г. по в. гр. дело № 3207/2016г. на Софийски апелативен съд /САС/, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение № 2842 от 08.04.2016г. по гр. д. № 13329/2011г. на Софийски градски съд /СГС/, с което е отхвърлен предявеният от А. Б. Б. срещу Л. А. К. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 16.01.2000г. предварителен договор за продажба на недвижим имот - апартамент № 1, намиращ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] ет. 1, състоящ се от две стаи, антре, кухня, баня, тоалетна и балкон, със застроена площ от 72. 77 кв.м., с продавач Л. А. К. и купувач А. Б. Б., при продажна цена от 1 000 лева; върната е на основание чл. 130 ГПК исковата молба на А. Б. Б. в частта, с която срещу В. Т. Д. и Л. Ц. Д. са предявени отрицателни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, поради недействителност на пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег. №1491/14.02.2014 г. на Нотариус М. Е., с рег. № 140 на НК на РБ с район на действие - СРС, с което Л. А. К. е упълномощила В. Т. Д. да продаде горепосочения недвижим имот, и поради недействителност поради липса на представителна власт на договор за покупко-продажба на гореописания недвижим имот, оформен с нотариален акт № 23, том I, рег. № 2292, дело 21/07.03.2001г. на Нотариус М. Е. с рег. № 140 на НК на РБ с район на действие - СРС; върната е на основание чл. 130 ГПК исковата молба на А. Б. Б. срещу А. Р. А., П. Р. А. и „Иса Инженеринг“ ЕООД с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на горепосочения недвижим имот; оставени са без разглеждане искове по чл. 537, ал. 2 ГПК на А. Б. Б. за отмяна на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 23, том I, рег. № 2292, дело 21/07.03.2001 г. на Нотариус М. Е. с рег. № 140 на НК на РБ с район на действие - СРС, нотариален акт за продажба на недвижим имот № 071, том II, дело 258/30.05.2001 г. на Нотариус Ц. С. с рег. № 030 на НК на РБ с район на действие - СРС и нотариален акт за продажба на недвижим имот № 100, том I, дело № 095/2001 г. на Нотариус Вяра Я. с рег. № 265 на НК на РБ с район на действие - СРС.
Касаторката - ищца релевира неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост при извеждане на решаващите изводи за неоснователност на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД и за липсата на правен интерес от предявените отрицателни установителни искове за собственост и ревандикационния иск. Навежда довод за нарушени права на ищцата поради отказ на въззивния съд да спре настоящото дело до приключване на висящ преюдициален спор за прогласяване недействителността на договора за продажба от 07. 03. 2001г. поради неистинност на пълномощното в полза на В. Д. /пълномощник на продавачката и купувач/ и за установяване, че пълномощникът Д. е действал във вреда на представляваната Л. К.. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно и поради множеството допуснати пороци при постановяването му, делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на САС.
Ответниците по касационната жалба - В. Т. Д., Л. Ц. Д., А. Р. А., П. Р. А. и „Иса Инженеринг“ ЕООД, подават писмен отговор, в който излагат становище за нейната неоснователност. Молят въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендират присъждане на сторените съдебни разноски пред касационната инстанция.
С определение № 208 от 26.03.2018г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение по следните процесуалноправни въпроси: Опорочава ли въззивното решение отказът на въззивния съд да спре делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради наличието на друг висящ преюдициален спор и в каква степен нарушава правата на въззивника – в степен на недопустимост или на неправилност на решението? и Обуславя ли наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, възможността на ищеца да придобие права, произтичащи от предварителен договор за продажба, за сключване на окончателен договор, по предявен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД?.
По поставения първи правен въпрос настоящият съдебен състав съобразява даденото задължително разрешение в т. 1 ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС.
Според него основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Съдът е длъжен да спре делото, независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му /гражданско, административно, наказателно/ и кога е образувано /преди или след обусловеното дело/ е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. При наличие на основания за спиране /чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК/, независимо дали са възникнали пред първоинстанционния или пред въззивния съд, въззивното решение е недопустимо като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск - висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловеното дело. Като недопустимо въззивното решение следва да бъде обезсилено /чл. 293, ал. 4 ГПК/, а делото следва да бъде върнато за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира. Въззивният съд не дължи спиране на производството, ако междувременно, след приключване на съдебното дирене при първоначалното разглеждане на делото до връщането му за ново разглеждане, пречката за разглеждането му е отпаднала - решението по преюдициалния спор е влязло в сила или той е прекратен с влязъл в сила съдебен акт.
По втория въпрос за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост от купувач по предварителен договор за продажба на недвижим имот, не се съдържа изрично разрешение нито в задължителната / ТР № 8 от 27.11.2013г. по тълк. д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС/, нито в останалата съдебна практика. В цитираното ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, е посочено, че при отрицателния установителен иск за собственост ищецът следва да докаже правния си интерес, установявайки свое субективно право или правно очакване и фактите, от които то произтича. Ответникът е този, който е длъжен да докаже съществуването на отричаното от ищеца право на собственост. Въпросът за правния интерес на ищеца от търсената защита, касае допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост, и при неустановен такъв, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът не притежава спорното право на собственост. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Последната хипотеза /възможност за придобиване на субективни права/, в цитираното ТР № 8/ 27.11.2013г., е сведена до възможността да се придобие вещта на оригинерно основание или по реституция.
Купувачът по предварителен договор за продажба би имал правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост срещу приобретателите /първоначални и последващи/, придобили правото на собственост от неговия продавач, само ако е реализирал потестативното си право - сключил е окончателен договор за продажба или разполага с влязло в сила решение, с което е уважен конститутивния иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Тогава той вече е титуляр на вещното право на собственост в отношенията си с продавача по предварителния договор, и ако то е било разпоредено от последния в полза на трети лица или се оспорва от други трети лица, при установен по конкретното правоотношение правен интерес от отричане на чуждите вещни права, ще може да прибегне до защита с отрицателен установителен иск за собственост. Тази хипотеза е измежду изрично предвидените в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС /твърдяно право на собственост, произтичащо от окончателен договор за продажба, което е оспорвано от трети лица, поради наличието на техни собственически права/. При такава конкуренция на вещни права върху един и същи имот ищецът ще избере пътя на своята защита – отрицателен установителен иск, положителен установителен иск или иск по чл. 108 ЗС.
Преди сключването на окончателния договор за продажба, респективно заместващото го конститутивно решение по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, купувачът по предварителен договор за продажба няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу приобретателите на разпореденото от неговия длъжник /продавача по предварителния договор/ право на собственост. Като титуляр на потестативното облигационно право да сключи окончателен договор, купувачът по предварителния договор няма да придобие повече права, ако отрече със сила на пресъдено нещо правото на собственост върху имота - предмет на предварителния договор на трети лица, различни от своя продавач /в подобен смисъл решение № 70/02.06.2017г. по гр. д. № 3862/2016г. на ВКС, ­Първо г.о. и решение № 224/23.10.2018г. по гр. д. № 1634/2018г. на ВКС, ІV г.о./. Тогава, действително, разпореденият от длъжника му по предварителния договор имот ще бъде върнат в патримониума на разпоредилия го продавач, т.е. ще се счита собственост на последния, но промяна в правната сфера на купувача по предварителния договор няма да настъпи. Той си остава титуляр на потестативното облигационно право до момента на сключването на окончателния договор с продавача или на влизането в сила на решението по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Възможността за успешното провеждане на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е предпоставена не само от принадлежността на правото на собственост върху имота в полза на продавача по предварителния договор към момента на приключване на съдебното дирене в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД /чл. 363 ГПК/, но и от осъществяването на другите предпоставки на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД /действителен предварителен договор с изискуемото съдържание, от който е възникнало, съществува и е станало изискуемо правото за сключване на окончателен договор/. Следователно отричането на вещните права върху имота на третите лица – приобретатели не може да доведе автоматично, като единствена и закономерна последица, нито до сключване на окончателен договор, нито до уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, т.е. не осигурява възможност за придобиване на правото на собственост от купувача по предварителния договор. Недопустимостта на отрицателния установителен иск за собственост в горепосочената хипотеза се извежда и от уредения от законодателя в чл. 135 ЗЗД друг път на защита за купувача по предварителния договор в качеството му на увреден кредитор от разпоредителни действия на неговия длъжник /продавача по предварителния договор/. С уважаването на П. иск всички разпореждания с имота – първоначално и последващи ще са относително недействителни спрямо купувача по предварителния договор, имотът в отношенията между страните по П. иск ще се счита за собственост на продавача по предварителния договор и купувачът ще може успешно да проведе иска си по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, обусловен от уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД, при осъществяването на останалите елементи от фактическия състав на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Този специален способ на защита на купувача по предварителния договор е съответен на произтичащото от последния потестативно негово право и постига целта, която не може да бъде реализирана с отрицателния установителен иск за собственост. Тя е връщане на разпоредения имот в патримониума на продавача по предварителния договор, който правнорелевантен факт при позоваване на силата на пресъдено нещо по П. иск ще бъде съобразен при проверката по чл. 363 ГПК по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, разгледан след уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД. Такава обвързаност на продавача по предварителния договор, да се счита за собственик на разпоредения имот, не може да бъде постигната по пътя на отрицателния установителен иск за собственост, по който той не участва като страна.
По съществото на касационната жалба:
Предявени в настоящото производство са следните искове: 1/ иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от А. Б. срещу майка й Л. К. за обявяване за окончателен на предварителен договор от 16. 01. 2000г. за продажба на апартамент в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] 2/ отрицателни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване спрямо ищцата А. Б., че ответниците В. и Л. Д. не са станали собственици на горепосочения апартамент, поради недействителност на придобивното им основание - договора за продажба от 07. 03. 2001г., с който Л. К., действайки чрез пълномощник В. Д. въз основа на неистинско пълномощно, продава на пълномощника В. Д. и съпругата му - Л. Д., същия горепосочен апартамент, като действа и във вреда на представляваната и 3/ иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на горепосоченото жилище, предявен от А. Б. срещу ответниците А. и П. А. и „Иса Инженеринг“ ЕООД /последни приобретатели и владелци/, придобили правото на собственост чрез договор за продажба от 06. 08. 2001г. от И. Т. И., последният придобил правото на собственост чрез договор за продажба от 30. 05. 2001г. от В. и Л. Д., поради това, че всички приобретатели по посочените сделки не са станали титуляри на правото на собственост върху имота заради липсата на вещно – транслативен ефект на сделките с оглед относителната недействителност на първия договор за продажба от 30. 05. 2001г., сключен от мним представител за продавачката.
Въззивният съд е отхърлил конститутивния иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД като неоснователен поради това, че продавачката по процесния предварителен договор /ответницата К./ не е собственик на процесния имот към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, тъй като го е отчуждила в полза на трети лица. Намерил е за установено, че Л. К. е продала на 07.03.2001г. на В. Т. Д. процесното жилище, като при продажбата купувачът В. Т. Д. е действал като пълномощник на Л. К. и от нейно име го е продал на себе си. След това на 30.05.2001г., В. Т. Д. и съпругата му Л. Ц. Д., при условията на СИО, са продали същия имот на И. Т. И., а на 06.08.2001г. И. Т. И., действащ лично и като пълномощник на съпругата си Л. И., е продал имота на А. Р. А., П. Р. А. и „Иса Инженеринг“ ЕООД, които понастоящем го владеят.
САС е приел за установено от неоспореното заключение на графологичната експертиза по делото, че досежно оспореното процесно пълномощно, с което е извършена разпоредителната сделка от 07. 03. 2001г., е налице „кражба на текст“ и че наказателното производство за процесната документна измама е прекратено поради изтекла давност за наказателно преследване. Извършил е служебна проверка, при която е установил висящността на искови производства /гр. д. № 5925/2010г., гр. д. № 15277/2013г. и 15278/2013г. по описа на СГС/, инициирани от Л. К. за прогласяване недействителността на договора за продажба от 07. 03. 2011г. поради неистинност на пълномощното в полза на В. Д., за установяване на престъпно обстоятелство в този смисъл по чл. 124, ал. 5 ГПК и за установяване, че пълномощникът Д. е действал във вреда на представляваната Л. К., но не е намерил основания за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, макар връзка на преюдициалност да е налична. Като допълнителен аргумент за неоснователността на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД въззивният съд е посочил, че ответниците по ревандикационния иск А. Р. А., П. Р. А. и „Иса Инженеринг“ ЕООД са се позовали на изтекла в тяхна полза петгодишна придобивна давност, започнала да тече от 06. 08. 2001г. и изтекла до датата на предявяване на исковете – 11. 10. 2011г..
Останалите предявени искове /отрицателните установителни искове за собственост и ревандикационният иск/ САС е намерил за недопустими поради липса на правен интерес за ищцата, която действа като процесуален субституент на майка си с оглед реализиране на нейните права, с каквото право на иск за защита на чужди права не разполага. Коментирал е и ТР № 8 от 27. 11. 2013г. по тълк. д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, като е счел, че ищцата не притежава свои противопоставими права, нито фактически състояния, нито възможност да придобие права, като отрече правата на ответниците по отрицателните установителни искове, които са в състояние да обусловят защитим правен интерес от предявените искове. Възприел е извода на първоинстанционния съд, че субективното конститутивно право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД би било признато едва с влизане в сила на съдебното решение при уважаване на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, силата на пресъдено нещо на което ще действа само между страните по този иск, и поради това не установява правен интерес за ищцата от предявените отрицателни установителни искове и иска по чл. 108 ЗС. Посочил е, че обстоятелството, че ответницата Л. К. е попаднала в ситуация, която е житейски несправедлива, не може да обоснове допустимостта на исковете, предявени от нейната дъщеря и то при наличието на данни, че самата Л. К. е завела дела за защита на правата си с оглед на твърдяната от нея имотна измама.
Съобразно отговора на първия правен въпрос и задължителните разрешения на т. 1 ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, въззивното решение по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е недопустимо. То е постановено при наличието на висящи преюдициални производства /гр. д. № 5925/2010г., гр. д. № 15277/2013г. и 15278/2013г. по описа на СГС/, изходът от които ще е от значение за правилното разрешаване на спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, в частност за извършване на дължимата от съда преценка по чл. 363 ГПК за принадлежността на процесния недвижим имот към патримониума на продавачката по процесния предварителен договор - Л. К.. Именно последната е ищец по горецитираните висящи искови процеси, заведени срещу приобретателите по разпоредителните сделки с процесния имот, следващи сключването на предварителния договор, имащи за предмет прогласяване недействителността на първата сделка поради сключването й от мним представител /чл. 42 ЗЗД/, за установяване на престъпно обстоятелство в този смисъл по чл. 124, ал. 5 ГПК и за прогласяване относителната й недействителност поради договаряне във вреда на представлявания /чл. 40 ЗЗД/. Макар страните по настоящото производство по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да не са същите като тези по горепосочените висящи производства, връзка на преюдициалност по смисъла на ТР № 1 от 09.07.2019г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, е налице, тъй като субективните предели на силата на пресъдено нещо по преюдициалните спорове ще се разпрострат и спрямо ищцата. Последната като купувач по процесния предварителен договор има качеството на кредитор спрямо ответницата – продавач, която е ищца по преюдициалните спорове. Силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростира и спрямо кредитора на длъжника, ако с нея е признато или отречено, че определено имуществено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори /чл. 133 ЗЗД/ е правно обусловено от принадлежността на това конкретно имуществено право към имуществото на длъжника. В този смисъл и с оглед дължимата преценка по чл. 363 ГПК в производството по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е разрешението и в решение № 277/ 26.01.2015г. по гр. д. № 1962/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.. Недопустимото въззивно решение по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да бъде обезсилено, а делото – върнато на САС, с указание производството по него да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на преюдициалните спорове. След връщане на делото на въззивния съд, последният следва да извърши служебна проверка за етапа и актуалния предмет на горецитираните преюдициални производства, както и за това дали все още са висящи или са приключили.
В останалата част, в която исковата молба по отрицателните установителни искове за собственост и по ревандикационния иск е върната на основание чл. 130 ГПК, въззивното решение има характер на преграждащо хода на исковия процес определение, подлежащо на касационно обжалване в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК – с частна касационна жалба.
По предявените отрицателни установителни искове за собственост и по ревандикационния иск, ответниците по които са различни както помежду тези искове, така и спрямо ответницата по конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, ищцата предявява свое самостоятелно субективно право, различно от правото на продавачката по процесния предварителен договор, позоваваща се на недействителност на разпоредителната сделка от 07.03.2001г., на основание чл. 42 ЗЗД и чл. 40 ЗЗД. Това нейно право е потестативното й право да сключи окончателен договор, произтичащо от процесния предварителен договор за продажба. Поради това ищцата не е процесуален субституент на своята майка /продавачката по предварителния договор/ и тя не предявява чужди субективни права, за да са недопустими исковете на това основание, както неправилно е приел въззивния съд.
Съобразно отговора на втория правен въпрос, ищцата като купувач по процесния предварителен договор за продажба няма правен интерес от предявяването на отрицателни установителни искове за собственост, в случая срещу приобретателите по продажбата от 07. 03. 2001г., сключена за продавача от представител без представителна власт – с неистинско пълномощно, съставено при „кражба на текст“ или във вреда на представлявания. Ищцата е предпоставила исковата си защита от правото си на купувач по процесния предварителен договор да сключи окончателен договор за продажба, за да си осигури успешно провеждане на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с оглед дължимата проверка на съда по чл. 363 ГПК. Не е извела интерес от отрицателните установителни искове за собственост от придобиването на качеството на собственик на процесния имот, в случай, че бъде уважен иска й с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Следователно от една страна ищцата няма свои противопоставими на ответниците вещни права или правни очаквания, а и разполага въз основа на своето потестативно право с друг път на искова защита - иска по чл. 135 ЗЗД, с който би могла в максимален обем да защити своето облигационно право. От друга страна основанията, които е изложила за да отрече правото на собственост на ответниците по отрицателните установителни искове за собственост: недействителност на първата разпоредителна сделка в хипотезите на чл. 42 ЗЗД и чл. 40 ЗЗД, са такива на които тя, като трето спрямо тази сделка лице, не може да се позове. На посочените основания за недействителност може да се позовава чрез иск или възражение единствено страната по атакуваната сделка, чиито права са накърнени от мнимия представител или недобросъвестния такъв, действал във вреда на представлявания /в този смисъл ТР № 5/ 12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС/. Ето защо предявените отрицателни установителни искове са недопустими и правилно въззивният съд е върнал исковата молба по тях на основание чл. 130 ГПК. В тази част въззивното решение, с характер на определение, следва да бъде потвърдено като правилно.
Ревандикационният иск срещу ответниците А. Р. А., П. Р. А. и „Иса Инженеринг“ ЕООД, предявен като евентуално съединен с конститутивния иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД /в случай, че последният бъде уважен и ищцата се легитимира като собственик на имота въз основа на окончателен договор за продажба, с оглед конститутивното действие на влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД/ е допустим. Както бе посочено по-горе, А. Б. предявява свои, а не чужди права – в случая, правото си на собственик, придобито въз основа на конститутивно съдебно решение по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Поради това тя разполага с правен интерес да ревандикира имота си от лицата, които го владеят без основание. Въпрос по основателността на ревандикационния иск е дали ищцата е купувач по предварителен договор и впоследствие собственик въз основа на окончателен договор за продажба и дали, ако е установена ищцовата материалноправна легитимация по иска, ответниците са придобили процесния имот по давност по наведеното в този смисъл възражение. Доколкото страните по ревандикационния иск са различни от тези по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, установеното по последния не обвързва със сила на пресъдено нещо ответниците по иска по чл. 108 ЗС. Затова те могат да противопоставят всички възражения като способ на защита, вкл. такива за действителността на процесния предварителен договор, за възникването на правото на купувача по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и др.. Затова и съединяването между двата иска е допустимо да е само евентуално, като обуславящ е иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а обусловен – този по чл. 108 ЗС. Кумулативно съединяване между тези искове е допустимо само ако страните по тях са идентични /в този смисъл решение № 106/ 07.07.2015г. по гр. д. № 142/2015г. на ВКС, І г.о./. Евентуално съединеният ревандикационен иск е допустим и поради това въззивното решение с характер на определение, с което производството по него е прекратено на основание чл. 130 ГПК, е неправилно. Като такова то следва да бъде отменено, а делото – върнато на въззивния съд за разглеждането и решаването му от друг състав. Този извод произтича от обстоятелството, че макар да е счел иска по чл. 108 ЗС за недопустим, въззивният съд е изложил мотиви за неговата неоснователност, приемайки за основателно възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза петгодишна придобивна давност. Поради това настоящият съдебен състав намира, че щом САС е изложил фактически и правни доводи по основателността на ревандикационния иск, производството по същия следва да бъде върнато на въззивния съд за разглеждане и решаване от друг въззивен състав /този, който ще разглежда и иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД/. Искове по чл. 537, ал. 2 ГПК няма предявени, тъй като цитираната норма регламентира единствено настъпването на правни последици от разрешаването на граждански спор /напр. по иск по чл. 108 ЗС/ касателно издадени охранителни актове /напр. нотариални актове/, а не самостоятелна форма на искова защита. Поради това съдът се произнася по чл. 537, ал. 2 ГПК само, когато с оглед изхода на спора, е необходимо изменение или отмяна на издаден охранителен акт /съгласно ТР № 3/29.11.2012г. по тълк. д. № 3/2012г. на ВКС на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативните нотариални актове, каквито не са процесните/. Ето защо и в тази част въззивното определение следва да бъде отменено.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение № 1910 от 07.08.2017г. по в. гр. дело № 3207/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, и ВРЪЩА в тази част делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1910 от 07.08.2017г. по в. гр. дело № 3207/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта му, с която е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба по отрицателните установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от А. Б. Б. срещу В. Т. Д. и Л. Ц. Д., в която част е с характер на определение.
ОТМЕНЯ решение № 1910 от 07.08.2017г. по в. гр. дело № 3207/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в останалата му обжалвана част и ВРЪЩА делото в тази му част, за ново разглеждане от Софийски апелативен съд, съобразно указанията в мотивите на настоящия съдебен акт.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: