Ключови фрази


O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 100

гр. София, 02.06.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание нa седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова

изслуша докладваното от съдията Донкова ч. гр. дело № 1154/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
С определение № 194 от 12.01.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 2748/2021 г. на Варненския окръжен съд, е потвърдено решение № 262104/29.06.2021 г. по гр. д. № 11929/2016 г. на Варненски районен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е допълнено решението от 17.12.2018 г., като И. С. И. е осъдена да заплати на адвокат И. Х. К. сумата 2 020,33 лв., представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата /ЗА/. Въззивното решение от 29.06.2021 г. е изменено, в частта му, с която е определен размера на присъденото възнаграждение, като е увеличено на 2 545,30 лв.
Срещу въззивното определение е подадена частна касационна жалба на И. С. И., чрез пълномощника адв. Т. З. - И.. В жалбата се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставени са следните правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. следва ли съдът да осъществява контрол за приложимостта на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в случай на оспорване на обстоятелството дали лицето, чийто процесуален представител претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по този ред, е материално затруднено; 2. какви са социалните критерии за приложимост на нормата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, при направено искане за определяне на възнаграждението по този ред и длъжен ли е съдът да прецени наличието, съответно липсата, на тези критерии при направени възражения относно приложимостта на тази норма; 3. на кого следва да бъде присъдено възнаграждението, в случаите, когато договорът за правна защита и съдействие е сключен с адвокатско дружество, а е упълномощен конкретен адвокат; 4. налице ли е нарушение на чл. 8 и чл. 10 ГПК, в случаите, когато съдът не прави преценка за наличието на предпоставките от фактическия състав на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в хипотезата, когато засегнатата страна е направила възражение досежно някоя от тези предпоставки, включително и относно „материалната затрудненост“ на лицето, чийто адвокат е направил искане по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Ответникът по частната жалба е депозирал писмен отговор, в който е изразил становище за нейната неоснователност.
Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт.
По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното:
Първоинстанционното решение е влязло в сила, в частта, с която е уважен негаторния иск на И. И. срещу С. С. и са отхвърлени неговите насрещни искове, както и в частта, с която са отхвърлени главните облигационни искове на ищцата срещу ответника за заплащане на сумата 9 000 лв. - главница; и 853,18 лв. – мораторна лихва или общо 9 853,18 лв. всеки от тях. С решение № 42/10.06.2021 г. по гр. д. № 2594/2020 г. на ВКС, първо г. о., въззивното решение е обезсилено частично, като е прекратено производството по делото в обезсилените части. Със същото са присъдени направените от страните разноски в касационното производство.
С определение по ч. гр. д. № 2593/2020 г. на ВКС, първо г. о., е отменено въззивно определение № 260137/10.07.2020 г. по гр. д. № 1094/2019 г. на Варненски окръжен съд с правно основание чл. 248 ГПК, с което е изменено решение № 544 от 05.05.2020 г. по цитираното дело, в частта му за разноските, с която И. С. И. е осъдена да заплати на адв. И. К., процесуален представител на С. В. С., сумата 1 645 лева и вместо това въззивният съд не е присъдил тези разноски, като вместо него е постановено ново по същество, с което е оставено без уважение искането на И. С. И. с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, с която И. С. И. е осъдена да заплати на адв. И. К., процесуален представител на С. В. С., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 1 645 лева адвокатско възнаграждение за въззивното производство. В мотивите е прието, че процесуалният представител на ответника е поискал присъждането на разноски на основание чл. 38 ЗА, но не е представил списък за разноски и доказателства за наличието на уговорката. Обоснован е извод, че твърдението му за представения в първоинстанционното производство договор за процесуално представителство, в който се съдържат уговорки, че важи за всички съдебни инстанции и за оказване на безплатна адвокатска процесуална помощ и съдействие, е основателно.
След връщане на делото от касационната инстанция първоинстанционният съд е дължал произнасяне по същество по искането на адв. К. за заплащане на разноски съобразно изхода на делото по отхвърлените облигационни искове. Първоинстанционният съд е присъдил сумата от 2 020,33 лв., която е счел за дължима.
Въззивният съд е приел, че волята на страните по договора за правна защита и съдействие е, че клиента е материално затруднено лице. Обосновал е извод, че не подлежи на изследване и преценка неговото имотно състояние. По размера на възнаграждението е счел, че по отношение отхвърлените искове на И. И. общо за двата иска се дължи възнаграждение от 1645,30 лв., а за явяване в съдебни заседания – 900 лв. или размерът на възнаграждението възлиза на 2 545,30 лв. Изменил е първоинстанционният акт, като е увеличил възнаграждението от 2 020,33 лв. на 2 545,30 лв.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Поставените въпроси /първи, втори и четвърти в изложението/ са относими към изводите на въззивния съд, обусловили изхода на производството, но не могат да доведат до допускане на касационно обжалване на поддържаното основание, тъй като са в съответствие със създадената практика на ВКС. Така изразеното становище съответства изцяло на тази практика, според която за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; това е отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК /в този смисъл са определение № 515 от 02.10.2015 г. по ч. гр. д. № 2340 от 2015 г., на първо т. о. и определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266 от 2016 г. на първо г. о./. Противната страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл. 248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. В случая подобни доказателства по делото не са представени. Жалбоподателката е навела само твърдения, основани на предположения, но не е ангажирала доказателства в подкрепа на поддържаната от нея теза.
Съгласно чл. 38 от Закона за адвокатурата адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица и в този случай, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и следва да бъде заплатено от другата страна.
В определение № 327/18.06.2018 г. по гр. д. № 4988/2017 г. на ВКС, първо г. о., което се възприема изцяло от настоящият състав, е прието, че съдът не изследва налице ли е основанието за предоставяне на безплатна правна помощ, доколкото договарянето на подобен вид защита е изцяло в правомощията на страните по договора /упълномощител и упълномощен/.
Третият въпрос е неотносим към изводите на въззивния съд, доколкото касае вътрешните отношения между адвокат и клиент и не може да промени направеното заключение за дължимост на присъдената сума.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се касае за липса на съдебна практика по поставените правни въпроси или необходимост от промяна на създадената, обосноваващи прилагането на поддържаното основание.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 194 от 12.01.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 2748/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: