9
Р Е Ш Е Н И Е
№180
С., 18.10.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 2317 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адвокат Б. Ж., против решение № 191 от 12.11.2012 г., постановено по гр.д. № 378 по описа за 2012 г. на Апелативен съд-В., с което е потвърдено решение № 845 от 2.05.2012 г. по гр.д. № 1119/2011 г. на Окръжен съд-Варна за отхвърляне на предявения от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] ревандикационен иск по отношение описаните движими вещи.
В касационната жалба са наведени доводи свързани с трите касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. К. претендира възстановяване на направените разноски.
Ответниците по касационната жалба [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] са подали писмен отговор чрез пълномощника си адвокат А. Д., в който поддържат, че жалбата е неоснователна и претендират възстановяване на направените разноски.
С определение № 159 от 15.04.2013 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите:
1. може ли да се приеме, че е налице присъединяване, включително и невъзможност за отделяне на прикрепена към главната вещ /сграда/ движима вещ без повреда на главната вещ, поради съображения за похабяване на архитектурната стойност на сградата, а не поради техническа невъзможност за отделянето без повреда на главната вещ, ако е установено чрез заключение на вещо лице, че начинът на закрепване на движимата вещ към сградата позволява от техническа гледна точна нейното отделяне без повреди върху главната вещ;
2. ако възложител на строеж се позовава по иск за собственост, предявен срещу него за собствеността върху движими вещи, монтирани в сградата по начин, който позволява тяхното отделяне без повреди на главната вещ, на оригинерно придобиване на собствеността по чл.78 ЗС, то за основателността на това възражение:
а. следва ли да бъде установено предаването на владението върху сградата от главния изпълнител в изрично предвидената форма за това по чл.176, ал.1 ЗУТ или е достатъчно да бъде установено, че вещите са доставени на строителната площадка именно за целите на строежа и са преминали в държане на възложителя,
б. следва ли да бъде установено заплащането на движимите вещи във връзка с изискването на чл.78 ЗС за възмездност или това в случаите на строеж не е непременно необходимо;
в. следва ли данните за знание на възложителя към момента на доставката, че вещите са собственост на трето лице, да бъдат вземани предвид при приложението на чл.78 ЗС във връзка с изискването за добросъвестност при установяване на владението;
3. от който момент може да се счита, че владението по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, когато става въпрос за всички движими вещи, монтирани по време на строеж на нова сграда, е предадено на възложителя на строежа от главния изпълнител, съответно когато става въпрос за строеж на нова сграда, следва ли предаването на владението с оглед на преценката за приложението на чл.78 ЗС, да бъде доказано с изрично предвидения от законодателя документ по чл.176, ал.1 ЗУТ – протокол обр.15 или може да се приеме, че възложителят придобива всички движими вещи още с факта на доставката им на строежа, дори и преди монтирането им в сградата;
4. Има ли значение по отношение на правото на собственост фактът на разваляне на договора, на основание на който едно лице-собственик на дадена вещ я доставя в имот на трето за договора лице, съответно, има ли значение този факт при преценката на основателността на иска за собственост, който е насочен срещу третото за разваления договор лице, в чийто имот /нов строеж/ вещите са доставени.
Въпросите, обусловили допускане до касационно обжалване са относими към спора, решението по който е постановено при следната безспорна между страните фактическа обстановка: ответниците [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], като съсобственици на недвижим имот, намиращ се в [населено място], [улица], съставляващ ПИ с идентификатор * по КК и КР с площ от * кв.м., с н.а. №*/* г си учредили правото на строеж за построяване на сграда с предназначение-административна и търговска сграда със застроена площ от * кв.м., с подробно описание на имотите, които ще получи всеки след построяването и. Ответниците като възложители сключили с [фирма]-В. като изпълнител договор № С 02.03.09/6.04.2009 г, по силата на който вторият като главен изпълнител поел задължение със свои сили и средства да изпълни част ”Строително-конструктивна”при посочени СМР в приложението към договора на процесната административна и търговска сграда, както и Анекс от 15.11.2010 г за изпълнение на част Архитектура, Електро и В и К при посочените в приложените към договора и анекса СМР. На 20.04.2010 г. между ишеца [фирма] и [фирма] е сключен договор за строителство с предмет изработка, доставка и монтаж на окачената фасада, дограмата и фасадата от керамични плочи на процесната сграда, собственост на ответниците, съобразно подробно описани СМР в приложение № 1 към договора /стр.19 от делото/. За сградата има издаден Акт обр.* от * г. за приемане на конструкция; Акт обр.*/* г. за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване, удостоверяващ че са постигнати изискванията на проекта, Акт обр.*/* г. за установяване годност на приемане на сградата, Акт обр.*/* г. за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството. В изпълнение на договора между ищеца „Т. инжнеринг„ и „Топ билд” били съставени Актове удостоверяващи извършени от Т. инженериг СМР, както и Констативен протокол за установяване на видове и количества работи, които предстои да бъдат актувани, описани подробно в приложения на стр.33 от делото протокол. Съставени са и приемо-предавателни протоколи от в периода 20.05.2010 г. - 03.12.2010 г., в които „Топ билд” и „Т. инженеринг” описали материалите, собственост на [фирма], предадени и получени от „Т. билд” с оглед изпълнението на договора за строителство на процесната сграда. Експертните заключения са установили, че претендираните вещи могат да бъдат демонтирани без увреждане на сградата, но това ще доведе до компрометиране на фасадата й, както и че възложителят „Б. А.” е фактурирал процесните вещи като материали по следните фактури */* г. и [ЕГН]/15.01.2011 г., които са платени изцяло в периода 11.05.2009 г.– 17.01.2011., а по актовете за изпълнени СМР между ищеца и „Т. билд” е налице частично плащане на СМР по акт * и акт * и липсва плащане на СМР по акт * и акт *. След м.12.2010 г. в процесния обект работата е продължена от трето лице ”Рис О., съгл.сключен с ответниците договор за строителство от 28.04.2011 г., поради което според вещото лице не може да бъде определено колко от работите, са извършени от ищеца и колко от [фирма] към момента на експертизата.
Тази фактическа обстановка е възприета изцяло от въззивния съд, като въз основа на нея е прието, че с оглед основанието и петитума на предявения иск – чл.108 от ЗС, предмет на доказване и анализ по делото не са отношенията по веригата между договарялите дружества, а само вещния иск по чл.108, базиран на чл.97, във връзка и с чл.78 от ЗС. На тази плоскост е счетено за установено по несъмнен начин, че ищецът е бил собственик на процесните движими вещи, тъй-като преди това ги е изработил/закупил, след което ги е доставил на обекта в изпълнение на подизпълнителския си договор и по-голямата част от тях сам е вградил на строежа по одобрената в инвестиционния проект технология, но от този момент тези вещи са загубили самостоятелното си предназначение, а искът за тяхното връщане (а преди това и демонтиране) се явява неоснователен. За този си извод въззивният съд се е основал само на факта на физическото доставяне на вещите на строителния обект (т. е. във владение на поръчващия ги-главния изпълнител, а след прекратяване на строителството от него-във владение на ответните дружества), на тяхното вграждане в строежа - за по-голямата част, поради което достоверността на съставения за целта протокол обр.15 за завършване на строителството е правно ирелевантно. Щом като от назначените по делото експертизи, включително и СТ е установено, че фактически процесните вещи са на обекта или вече са вградени в него и това е станало в изпълнение на правно-валидни договори между участниците в инвестиционния процес, то владението (или дори държането) на въззиваемите дружества върху същите вещи не само, че е с основание, но е и добросъвестно. Приет е за правилен извода на първоинстанционния съд, че ответните дружества са станали собственици на процесните вещи на основание чл.78, ал.1 от ЗС, още повече, че това основание се е развило във времето по-напред от самото вграждане на процесните вещи в обекта. Изложени са съображения за неоснователност на довода във въззивната жалба, че процесните вещи могат да се демонтират без съществено повреждане на главната вещ и поради това на основание чл.97 от ЗС иска по чл.108 от с.з се явява основателен. В това отношение е прието, че следва да се има предвид не само физическото похабяване в някаква степен и на главната и на вградените вещи, за което потвърждават СТЕ, но и похабяването на архитектурната стойност на сградата, като инвеститорът е целял да постигне точно определено архитектурно присъствие на процесната сграда в съответното градоустройствено решение, по надлежния ред е сключил съответните договори за осъществяване на тази цел, а последиците от неблагоприятното развитие на вътрешните договорни отношения на ищеца с главния изпълнител не могат да са за сметка на инвеститора-ответните дружества.
По основанието за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос:
Отговорът на въпроса е свързан с тълкуване на нормата на чл.97 ЗС, според която когато чужда вещ е присъединена като част към главна вещ по такъв начин, че не би могла да се отдели без съществено повреждане на главната вещ, собственикът на тази вещ придобива правото на собственост и върху присъединената част, при задължение да обезщети нейния собственик и на нормата на чл.98 ЗС съгласно която принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго. При извършването на строителство или строително-ремонтни дейности възникват нови вещни права /когато се строи нов обект/ или се изменя съществено обектът на съществуващи вещни права /при ремонт и/или подобряване на съществуващ имот/. Придобиването на собствеността върху вещи – принадлежности, влагани в строителството, се урежда от нормите на чл.97 и чл.98 ЗС и наличието или не на договор за строителство. Когато строителните материали и компоненти се прикрепват към имота така, че не може впоследствие да се отделят без същият да се разруши или повреди, те губят характеристиката си на движима вещ и стават част от недвижимия имот по предназначение и съответно собственика на недвижимия имот ги придобива съгласно чл.97 ЗС. Прикрепените вещи дори и да бъдат отделени, остават собственост на собственика на главната вещ. Строителните материали и компоненти, които се прикрепват по такъв начин, който позволява след влагането им в строителството тяхното демонтиране и отделяне без повреждане на самия имот /например керемиди, електромери, мивки и др./ могат да се придобият от собственика на главната вещ при условията на чл.98 ЗС. Критерият по който се преценява дали движима вещ е присъединена или съставлява принадлежност към недвижима вещ е начина на прикрепването й. Въведеното в чл.97 ЗС изискване за настъпване последиците от присъединяването, е прикрепването да е трайно. В правната теория и практика се приема, че трайно е прикрепването не само когато отделянето би довело до физическо увреждане на главната вещ, но и когато би нарушило нейното функциониране. Съображения, касаещи естетическата или архитектурна стойност на сградата са без правно значение.
По въпросите, касаещи приложението на чл.78, ал.1 ЗС.
Нормата на чл.78, ал.1 ЗС урежда изключение от принципа, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, като предвижда възможност за придобиване на вещни права върху движими вещи от момента на установяване на добросъвестно възмездно владение върху тях. Владението се дефинира от чл.68, ал.1 ЗС като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Хипотезата на чл.78, ал.1 ЗС изисква владението да е придобито на възмездно правно основание – валидна възмездна прехвърлителна сделка, обуславяща частно правоприемство, като достатъчно е насрещното задължение на приобретателя да е възникнало, без да е необходимо същото да е изпълнено. Практиката на ВКС по чл.290 ГПК /например решение № 250 от 11.01.2011 г. по т.д. № 535/2010 г., ІІ т.о. и решение № 48/31.03.2011 г. по т.д. № 822/2010 г., ІІ т.о./ приема, че липсва изрично законово изискване за форма на приемането на извършената работа от възложителя в общата законова уредба на договора за изработка по ЗЗД и липсата на съответните актове за отделните работи на лицето, упражняващо технически надзор, не изключват приемането на извършената работа от възложителя при положение, че съоръжението е монтирано на място от изпълнителя, функционира технологично и се експлоатира по предназначение от страна на самия възложител, като тълкуването е дадено по въпроса „дали резултатът от извършената работа следва да е приет с изрично изявление от страна на възложителя, или са достатъчни конклудентни действия за приемането”. Следователно когато движими вещи са доставени като компоненти при строителство на сграда владението преминава върху възложителя с факта на доставянето и монтирането им, без да е необходимо предаване и съответно приемане на изработеното със съответния предвиден в чл.176, ал.1 ЗУТ акт. Добросъвестността на владелеца се предполага – чл.70, ал.2 ЗС – и съответно, който твърди недобросъвестност следва да установи знание на възложителя към момента на доставката въз основа на възмездно правно основание, че вещите са собственост на трето лице.
Именно с оглед характера на придобивното основание по чл.78, ал.1 ЗС следва да се изведе и отговора на четвъртия въпрос, обусловил допускане до касационно обжалване. С нормата на чл.78 ЗС, като изключение от общото правило, законодателят придава вещноправен ефект на една облигационна сделка, отчуждителят по която не е собственик на прехвърленото вещно право. Следователно между приобретателят по облигационното правоотношение с несобственика и действителния собственик на движимата вещ, не съществува договорна връзка. Правоотношенията между действителния собственик на движима вещ и несобственика, с който приобретателят по чл.78, ал.1 ЗС е договарял, включително и разваляне на договор между първите двама, не рефлектира върху правата на последния. Именно при условията на чл.78, ал.1 ЗС се урежда действието на разваляне на договор, касаещ движими вещи, спрямо трети за договора лица.
По основателността на касационната жалба:
С оглед отговора на въпросите, обусловили допускане до касацонно обжалване, следва, че атакуваното въззивно решение по същество е правилно.
От една страна с монтирането им на сградата, елементите от процесната окачна фасада са загубили характеристиката си на движими вещи, като присъединени към главната вещ, тъй като макар да е установено, че същите могат да бъдат демонтирани без да се увреди физически конструкцията на сградата, това би довело до нарушаване на нейното функциониране с оглед предназначението на фасадата да изолира сградата от атмосферните условия.
От друга страна между ищеца, който е бил собственик на процесните вещи преди доставянето им на строежа на сградата и ответниците, на чиято сграда същите са монтирани, липсват договорни правоотношения. И двете страни са имали сключен договор за изработка с трето за настоящия спор лице - [фирма]. Съгласно клаузите на договора между [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], като възложители и [фирма]-В., като изпълнител, изпълнителят се е задължил да изпълни уговорените строително-монтажни работи, а възложителите – да му изплатят уговореното възнаграждение. Установено е, че процесните вещи са фактурирани като материали между [фирма] и [фирма] с фактури */* г. и [ЕГН]/15.01.2011 г. и са платени изцяло от [фирма] на [фирма] в периода 11.05.2009 г.3.12.2010 г. и от 14 – 17.01.2011. /заключение на съдебно-счетоводната експертиза по т.2 от поставената задача – лист 576 – 578 от първоинстанционното дело/. Липсват доказателства към този момент – януари 2011 г. ответниците да са знаели, че елементите на окачната фасада са собственост не на техния съконтрахент, а на ищеца. Подобен извод не може да бъде направен от уговореното в чл.25 и чл.27 на сключения между ответниците и [фирма] договор за изработка /че главният изпълнител сключва договори с подизпълнителите, като плащанията към подизпълнителите ще се извършват от главния изпълнителе или от възложителите по нареждане на главния изпълнител/ след като липсват доказателства, главният изпълнител да е поискал възложителите да заплатят материалите за оканчаната фасада на ищеца, като подизпълнител. Следователно ответните дружества са придобили владението на процесните движими вещи добросъвестно, на възмездно правно основание /валиден договор с [фирма], по който задължението им за заплащане на възнаграждение е възникнало/, поради което са станали и собственици съгласно чл.78, ал.1 ЗС най-късно към месец януари 2011 г. Кога вещите са монтирани на сградата и обстоятелството, че ищцовото дружество е развалило сключения с [фирма] договор, поради неизпълнение на задълженията му по заплащане на уговореното възнаграждение е неотносимо при преценка дали по отношение на ответниците, като трети за този договор лица, са настъпили последиците на чл.78, ал.1 ЗС.
С оглед изложените мотиви следва, че предявения ревандикационен иск е неоснователен и атакуваното решение на Варненския апелативен съд, с което е отхвърлен следва да бъде оставено в сила.
К. следва да възстанови направените от ответниците разноски в настоящото производство в размер на 3000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат А. Д..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 191 от 12.11.2012 г., постановено по гр.д. № 378 по описа за 2012 г. на Апелативен съд-В..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], район П., Индустриална зона К. Запад, ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], [населено място], район „М.”, [улица], ЕИК[ЕИК] и [фирма], [населено място], [улица], ет.*, ап.*, ЕИК[ЕИК] разноски за настоящото производство в размер на 3000.00 /три хиляди/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|