Р Е Ш Е Н И Е № 94 София, 14.07.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на трети юли през две хиляди и двадесета година, в състав: Председател: Биляна Чочева Членове: 1. Бисер Троянов 2. Петя Колева при секретаря Наталия Такева и с участието на прокурора Галина Стоянова разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 387 за 2020 г. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия К. Ф. Я. и частните обвинители Р. Ш. Ф., И. М. Ф. и К. И. Ф., против въззивно решение № 13 от 03.02.2020 г. по в.н.о.х.д. № 600/ 2019 г., по описа на Пловдивския апелативен съд, наказателно отделение, І състав. В жалбата на подсъдимия К. Ф. Я., чрез неговия защитник адвокат А. М., се навеждат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК – за нарушение на материалния закон при квалификацията на деянието и за явна несправедливост на наказанието. Касаторът твърди, че неправилно е приложен материалният закон за квалифициращото обстоятелство бягство от местопроизшествието. Възразява и че неправилно са отчетени две отегчаващи обстоятелства (криминалната проявеност на реабилитирания подсъдим и износените задни гуми на автомобила, които не са в пряка връзка с настъпилото ПТП), както и че е изпусната преценката на продължителното (повече от три години) наказателно производство. Наказанието е счетено за несправедливо, защото неправилно е отмерено при балансиращи обстоятелства, след като е налице превес на смекчаващите обстоятелства. Иска да бъде оправдан за квалифициращия признак по чл. 343, ал. 3 от НК „избягал от местопроизшествието”, а размерът на наказанието лишаване от свобода да бъде намален, като се приложи и института на условното осъждане. В касационната жалбата на частните обвинители Р. Ш. Ф., И. М. Ф. и К. И.Ф., чрез повереника им адвокат Р. М., също се навеждат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, като доводите им са насочени към пропуска на някои отегчаващи отговорността обстоятелства, дало отражение върху несправедливо отмереното ниско наказание. Настояват за увеличаване на основното наказание лишаване от свобода над средния размер. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимия К. Ф. Я. и неговия защитник адвокат А. М. поддържат жалбата по изложените в нея съображения, повтаряйки значимите от тях. Считат касационната жалба на частното обвинение за неоснователна и пледират да не бъдат удовлетворени исканията за увеличаване на наказанието. Частните обвинители Р. Ш. Ф., И. М. Ф. и К. И. Ф., както и техният повереник адвокат Р. М. поддържат жалбата си по доводите в нея. Намират наказанието на подсъдимия за ниско по размер, настоявайки за неговото завишаване и за присъждане на по-високи обезщетения. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита обжалваното въззивно решение за правилно и законосъобразно, поради което да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите жалби, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 5 от 19.09.2019 г. по н.о.х.д. № 43/ 2019 г. Смолянският окръжен съд признал подсъдимия К. Ф. Я. за виновен в това, че на 21.06.2017 г., около 05:50 ч, на четвъртокласен път SML 1080 и на около 2 км от разклона за [населено място], в посока селото, при управление на МПС – л.а. „BMW 320” с рег. [рег.номер на МПС], нарушил правилото по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пътника в автомобила К. И. Ф., деянието е извършено в пияно състояния с концентрация на алкохол в кръвта от 2,13 промили и деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 6, б. „б”, пр. 1 във вр. с ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание от четири години лишаване от свобода при първоначален общ режим, а на основание чл. 343г от НК и кумулативно наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. Подсъдимият е оправдан по първоначалното му обвинение за нарушение на правилата по чл. 20, ал. 2 и чл. 21 от ЗДвП, както и за квалифициращото обстоятелство по чл. 343, ал. 3, пр. 7 от НК. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото. С решение № 13 от 03.02.2020 г. по в.н.о.х.д. № 600/ 2019 г. Пловдивският апелативен съд, наказателно отделение, І състав отменил присъдата в частта, с която бил определен вида на затворническото учреждение и потвърдил първоинстанционния съдебен акт в останалата му част. Производството пред първоинстанционния съд е приключило по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след направеното от подсъдимия Я. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразеното от него съгласие да не се проверяват събраните на досъдебното производство доказателства. Касационните жалби на подсъдимия К. Ф. Я. и на частните обвинители Р. Ш. Ф., И. М. Ф. и К. И. Ф. са процесуално допустими, подадени са в законовия срок и от легитимирани лица, и срещу акт подлежащ на касационна проверка. Разгледани по същество двете касационни жалби са частично основателни, но не способстват към постигане на противоположните искания на касаторите за преквалификация на престъплението и за изменение на основното наказание лишаване от свобода. По доводите на жалбоподателите за нарушение на материалния закон: Жалбоподателите имат сходни, но противопоставими по цел оплаквания за обема от индивидуализиращи обстоятелства послужили за отмерване на наказанието, поради което ще бъдат разгледани в частта от решението по основателността на доводите им за явна несправедливост. 1. Относимите към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК доводи са изложени от подсъдимия К. Я. и касаят незаконосъобразната квалификация на извършеното от него престъпление с квалифициращ признак по чл. 343, ал. 3, пр. 6 от НК – бягство от местопроизшествието. Твърди, че в обстоятелствената част на обвинителния акт липсва фактическа обстановка за този квалифициращ признак, както и за специалната цел деецът да напусне инкриминирания район, като се укрие в дома си. Доводът е неоснователен в частта за неправилно приложен материален закон. В обстоятелствената част на обвинителния акт (л. 3-4) бягството на дееца изрично е описано, поради което е признато в процедурата по чл. 373, ал. 2 и 3 във вр. с чл. 372, ал. 4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК: „след около 15 минути обв. Я. забелязал, че в далечината светят сини лампи и предположил, че са служители от полицията и избягал от местопроизшесвието.....двамата свидетели Б. и Д....обяснили на полицаите, че катастрофиралият автомобил се управлявал от обв. Я., който малко след възникване на ПТП избягал през гората....Св.Ч. и св. Ф. предприели действия по издирване на обв. Я., като отишли в дома му в [населено място]... в една от стаите, където го открили и полицаите, легнал на едно от леглата, завит през глава с одеало.” Признанието на подсъдимия обхваща изцяло фактите от противоправното деяние, заедно с инкриминираните квалифициращи признаци по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 6 от НК. Правната квалификация на извършеното престъпление е законосъобразна, включително и по направеното с касационната жалба възражение. Изводите на въззивната инстанция, че подбудите за бягството се коренят в стремежа на дееца да „...заличи и прикрие степента на алкохолно опиване, като важно доказателство за пияното му състояние по време на извършване на деянието” (въззивно решение, с.14) действително не се опират на доказани и признати от подсъд. Я. факти, поради което упрекът в касационната жалба е основателен. Съдебната констатация представлява недопустимо предположение. Заимствана е от обвинителния акт. Изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт изводи от фактическо и правно естество не се обхващат от признанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК, защото законът определя единствено признанието на фактите за достатъчни да породят правни последици за провеждане на процедура по съкратено съдебно следствие и определяне на наказанието при по-благоприятните условия на чл. 58а от НК. Преписаният в съдебните актове прокурорски извод не може да породи желания от касатора резултат да бъде оневинен за по-тежко наказуемия квалифициран признак. Това е така, защото правните изводи за реализирания с деянието признак от състава „бягство от произшествието” се подкрепят от събраните в хода на досъдебното производство доказателства, в чиято насока е и определението по чл. 372, ал. 4 от НПК, а като доказан факт от действителността същият е признат от подсъдимия в нарочна процедура по глава двадесет и седма от НПК. Действителните подбуди за бягството на подсъд. Я. не са разкрити по делото, включително и в неговите самопризнания от досъдебното производство при разпит от 22.06.2017 г. (л. 70-71, т. І от д.п.). Направеното като извод предположение няма съществено значение, защото правната квалификация се извежда от обективно проявен факт от действителността, а не от някаква специална цел, която деецът е преследвал със своето бягство. Възражението на касатора е основателно спрямо начина на изготвяне на въззивния съдебен акт в тази му част с изтъкнатото недопустимо предположение, което не се очаква от знаещи и опитни апелативни съдии на такова високо ниво в съдебната йерархия. Въззивното решение е пример за незадълбочен подход и повърхностна работа при изготвяне. По доводите на жалбоподателите за явна несправедливост на наказанието: Доводите от касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители са насочени към оспорване на някои приети от съда индивидуализиращи обстоятелства или към отсъствието на други, които според тях имат значение за размера на санкцията. Затова ще бъдат разгледани съвместно. 2. Подсъдимият с основание възразява срещу приетото и от апелативния съд отегчаващо обстоятелство, че деецът „е с лоши характеристични данни, поради предходните си осъждания, за които макар да е бил реабилитиран индикират неговата криминална проявеност” (решение, с.15). В същия смисъл се е произнесъл и първоинстанционния съд: „Настъпилата реабилитация по предишните осъждания на дееца заличава последиците от тях, но те са индиция за склонността на подсъдимия за нарушаване на установените правила и норми.” (мотиви към присъда, л. 13). Очевидно се е наложила порочна практика в пловдивския апелативен съдебен район, защото мотивите на горните инстанции винаги са образец на съдебен похват спрямо контролираните съдебни актове. Изводът на съдилищата е незаконосъобразен и разкрива непознаване на института на реабилитацията. Затова и подсъдимият остро критикува съдебните мотиви в тази им част като недопустими. В пренебрежение на определителната норма, че реабилитация заличава последиците от осъждането, Пловдивският апелативен съд завишава наказанието тъкмо с аргумента, че точно за подсъдимия Я. реабилитацията няма правно значение и ще го третира като осъждан. Причисляването на несъществуващо обстоятелство за отегчаващо наказателната отговорност и поради това – със значение за индивидуализацията на наказанието, е неприемливо процесуално поведение на апелативната инстанция. Вместо сама да отстрани направения от окръжния съд извод, тя задълбочава още повече нарушената справедливост, като поставя подсъдимия Я. в по-неблагоприятна позиция от другите реабилитирани подсъдими. Внушението за лошата личностова характеристика не се подкрепя от други съображения, поради което това обстоятелство неправилно е включено в обема от индивидуализиращи наказанието обстоятелства. 3. Подсъдимият Я. възразява и срещу причисленото като отегчаващо обстоятелство износване на задните автомобилни гуми на превозното средство, с което катастрофирал. Твърди, че по делото липсва причинно-следствена връзка, която да обуславя настъпването на ПТП с износените протектори. В подкрепа на своите доводи касаторът цитира решение на касационната инстанция, според чийто мотиви при определяне на наказателната отговорност на дееца от значение са само тези нарушения, които са в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Възражението е основателно. В заключението си вещото лице-автоинженер е защитил експертна позиция, че причина за напускане на пътното платно от подсъдимия са неправилните му действия с приборите за управление (автотехническа експертиза, отговор по задача 6.2, л. 118, т. І от д.п.). Грешната теза, че управляваният от подсъдимия Я. автомобил навлязъл частично в насрещната лента при кривата на пътя, защото задната му част изгубила сцепление с пътната настилка, а причина за това били високата скорост и износването на задните гуми, е въведена за първи път в обстоятелствената част на обвинителния акт, откъдето буквално е преписана в мотивите на първоинстанционната присъда и във въззивното решение, напълно безкритично. Понеже оспореното съждение представлява извод, а не доказан факт, признанието по чл. 371, т. 2 от НПК се отнася само до съставомерните факти, но не и до доказателствените или правните изводи, изложени в обвинителния акт, затова няма правно значение в преценката на първоинстанционния съд за обосновано самопризнание при постановяване на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК. Оспореният извод е обслужвал първоначалната обвинителна теза за нарушение на чл. 21 от ЗДвП като елемент от обективната страна на деянието, който извод е останал неверен и затова подсъдимият е оправдан за инкриминираното нарушение. Действително деецът е управлявал със скорост от около 100 км/ч, но превишението за пътния участък не е причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие, довело до смъртта на пътник в автомобила. Износените гуми не се намират в причинно-следствена връзка с престъпните последици, не играят роля при осъществяване на деянието, поради което не могат да имат никакво правно значение, както за наказателната отговорност на дееца, така и за индивидуализацията на наказанието. Посоченото в обвинителния акт и в съдебните актове обстоятелство може да има значение само за административно-наказателната отговорност на подсъдимия Я. за нарушение на други правила по ЗДвП, което е извън компетентностите на наказателните съдебни състави, участващи в настоящото наказателно производство. Посоченото като отегчаващо обстоятелство следва да бъде изключено от обема индивидуализиращи обстоятелства. 4. Несъстоятелен е упрекът на подсъдимия, че съдът не е коментирал съпричиняването на резултата от пострадалия при пътнотранспортното произшествие, защото пътувал без поставен обезопасителен колан на задната седалка. Доводът е неоснователен, защото нарушението на законовото изискване всички пътници в автомобила да бъдат с поставени обезопасителни колани не се намира в причинна връзка с престъпното поведение на водача. Поведението на пострадалия Ф. не е допринесло за настъпване на пътнотранспортното произшествие, за да бъде коментирано от въззивния съд като съпричиняване. Причина за осъществяване на деянието и настъпването на смъртта на пътника в автомобила са изцяло действията на водача, който не спазил изискването на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП за непрекъснат контрол над превозното средство, което управлява. Освен това, смъртта на пострадалия Ф. е настъпила от тежка черепно-мозъчна травма, причинена от ударите на лекия автомобил в поредица от дървета в гора, в която навлязъл автомобилът, а не от самоувреждане. Останалите двама пътници в автомобила и водачът нямат тежки увреждания, но също са били без поставени колани. Бездействието на пътниците в катастрофиралото возило да поставят обезопасителни колани не се явява смекчаващо деянието обстоятелство. 5. Продължилото повече от три години наказателно производство не представлява смекчаващо отговорността обстоятелство, затова и съдилищата не са го коментирали в процеса по индивидуализация. Продължителността на процеса не е необичаен, въпреки настъпилото забавяне след отменителното решение на първия въззивен съд, за което подсъдимият и останалите процесуални страни не са съпричастни. 6. Частните обвинители са останали недоволни от процесуалното поведение на въззивния съд, с което пропуснал да посочи и да обсъди и други отегчаващи отговорността обстоятелства. Възражението е основателно спрямо няколко посочени в касационната жалба обстоятелства. Първото от тях е свързано с високата скорост на движение на превозното средство (експертно определена стойност около 100 км/ч, без спирачни следи), която превишава допустимата пределна скорост от 90 км/ч, поради което обстоятелството е отегчаващо. Също такова обстоятелство се явяват и причинените с деянието леки телесни повреди на останалите пътници в автомобила Б. и Д., които са несъставомерни на престъплението, но завишават обществената опасност на самото деяние. 7. Останалите примерни възражения на частните обвинители са несъстоятелни. Те оспорват приетото от съдилищата за смекчаващо обстоятелство, че подсъдимият е оказал съдействие на органите на досъдебното производство. Органи на досъдебното производство са разследващият полицай и наблюдаващият прокурор. В касационната жалба се сочи поведение на подсъдимия, за което той носи наказателна отговорност – бягство от местопроизшествието и укриване в дома си в близкото село. С поведението си подсъдимият Я. не е създавал пречки пред разследването, доброволно се е подложил на кръвно изследване за алкохол и наркотици, поради което искането в тази част не може да бъде удовлетворено. 8. Трудовата ангажираност на дееца винаги характеризира положително неговата личност. Призивът това обстоятелство да не бъде преценявано като смекчаващо е несъстоятелен. 9. Ролята на административните мерки, прилагани спрямо подсъдимия, са били взети предвид от съдилищата при определяне на санкцията и невъзможността от прилагане на условно осъждане. 10. Недисциплинираността на подсъд. К. Я. като водач на пътя и изразеното от него пренебрежение на създалата се опасност и на призивите на пътуващите да намали скоростта са преценени от съдилищата като отегчаващо личността му обстоятелство, както и осъществяване на деянието по време на изтърпяване на административно наказание лишаване от право да упражнява дейност, свързана с управление на МПС за срок от 8 месеца. 11. Като несъстоятелно се преценява искането на частното обвинение да бъде взето за отегчаващо обстоятелство „динамичната тенденция на разпространение на престъпленията по транспорта”, а цитираното съдебно решение категорично не се споделя от касационния съдебен състав като правилно и законосъобразно. Наказателната отговорност за извършено престъпление е лична и се понася от дееца в зависимост от тежестта на деянието, от неговата личност – колко строго да се приложи наказателна репресия за постигане на целите по чл. 36 от НК, както и с останалите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Наказанието е обусловено от съвременни и демократични принципи: законоустановеност, справедливост (принцип на съответствие с престъплението), целесъобразност (за постигане на предвидените в закона цели), има личен характер и се налага само от съд. Деецът не може да бъде наказан по-сурово, защото зачестяват престъпните прояви от същия вид. Обратното би означавало извършителят на едно престъпление да носи наказателна отговорност не само за стореното от него, но и за други престъпни прояви, в които няма участие, като по този начин ще бъде нарушен принципът за личния характер на наказанието, утвърден в чл. 35, ал. 1 и 2 от НК. 12. В зависимост от оспорените обстоятелствата подсъдимият и частните обвинители правят искания за ревизия на наказанието. Подсъдимият твърди, че присъдата е постановена при превес на смекчаващите обстоятелства, а същевременно наказанието е наложено при балансиращи обстоятелства. От своя страна, частното обвинение счита, че по делото е налице превес на отегчаващите обстоятелства и размерът на санкцията следва да се завиши. Направената в касационното решение нова преоценка на индивидуализиращите обстоятелства (вместо неправилната такава във въззивния акт) представя превес на смекчаващите обстоятелства. Не може да бъде пренебрегнато значение и тежестта на отегчаващите обстоятелства, посочени по-горе, които завишават наказателната отговорност на подсъд. Я. (наличието на два квалифициращи признаци (пияно състояние и бягство от произшествието), превишената скорост на управление на автомобила, високата стойност на алкохолен прием от 2,13 промили, извършване на деянието в срока на наложено административно наказание, подценяване на пътните условия и пренебрегване на призивите на пътниците да намали скоростта на движение, данните за предишни административни нарушения, представящи подсъдимия за недисциплиниран водач, допълнителните несъставомерни телесни увреди на останалите двама пътници в автомобила). Останалите обстоятелства са смекчаващи и те характеризират подсъдимия Я. за личност с ниска степен на обществена опасност и добри характеристични данни, оказано съдействие за разкриване на престъплението (изложени още на досъдебното производство самопризнания, доброволно съгласие за алкохолно и наркотично изследване), трудово зает млад мъж с осигуряване на доходи за болната си майка, категоричната осъзнатост на деянието и последиците от него за личния му живот и за живота на близките роднини на починалия му приятел, влиянието на инцидента за собственото му психично здраве и разкаяние за стореното. При така изложените обстоятелства касационният съд не намери основания за съществена промяна на санкцията. Срокът на основното наказание лишаване от свобода от 6 години е определен по средата между специалния минимум от 3 години и средния размер на санкцията (9 години), защото предвиденото в закона наказание за това престъпление е относително определено от 3 до 15 години. Твърдението на подсъдимия, че отмереното наказание е при баланс на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства е неверен, защото при баланс се достига до усреднения размер от 9 години. Частните обвинители не успяват да представят превес на отегчаващите обстоятелства, защото и след новодобавените такива, и след изключването на други, неправилно възприети от въззивния съд, съотношението на индивидуализиращите предпоставки отново показва отмерената санкция от 6 години лишаване от свобода за справедлива на тежестта на извършеното престъпление със смъртен резултат, на личността на подсъдимия и на тежестта на отегчаващите обстоятелства. В съчетание със задължителното кумулативно наказание от пет години лишаване от правоуправление съдът счита, че санкцията на подсъд. Я. ще изиграе своята поправителна и превъзпитателна роля и може да способства за постигане на целите по чл. 36 от НК. След законовата редукция на основното наказание с една трета подсъдимият Я. ще изтърпи четири години лишаване от свобода, на основание чл. 58а, ал. 1 от НК. Касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители са основателни за неправилната оценка на въззивния съд спрямо някои индивидуализиращи наказанието обстоятелства, но предлаганите касационни основания не са проявени по делото. Те не могат да наложат оправдаване на подсъдимия К. Я. за квалифициращия признак бягство от произшествието, нито да наложат сериозна промяна в размера на основното наказание лишаване от свобода. Затова и обжалваното въззивно решение следва да бъде потвърдено, въпреки констатираните му недостатъци, подлежащи на отстраняване в касационното производство. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 13 от 03.02.2020 г. по в.н.о.х.д. № 600/ 2019 г., по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.