Р Е Ш Е Н И Е                                            № 375                                София, 05.07.2010 г.                                   В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение  в  съдебно заседание  на двадесет и втори април две хиляди и десета година в състав                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА                                         ЧЛЕНОВЕ:  МАРГАРИТА СОКОЛОВА                                                                  ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА   с участието на секретаря Емилия Петрова                                                              изслуша докладваното от  съдията Д. Василева гр. дело № 1480/ 2009 г. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 113 от 5.02.2010 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 80 от 2.06.2009 г. по гр.д. № 132/ 2009 г. на Т. окръжен съд, с което е допусната делба на УПИ * в кв.2 по плана на гр. П.. О. е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационната жалба е подадена от Е. “Ж” с оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон. Поддържа становище, че е едноличен собственик на целия имот и затова искът за делба следва да се отхвърли. Ответникът- О. гр. П. оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че между страните е налице съсобственост, поради което имотът правилно е допуснат до делба. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Искът за делба е предявен от О. гр. П., която е изложила в исковата молба, че съсобствеността върху имота е възникнала по силата на застроителния и регулационен план на индустриалната зона на гр. П. от 1975 г. и договор за продажба на предприятието на “П” ЕООД по реда на чл.15 от Търговския закон в полза на Е. Ж. Ч. За да допусне делба, съдът е приел, че Е. Ж. Ч. е собственик на 12 000 кв.м. по силата на цитираната продажба, а останалата част от имота до пълния размер на площта от 17 982 кв.м. е призната за общинска собственост по силата на § 10, ал.1 от ПЗР ЗОС. Относно последния извод съдът се е позовал на данните,че имотът е бил предоставен на разпореждане на Г. народен съвет- П. , който първоначално го предал за управление на Районна осеменителна станция, а по- късно на А. работилница, на базата на която е създадено ДСП “А”, а след това търговското дружество “П” ЕООД. С оглед на горните данни следва да се приеме, че решението на въззивния съд е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила, с някои допълнителни съображения. Няма спор по делото, че се касае за обект, който е бил държавна собственост и е изграден с държавни средства, като въззивният съд е приел, че има достатъчно данни за това, че имотът е бил предоставен на разпореждане на бившия народен съвет П. След предоставяне на имота на А. работилница и на ДСП “А” с част от него е създадено търговското дружество “П” ЕООД, предприятието на което впоследствие е закупено от касатора по реда на чл.15 от Търговския закон като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Договорът за продажба обхваща терен от 12 000 кв.м., от което следват два извода- че такава е площта на терена, включен в предприятието / е не цялата площ на парцел **** от 17 982 кв.м./, а също така, че няма основание касаторът да бъде признат за собственик на имот с по- голяма площ от тази, която е придобил. В подкрепа на последния извод са и данните, че с молба от 4.05. 2004 г. до общината, той признава, че останалите 5100 кв.м. от имота не са негова собственост и е пожелал да ги изкупи. Не са събрани доказателства, че праводателят на касатора е владял цялата площ на парцел ****, за да се счита, че разликата е прехвърлена и като “фактическо отношение” по смисъла на чл.15 ТЗ. Отделно от това според обясненията на в.л. Ганева в с.з. на 1.07.2008 г. заснетите през 1999 г. имотни граници очертават имота, който е бил придобит от касатора, като извън него остават 5250 кв.м. С оглед на изложеното изводът дали е налице съсобственост между страните по делото зависи от отговора на въпроса за статута на имота за периода от въвеждането на самостоятелен режим за общинската собственост до момента на осъществяване на продажбата по чл.15 от ТЗ, както и от приложимостта на другите хипотези за придобиване на общинска собственост, създадени по законен ред след този момент. Проследени по хронологичен ред основанията за придобиване на собственост от общината / при безспорните данни, че до този момент имотът е бил държавна собственост/ са уредени в §7 от ПЗР ЗМСМА, чл.6, ал.2 ЗС- редакция ДВ бр.77/ 91 г. , чл.2, ал.1 от ЗОС във всичките му редакции, § 10 ал.1 от ПЗР ЗОС- в двете редакции- ДВ бр. 44/ 96 г. и ДВ бр.93/ 98 г. и §42 от ПЗР ЗИД ЗОС-ДВ бр. 96/ 99 г. В настоящия случай продажбата е извършена през 1994 г., поради което първият приложим закон е §7, ал.1, т.6 ПЗР ЗМСМА, във връзка с чл.6, ал.2, т.8 ЗС, който се отнася за обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване, с изключение на имущество, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество / в случая държавно предприятие “А”/. От тези разпоредби следва извода, до който е достигнал и въззивният съд, че разликата между площта на терена, закупена от касатора и площта на целия парцел ****, отреден за обществено мероприятие, свързано с търговското, битово и комунално обслужване на населението на общината, представлява общинска собственост, придобита по силата на закона. По тези съображения, дори и дадената от въззивния съд квалификация да е неотносима / тъй като визираното в §10, ал.1 ЗОбС основание възниква след продажбата на част от имота/, следва да се приеме, че като цяло парцел **** е съсобствен и подлежи на делба. На последно място, ако не са налице нито §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА, нито §10, ал.1 от ПЗР ЗОС, като основание за възникване на общинска собственост е приложим и §42 от ПЗР на ЗОС, тъй като се касае за незастроена част от имота, който съгласно предвижданията на ЗРП от 1975 г.,/ в сила и понастоящем/, е отреден за обществено мероприятие на общината, каквото е един автосервиз. Тъй като по делото се съдържат факти, относими и към трите основания, а от друга страна самите те уреждат донякъде сходни хипотези, за да се определи дали даден имот е общинска собственост, следва да се изхожда и от целта и разума на законодателната уредба, която в поредица от норми утвърждава общинската собственост като самостоятелна форма на собственост и отграничаването й от собствеността на държавата, на другите юридически лица и на гражданите. По същите съображения е неоснователно и възражението за постановяване на решение по непредявен иск, съответно за недопустимост на решението на възивния съд. С оглед направеното признание за правата на общината, касаторът би могъл да се позове на давност едва след 4.05.2004 г., но съгласно § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността- редакция ДВ бр.109/ 2008 г., придобивната давност спрямо имоти, частна общинска и държавна собственост, е спряла да тече до 31 декември 2011 г., така че като цяло възражението за придобиване на частта на общината по давност е неоснователно и правилно не е уважено от въззивния съд. Водим от горното и на основание чл.293, ал.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение     Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 80 от 2.06.2009 г. по гр.д. № 132/ 2009 г. на Т. окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: