Р Е Ш Е Н И Е № 29 гр. София, 27.04.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АТАНАС ГЕБРЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1307/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на адв. Д. Р., защитник на подсъдимия Д. Т. И., срещу решение № 226 от 07.10.2016 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), І наказателен състав, постановено по ВНОХД № 344/2016 г. по описа на същия съд. С жалбата на защитника са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Към ВКС са отправени искания да измени атакувания съдебен акт на ПАС, като определи наказанията на подсъдимия И. при условията на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55 от НК или намали размера на наложените му на основание чл. 58а, ал. 1 от НК наказания с оглед превеса на смекчаващите обстоятелства. Изложени са възражения за липса на мотиви на въззивното решение, тъй като съдът не обсъдил изложените от защитата фактически и правни доводи, а доколкото имало фактически съображения – били преповторени съжденията от първоинстанционната присъда. Твърди се, че незаконосъобразно била отхвърлена тезата на защитата за приложимост на разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК. Развито е мотивирано становище, че самопризнанието на подсъдимия спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител. Затова наказанието му следвало да бъде определено при условията на чл. 55 от НК, тъй без самопризнанието му деянията нямало да бъдат разкрити въобще. Неясен бил вложеният от съда смисъл в съждението, че отчел „…критичното отношение към стореното, без то да се преекспонира, досежно неговата искреност”. Не се разбирало дали съдът имал предвид самопризнанието на подсъдимия или изразените от него критичност и съжаление, както и дали подложил на съмнение искреността на подсъдимия. Неотчитането на наличните изключителни и многобройни смекчаващи обстоятелства довело до явна несправедливост на наказанието. Конкретните размери на наложените наказания били индивидуализирани при баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, като в групата на последните били включени двукратно едни и същи факти. Обремененото съдебно минало на подсъдимия веднъж обусловило по-тежка квалификация на деянието като опасен рецидив, а втори път било взето предвид и при индивидуализацията на наказанието във вреда и тежест на подсъдимия. Жалбоподателят Д. И., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Неговият защитник адв. Р. поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 15 от 18.04.2016 г., постановена по НОХД № 407/2015 г., ОС – Стара Загора (СтЗОС) е признал подсъдимия Д. Т. И. за виновен в това, че на 13.09.2014 г. в [населено място] при условията на опасен рецидив отнел от владението на И. Д. А. и на С. П. П. движими вещи на обща стойност 1 242 лева с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от четири години. Със същата присъда подсъдимият И. е признат за виновен и в това, че на 13.09.2014 г. в [населено място] използвал платежен документ – дебитна карта „В.”, издадена от „Р.” (Б.) ЕАД, без съгласието на титуляра С. П. П., като изтеглил обща сума от 370 лева, поради което и на основание чл. 249, ал. 1 и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца и глоба в размер на 500 лева. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия Д. И. общо наказание лишаване от свобода за срок от четири години при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в негова тежест са били възложени направените по делото разноски в размер на 50 лева, а веществените доказателства (инсулинова писалка и кожено калъфче м. „R.”) са били върнати на собствениците им. По жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 344/2016 г. по описа на ПАС, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 226 от 07.10.2016 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на СтЗОС, оправдавайки частично подсъдимия И. за разликата в стойността на предмета на престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК от 1 242 лева до 1 156 лева. Касационна жалба на адв. Р. е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия Д. И. е неоснователна. При осъществената касационна проверка настоящият състав на ВКС не установи наличието на претендираното с касационната жалба съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните – липса на мотиви на атакувания съдебен акт. Ангажираният от защитника касационен повод по чл. 348, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 2 от НПК не е достатъчно конкретизиран, като не става ясно дали оплакването се разпростира върху съдържанието на въззивното решение в цялост, включително възприетата фактология на деянията и правната им квалификация, или се отнася единствено до частта, касаеща наложените на подсъдимия И. наказания. Това налага касационната инстанция да обсъди съдебния акт изцяло, във всички негови части. Действително описанието на фактическата обстановка и юридическият раздел на съдебния акт (стр. 2 – стр. 5 от решението по ВНОХД № 344/2016 г.) са разработени сбито и схематично, като съдът обобщено е възпроизвел мотивите на първата инстанция по същите въпроси и дословно е преповторил доказателствените материали, на които се е позовал и СтЗОС. В случая обаче използваният от ПАС подход не може да се приравни на липса на мотиви въобще. Настоящият съдебен състав не отстъпва от утвърденото в практиката на ВКС положение, че въззивният съд поначало дължи на страните обстоен отговор на наведените от тях конкретни доводи, като трябва да обоснове собствените си съображения по отношение на правилността на проверявания съдебен акт. Тъй като на касационна проверка подлежи въззивният съдебен акт, отсъствието на самостоятелен фактически и правен анализ във въззивното решение не може да бъде механично заместено от мотивацията на първоинстанционната присъда. В принципен план буквалното механично репродуциране на съдържанието на мотивите към първоинстанционната присъда във въззивното решение се приравнява на липса на мотиви, понеже в такива случаи съдебният акт на практика не отразява наличието на автономна аналитична дейност по проверка на приетите факти и направените юридически изводи. Въпреки изложеното генерално разбиране на касационната инстанция, в разглеждания казус начинът, по който е процедирал съдебният състав, не може да бъде счетен за процесуално незаконосъобразен. Това е така, защото от една страна, първоинстанционното съдебно производство е протекло по специфичен процесуален ред – по Гл. 27 от НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК. При законосъобразно проведено съкратено съдебно следствие (което положение не се оспорва от жалбоподателя), в мотивите на присъдата си съдът приема за безусловно установени залегналите в обвинителния акт фактически обстоятелства, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК, а страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция приетите по делото релевантни факти. Щом е налице съответствие между признанието по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт. Тъкмо поради това при изложението на фактическата обстановка в съдебните актове на първата и втората инстанции обяснимо съществува идентичност – и мотивите на първоинстанционната присъда, и решението на въззивния съд възпроизвеждат признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. От друга страна, единствените оплаквания, с които е бил сезиран въззивният съд, са поддържаните и пред настоящата инстанция доводи за нарушения на материалния и процесуалния закон в контекста на претендираната явна несправедливост на наложените на подсъдимия И. наказания. В мотивите на въззивното решение (стр. 6) тези възражения са получили отговор, макар и в рамките на минимално необходимия обем на съображенията. Щом със съдебния акт е даден изричен отговор на претенциите на жалбоподателя, който въпреки лаконичността си позволява безпрепятствено да се установи волята на решаващия орган и осигурява възможност за проверка на процесуалната съответност при формирането на вътрешното му убеждение, ВКС счита, че аргументацията на въззивния съдебен състав съответства на стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. Конкретните основания на състава на ПАС да прецени като неоснователни възраженията на защитата, по същество са верни. Касационната инстанция също не установи наличие на релевираното от касатора основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Претенцията за намаляването на наложените му наказания за извършените престъпления по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК и чл. 249, ал. 1 от НК е неоснователно мотивирана, на първо място, с довод за нарушение на материалния закон – неприлагане на разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК. В тази връзка в касационната жалба за пореден път се изтъква, че самопризнанието на подсъдимия Д. И. е било неглижирано, като защитникът настоява това обстоятелство да бъде преценено на плоскостта на чл. 55 от НК. Такава хипотеза законосъобразно не е била приета за установена от решаващите съдебни инстанции. При индивидуализацията на отмерените по отношение на жалбоподателя И. наказания комплексът от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства е бил оценен всестранно, като са били отчетени относителната тежест и значение на всеки фактор. Неговото самопризнание съвсем не е било игнорирано – напротив било е отчетено като съществено смекчаващо обстоятелство съгласно дадените разяснения в т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС. Щом при определянето на наказанието по правилата на чл. 373, ал. 2 от НПК вр. чл. 58а, ал. 1 от НК, признанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК реално е било третирано като допълнително смекчаващо обстоятелство, то очевидно съдебните инстанции са приели процесуалното поведение на дееца като спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. Отделен е въпросът, че на самопризнанието правилно не е придадено значението на изключително смекчаващо обстоятелство, нито пък това обстоятелство е оценено като фактор, обуславящ правен извод, че и най-леките, предвидени в закона наказания за съответните престъпления, се явяват несъразмерно тежки за подсъдимия. ВКС също не намери основания за смекчаване на наложените на дееца наказания заради твърдяната „изключителност” на самопризнанията му. Действително не са налице основателни причини за приложение на разпоредбата на чл. 55, респ. чл. 58а, ал. 4 от НК с оглед обективно наличните отегчаващи обстоятелства (другите осъждания на подсъдимия, извън квалификацията на кражбата като извършена при условията на опасен рецидив, упоритостта при отнемането на вещите предвид непосредствената близост на намиращите се в съседното помещение пострадали А. и П., настъпилата имуществена вреда от престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК в размер на 370 лева). Няма как да бъде пренебрегната спецификата на установените по делото факти за конкретния начин на извършване на кражбата, придаващи известна арогантност, дори дързост на престъпната проява – обстоятелствата, че за отнемане на оставените в една от стаите на апартамента чантички на пострадалите подсъдимият се е възползвал от незаключената входна врата на апартамента, като и двамата пострадали са се намирали в съседното помещение. Тези особености на инкриминираните деяния завишават както персоналната опасност на подсъдимия И., така и специфичната обществена опасност на престъпното му поведение, които изискват по-строго санкциониране и не позволяват да се преувеличава действителното значение на самопризнанието му и декларираната самокритичност към извършеното. При това, извън осъжданията, определящи квалификацията на кражбата по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК (по НОХД № 451/2010 г. по описа на РС – гр. Айтос и НОХД № 505/2012 г. по описа на РС – гр. Несебър) при внимателния прочит на справката за съдимост на подсъдимия и двата предходни съдебни състави с основание са констатирали наличието на редица други санкционирани с отделни съдебни актове деяния на подсъдимия все срещу собствеността на гражданите. Независимо, че част от отделните деяния са в условията на съвкупност, техният брой разкрива многократна повторяемост, упоритост и настойчивост на престъпното поведение на дееца и обуславя негативни изводи за личността му. В този именно смисъл съдът е заключил (стр. 6 от решението), че при индивидуализацията на наказанията на дееца е отчетено „…критичното отношение към стореното, без то да се преекспонира досежно неговата искреност”. Значението на използваната фраза е ясно, като очевидно се има предвид констатираното разминаване между реално осъщественото от подсъдимия поведение и собствените му изявления за това поведение. Некоректно е залегналото в жалбата твърдение, че обремененото съдебно минало на подсъдимия веднъж обусловило по-тежка квалификация на деянието като опасен рецидив, а втори път било взето предвид и при индивидуализацията на наказанието във вреда и тежест на подсъдимия. Обремененият съдебен статус на подсъдимия е бил разгледан като отегчаващо обстоятелство, извън квалификацията на кражбата като опасен рецидив (стр. 6 от решението по ВНОХД № 344/2016 г. на ПАС). В мотивите на първоинстанционната присъда (стр. 7 и стр. 9) изрично е подчертано, че предходните осъждания са взети предвид само при индивидуализацията на наказанието по чл. 249, ал. 1 от НК, за което престъпление опасният рецидив не е предвиден като квалифициращ състав, а не са отчетени при кражбата. Останалите осъдителни съдебни актове, влезли в сила след датата на извършване на деянията, предмет на разглеждане по настоящото дело, са преценени като отрицателни характеристични данни за личността на подсъдимия (стр. 6 от въззивното решение). С оглед изложеното дотук може да се обобщи, че липсват предпоставките на чл. 348, ал. 5, т .1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК за корекция на наложените наказания – не се констатира очевидна диспропорция между наложените на подсъдимия И. наказания и обществената опасност на деянията и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Определените спрямо него по правилата на чл. 54 от НК наказания лишаване от свобода са справедливо индивидуализирани при баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства за срокове в средния предвиден размер в санкционните части на разпоредбите на чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК и чл. 249, ал. 1 от НК. След редукцията с 1/3 на основание чл. 58а, ал. 1 от НК окончателните размери на наказанията лишаване от свобода са фиксирани съответно на четири години и на три години и четири месеца, като на основание чл. 23, ал. 1 от НК е наложено общо наказание от четири години лишаване от свобода. (Наложеното наказание глоба в размер на 500 лева не е присъединено от първоинстанционния съд към най-тежкото наказание на основание чл. 23, ал. 3 от НК). Срокът на лишаването от свобода е адекватен на извършеното от дееца и на неговата лична обществена опасност, поради което предходните инстанции основателно са приели, че ще допринесе в най-пълна степен за реализиране на визираните в чл. 36 от НК цели на наказанието. Водим от тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 226 от 07.10.2016 г., постановено по ВНОХД № 344/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.