О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 211 София, 17.05. 2022 година Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 270/2022 г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Имекс Груп“ ООД - Чешка Република против определение № 744 от 19.11.2021 г. по в. ч. т. д. № 1049/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-10 състав определение № 627 от 13.09.2021 г. по т. д. № 1025/2021 г., с което е върната като нередовна подадената от „Имекс Груп“ ООД срещу „Джайден Юнайтед България“ ООД, [населено място] искова молба вх. № 3832/09.06.2021 г. за признаване и допускане изпълнението на арбитражно решение от 18.03.2021 г. по арб. дело № 20011-1018 по описа на Арбитражната институция при Швейцарските камари. Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно поради противоречие с процесуалния закон и със събраните по делото доказателства. Изразява несъгласие с извода за нередовност на исковата молба, изразяваща се в неизпълнение изискванията на чл. 119, ал. 2 КМЧП за представяне на процесното арбитражно решение в препис, заверен от съда, който го е постановил, както и на удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила, които документи да са заверени от Министерство на външните работи на Република България. Излага подробни съображения в подкрепа на застъпваната пред предходните инстанции своя теза, че тези изисквания в случая са спазени, тъй като: 1/ арбитражното решение е представено в препис, който двукратно е заверен от постановилия го арбитражен съд, чрез Секретариата на Арбитражната институция, осъществяващ администрирането на арбитражните дела и съхраняващ оригинала на арбитражното решение по изричното разпореждане на чл. 32, ал. 6 от Правилника за арбитраж на тази институция, съответно – частен препис, заверен от Секретариата на 21.04.2021 г. и нотариално заверен препис от 12.08.2021 г., с поставен апостил, които преписи са надлежно преведени в България, като подписът на преводача е нотариално заверен в съответствие с изискванията на действащата нормативна уредба – чл. 21а от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа и 2/ удостоверение за влизане в сила на арбитражното решение, което, освен че се съдържа в самия препис на арбитражното решение с посочването, че то е „окончателно“, но произтича и от приложимата правна уредба по мястото на постановяването му – чл. 32, т. 2 от Правилника за арбитража и чл. 190 от Швейцарския закон за международното частно право, според които арбитражното решение е окончателно и обвързващо страните. В тази връзка представя и доказателства за изпращане на арбитражното решение на страните. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Заверката на чуждестранното арбитражно решение, извършена от арбитражната институция, при която е постановено арбитражното решение и която съхранява оригинала от него, последващата нотариална заверка на препис, снет от оригинала на решението, представен пред нотариуса от Секретариата на същата арбитражна институция, удостоверени с апостил, покриват ли изискванията на чл. 119, ал. 2 (грешно е посочена ал. 1), предл. 1 КМЧП за представяне на препис, заверен от съда, който го е постановил; 2. Нормите на международен договор, който е ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, имат ли предимство пред норми на вътрешното законодателство, които им противоречат; 3. За изпълнение на изискванията на чл. 119, ал. 2 КМЧП, че решението е влязло в сила, необходимо ли е представяне на нарочно удостоверение или е възможно доказването на влизането в сила да се извърши и с други допустими средства; 4. Възможността за отмяна на окончателни арбитражни решения от държавен съд по реда на извънреден процесуален способ променя ли правната им природа и прави ли ги „неокончателни“. По отношение въпрос № 1 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с определение № 743 от 28.12.2015 г. по ч. т. д. № 2415/2015 г. на ВКС, II т. о. и определение № 457 от 10.07.2012 г. по ч. гр. д. № 328/2012 г. на ВКС, III г. о.; за въпрос № 2 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с твърдението за противоречие с решение № 7 от 02.07.1992г. по конст. дело № 6/92 г. на Конституционния съд на Република България; за въпрос № 3 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на определение № 59 от 03.02.2016 г. по т. д. № 788/2016г. на ВКС, I т. о., определение № 901 от 14.12.2016 г. по т. д. № 3627/2015 г. на ВКС, II т. о. и определение № 8 от 05.01.2015 г. по гр. д. № 6019/2014 г. на ВКС, III г. о., като за този въпрос се поддържа алтернативно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с противоречие в практиката на въззивните съдилища; за въпрос № 4 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с твърдението за противоречие с решение № 9 от 24.10.2002 г. по конст. дело № 15/2002 г. на Конституционния съд на Република България. Допускането на касационното обжалване е заявено и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение, аргументирана чрез препращане към оплакванията в частната касационна жалба. С молба вх. № 2625 от 22.03.2022 г., частният касатор е заявил, че след подаване на частната касационна жалба са настъпили нови обстоятелства, които подлежат на съобразяване с оглед постановките на Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – извършена е нова заверка на препис от процесното арбитражно решение, която е в съответствие с българския закон и с мотивите на определенията на предходните инстанции, който документ представлява ново доказателство и следва да бъде взет предвид при произнасянето на настоящия състав. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е върната исковата молба по чл. 51, ал. 3 ЗМТА за признаване и допускане изпълнението на процесното арбитражно решение, въззивният съд е споделил изцяло изводите на Софийски градски съд, че представеният препис от същото не изпълнява изискванията на чл. 119, ал. 2 КМЧП. Приел е, позовавайки се на постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 743 от 28.12.2015 г. по ч. т. д. № 2415/2015 г. на ВКС, II т. о., че: В хипотеза като настоящата, когато се иска признаване в Република България на частни документи, каквито са решенията на чуждестранния арбитражен съд и неговите удостоверения, издадени в държава, която също е обвързана от правилата на Хагската конвенция, е необходима заверка от нотариус на подписите и качеството на лицата, които са ги издали; След като подписите и качеството на арбитрите са заверени от нотариус и така придобият характер на публични актове, тези документи попадат в обхвата на чл. 1 от Конвенцията и вече могат да получат апостил от компетентния за това орган на държавата, от която произхождат (в случая от Министерството на правосъдието на Швейцария); След това документите следва да бъдат преведени в Република България, като подписът на заклетия преводач трябва да е нотариално заверен съгласно чл. 21а от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа. Според съдебния състав, в настоящия случая посочената процедура не е спазена, тъй като нотариусът в Швейцария е заверил преписа от арбитражното решение, удостоверявайки, че копието съответства на оригинала, представен от Секретариата на Арбитражния съд на Арбитражната институция на швейцарските камари и апостилът върху документа, поставен от Държавната канцелария на Кантон Цюрих на 12.08.2021 г., удостоверява единствено, че документът е подписан от този нотариус, но не и автентичността на арбитражното решение, т. е. че то е подписано именно от посочените в него лица, изпълняващи функцията на арбитри. По отношение изискването на чл. 119, ал. 2 КМЧП за удостоверяване, че арбитражното решение е влязло в сила, въззивният съд е приел, че същото не е спазено, тъй като по делото не е представено такова удостоверение, за което да е изпълнена посочената по-горе процедура – заверка на подписа на издателя му и неговото качество, легализация чрез апостил или от Министерство на външните работи, както и нотариална заверка на подписа на преводача. Съдебният състав не е споделил довода на частния жалбоподател, че в самия текст на решението се съдържа удостоверяване за влизането му в сила, като е възприел отбелязването „окончателно“ на първата страница и в диспозитивната част на решението в смисъл, че това е крайният акт на арбитражния състав, т. е. че след разискване и обсъждане на фактите съставът е взел окончателно решение. Не е споделил и становището за установена в самия закон необжалваемост на арбитражното решение. Точно обратното – преценил е, че разпоредбата на чл. 190 от Швейцарския закон за международното частно право, според която арбитражните решения, постановени по дела с място на арбитраж в Швейцария, могат да се оспорват само пред Швейцарския федерален върховен съд в 30-дневен срок от връчването на решението, от което именно произтича необходимостта от заверка от Секретариата на арбитражния съд за влизане на решението в сила. Отделно от това, въззивният съд е счел, че от представените по делото доказателства не може да се направи извод какъв точно документ е изпратен на ответника по електронна поща, както и че ищецът изобщо не е конкретизирал с кой документ се установява връчването на арбитражното решение, в какъвто смисъл са му дадените от първоинстанционния съд указания. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Обуславящи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са само въпроси № 1 и № 4, доколкото отговорът на същите е предопределил изхода на делото. По отношение на останалите два въпроса общото изискване не е налице. За въпрос № 2 този извод произтича от обстоятелството, че същият не е бил предмет на обсъждане – въззивният съд изобщо не е преценявал приложимостта в случая на Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения (Нюйоркската конвенция), като ратифициран от Република България международен договор, нито съотношението между нея и нормите на вътрешното законодателство – Кодекса за международното частно право, респ. противоречието й с този вътрешен акт. Що се отнася до въпрос № 3, липсата на обуславящ за изхода на конкретното дело характер се дължи на несъответствието му с изложените в определението мотиви. Решаващият състав не е отрекъл принципно възможността влизането в сила на решението да бъде установено и по друг начин, а не само с удостоверение от издалия го съд, но е преценил, че в случая влизането в сила на арбитражното решение не е доказано. Приел е, че съдържащото се в него отбелязване „окончателно“, не означава необжалваемост на същото, тъй като разпоредбата на чл. 190 от Швейцарския закон за международното частно право предвижда изрично възможността за обжалване на арбитражните решения в 30-дневен срок, а в случая липсват данни дали е предявен иск в този срок. Макар да са значими за изхода на делото, въпроси № 1 и № 4 също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на тях не са налице поддържаните основания. Твърдението на частния касатор за противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС по първия от въпросите е обосновано с два акта на касационната инстанция – определение № 457 от 10.07.2012 г. по ч. гр. д. № 328/2012 г. на ВКС, III г. о. и определение № 743 от 28.12.2015 г. по ч. т. д. № 2415/2015 г. на ВКС, II т. о. Тези актове обаче не установяват твърдяното противоречие. Доколкото касае изискването по чл. 119, ал. 2, пр. 1 КМЧП, т. е. представянето на препис и заверката с апостил на чуждестранно съдебно, а не арбитражно решение, т. е. на чуждестранен публичен, а не частен акт, посоченото определение е неотносимо към поставения в изложението първи въпрос. Релевантна практика за този въпрос безспорно е второто определение. Обжалваният акт обаче не само, че не е в противоречие, а е изцяло в съответствие с него. Съставът на ВКС, Второ отделение е посочил изрично хипотеза, каквато е и настоящата, като едно от изключенията, при които в производството по чл. 51, ал. 3 ЗМТА заверка от Министерство на външните работи на преписи от чуждестранното арбитражно решение и удостоверението за влизането му в сила не е необходима, Приел е, че: Когато се иска признаване в Република България на частни документи, каквито са решенията на чуждестранния арбитражен съд и неговите удостоверения, издадени в държава, която също е обвързана от правилата на Хагската конвенция, е необходима заверка от нотариус на подписите и качеството на лицата, които са ги издали; Нотариално заверените документи придобиват публичен характер и попадат в обхвата на чл. 1 от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, приложима, ако липсва сключен по-благоприятен договор между съответните държави; Приложното поле на Конвенцията изключва по силата на чл. 2 от същата всички други формалности по легализация на документите. С оглед така дадения отговор на въпроса, съдебният състав е разрешил и повдигнатия пред него процесуален спор, като е счел, че арбитражното решение и удостоверението за влизането му в сила подлежат на нотариална заверка по местоиздаването им, а така заверените документи – на облекчена легализация по реда на чл. 4 от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, за съобразяване на което е върнал делото на първоинстанционния съд. Независимо, че настоящият състав не споделя цитираната практика, доколкото определението на въззивния съд е изцяло съобразено с нея, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано за първия въпрос, не може да се счете за осъществено и следователно касационното обжалване не може да бъде допуснато. По отношение на другия значим въпрос (въпрос № 4), също не е налице заявеното основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Цитираното в тази връзка решение на Конституционния съд е постановено по искане за обявяване за противоконституционна разпоредбата на § 1 от ЗИДЗМТА за изменение на чл. 47 ЗМТА. В него обаче изобщо не е обсъждан въпросът, дали възможността за отмяна на окончателни арбитражни решения от държавен съд по реда на извънреден процесуален способ променя правната им природа и ги прави „неокончателни“. Ето защо, твърдяното от частния касатор противоречие не е доказано. На последно място, касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното определение. Понятието „очевидна неправилност“ е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение/определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, частният касатор е аргументирал посоченото основание с препращане към оплакванията за неправилност на обжалваното определение, подробно развити в частната касационна жалба, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидна неправилност“. С оглед всички изложени съображения, въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Поради недопускане на касационния контрол не могат да бъдат обсъждани доводите на частния касатор, изложени в депозираната от него молба вх. № 2625 от 22.03.2022 г., както и да бъдат преценявани представените с молбата доказателства. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 744 от 19.11.2021 г. по в. ч. т. д. № 1049/2021 г. на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: