Р Е Ш Е Н И Е № 29 гр. София, 27.04.2022 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Николай Любенов като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 1087/2021 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на защитника на подс. Е. В. – адв. Н. П. срещу решение № 100006 от 28.09.2021 г. на апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 32/2020 г. В жалбата на адв. П. се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Претендира се отмяна на решението на апелативен съд – Велико Търново и изменение на присъдата на окръжен съд – Русе „в частите относно изтърпяването на наложеното наказание и уважения граждански иск, като се приложи чл. 66 НК и отхвърляне на гражданския иск като недопустим и неоснователен“. Защитникът твърди, че подзащитният му страда от психиатрично заболяване, отключено след извършване на деянието; че въззивният съд е нарушил закона като е назначил вещи лица извън списъка на утвърдените вещи лица на окръжен съд – Варна за 2021 г.; че едно от вещите лица не отговаря на условията по чл. 7 от Наредба № 2/29.06.2015 г.; че същото вещо лице било необективно, а съдът бил предубеден поради бързото изписване на делото. Намира третата СПЕ за необоснована. На следващо място претендира, че подзащитният му е съдебно реабилитиран и неправилно е бил третиран от въззивния съд като осъждан и на това основание е следвало наложеното му наказание да се отложи по реда на чл. 66 НК. Претендира на първо място недопустимост и на второ неоснователност на гражданския иск. Акцентира на здравословното състояние на подс. В. с неблагоприятна прогноза за излекуване, на факта, че е баща на непълнолетно дете, което не налага ефективното изтърпяване на наложеното му наказание. В допълнението към жалбата развива отново подробно същите възражения. В съдебно заседание адв. П. поддържа жалбата с релевираните в нея доводи. Подс. В., редовно призован, не се явява пред касационната инстанция. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен и пледира да бъде оставен в сила. Според него съдебно - психиатричните експертизи, приети по делото, изключват наличието на краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието, което да възпрепятства възможността на подсъдимия да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Твърди, че нормата на чл. 147 НПК не въвежда специални изисквания за условията и реда за назначаване на експертите, поради което не намира процесуален проблем, че вещите лица не били взети от списъка с такива към окръжен съд - Варна. Като неоснователно счита искането на защитата за прилагане на института на условното осъждане за подсъдимия. Смята, че съдилищата са взели предвид всички обстоятелства, за да определят ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание. Психическото му състояние не е от естество да попречи на ефективното изтърпяване на наказанието. За неоснователни прокурорът определя възраженията и срещу гражданския иск. На това основание пледира съдът да остави касационната жалба без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 29 от 21.10.2019 г. на окръжен съд – Русе по НОХД № 479/2029 г. подсъдимият Е. П. В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. чл. 255, ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК и е осъден на три години лишаване от свобода ефективно при първоначален общ режим на изтърпяване. Подс. Е. П. В. е осъден да заплати на държавата чрез Министерство на финансите обезщетение за причинените имуществени вреди в размер на 421 035,59 лв. ведно със законната лихва от датата на деянието 13.05.2013 г. до окончателното ѝ изплащане. На подсъдимия са възложени деловодните разноски. Великотърновският апелативен съд с решение № 100006 от 28.09.2021 г. потвърдил атакуваната пред него по жалба на подсъдимия присъда на Русенския окръжен съд като жалбоподателят бил осъден да заплати разноските по делото, направени пред въззивната инстанция. Касационната жалба срещу акта на апелативния съд е допустима, но неоснователна. По доводите за допуснато нарушение на процесуалния закон: Прочитът на материалите по делото води до категоричен извод, че атакуваният съдебен акт е постановен при спазване на разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Изводите си относно правно значимите обстоятелства проверяваният съд е изградил на база допустими и годни доказателствени средства, които са анализирани съобразно действителния им смисъл. При проверката по делото се установи, че становището на въззивния състав за това, че подс. В. е годен субект на престъплението не е направено в нарушение на изискванията на НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. В случая, апелативният съд е провел въззивно съдебно следствие, назначил е комплексна съдебнопсихиатрична, неврологична и психологична експертиза относно здравословното състояние на привлеченото към наказателна отговорност лице и е извършил подробна оценка на материалите по делото, удостоверяващи здравословен проблем при него, но е счел, че подс. В. не страда от душевна болест в тесния смисъл на понятието. При него са налице данни за смесено тревожно-депресивно разстройство, но липсват медицинските и юридически критерии за краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието, в което В. да е изпаднал след деянието, нито са нарушени психичните му годности, което да му пречи да участва в наказателното производство. Съдът се е мотивирал защо е кредитирал с доверие изготвеното заключение и на това основание е счел, че същото е обосновано и правилно и по тези причини го е поставил в основата на извода си, че подс. В. не е изпаднал след деянието в краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието. В този смисъл може да се заключи, че второинстанционният съд е извършил надлежна процесуална дейност. Не се констатират твърдените от защитата процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на персоналния състав на назначената от него комплексна експертиза. Вярно е, че доц. д-р Д. и д-р Д. не са включени в списъка с вещите лица към окръжен съд – Варна. Следва да се акцентира обаче на текста на чл. 147 НПК, който не въвежда специални изисквания за условията и реда за назначаване на експертите, а поставя условие вещите лица да са специалисти в съответната област. Видно е от данните по делото, че назначените вещи лица разполагат с необходимата квалификация за изпълнение на възложената им задача. Освен това разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ЗСВ допуска при необходимост за вещо лице да се назначи специалист, което не е включено в съответния списък. Следователно, законодателят е преценил, че житейските ситуации са много разнообразни и е нецелесъобразно ограничаването на съда само до експертите, включени в списъка към съответния окръжен съд, защото това би довело в някои случаи до невъзможност за осъществяване на съдебната дейност. Точно затова е въвел и цитираното изключение от правилото. И това е правилно, доколкото интересите на правосъдието налагат подобно изключение тъкмо с цел обезпечаване на дейността по правораздаване. Затова, по всяко конкретно дело е достатъчно да е спазено изискването на чл. 147 НПК и ограничението на нормата на чл. 148, ал. 1 НПК, която посочва кой не може да е вещо лице. В конкретния случай тези разпоредби не са нарушени. Затова не е налице проблем с назначаването на посочените лекари за вещи лица по делото. Липсват наистина изрични мотиви на апелативния съд защо тъкмо тези лекари са избрани да изпълнят поставената задача, но те се извличат от материалите по делото. Очевидно Великотърновският апелативен съд е приел, че д-р Д. и доц. д-р Д. разполагат със съответната квалификация да изпълнят поставената им задача, но за да ги определи те да извършат назначената експертиза е съобразил обстоятелството, че подс. В. е настанен за изследване в УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна, където работят тези лекари. Следователно, предвид заеманата от тях длъжност в местоработата им, както и факта, че подс. В., живеейки постоянно в гр. Варна, е настанен по реда на чл. 70 НПК за изследване в УМБАЛ „Св. Марина“ в същия град, тези факти са дали основание на проверявания съд да заключи, че д-р Д. и доц. д-р Д. като лекари от същата болница разполагат със съответната квалификация да изпълнят поставената задача при това в пълнота, т. к. ще могат непосредствено да наблюдават подс. В.. Нещо повече, видно от материалите по делото – л. 62 и л. 63 от ВНОХД № 32/2020 г. по описа на апелативен съд – В. Търново и л. 174 от въззивното дело, определението, с което вещите лица са били назначени за такива в производството, е връчено на всички заинтересовани страни. Тогава срещу тяхното определяне не са постъпили възражения. Не може да бъде споделен доводът на защитата, свързан с оплакването ѝ, че д-р Д. не отговаря на изискванията на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба 2 от 29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица. Действително, проверката, която по свой почин извърши касационния състав за д-р Д., предвид активността на страната в тази насока пред настоящата инстанция, вероятно е била извършена и от контролирания състав на апелативен съд – Велико Търново още при назначаването ѝ за експерт по делото, но не е била обективирана с писмен документ или чрез разпит на същата за тези обстоятелства при снемане на самоличността ѝ в съдебното заседание, в което е била непосредствено разпитана от съда. Затова не е съвсем лишено от основание недоволството на защитата относно прецизността на извършеното процесуално-следствено действие. Въпреки това, видно от справката за д-р Д. от национална база данни „Население“, тя е гражданка на Руската федерация, но има статут на постоянно пребиваване. Затова следва да се приеме, че д-р Д. разполага с разрешение за постоянно пребиваване в република България и не е имало никаква пречка тя да бъда назначена за вещо лице по делото. Според защитата е налице необективност на д-р Д., проявена при изготвяне на становището ѝ относно здравословното състояние на освидетелствания В.. По делото липсват каквито и да е обективни данни за преднамерена или недобросъвестна дейност на д-р Д.. Липсват индиции, че тя предварително е формирала нагласа или убеждение за здравословното състояние на подсъдимия. В експертизата не са използвани неприемливи изрази, издаващи тенденциозност в изготвеното заключение. Затова не може да се предполага пряка или косвена заинтересованост на експерта от изхода на делото поради обстоятелството, че страната не е доволна заключението му. Не е налице допуснато нарушение на процесуалните правила, изразило се в липса на безпристрастност, предвид приемането на комплексната съдебно медицинска експертиза при изразено несъгласие на някоя от страните по делото и/или поради бързото изписване на решението по делото от проверявания съдебен състав. На служебната преценка на съда е предоставена възможността да приеме заключението на вещите лица и последната не е обвързана от становището на страните. Съдът по същество суверенно проверява дали да кредитира експертното заключение. Съобразно чл. 154, ал. 2 НПК е длъжен да се мотивира, ако не е съгласен с него. При неяснота дали експертите са анализирали целия обем данни съдът я отстранява чрез разпит на вещите лица в съдебно заседание. От данните по делото безспорно се установява, че експертите са изпълнили в пълнота и професионално поставената им задача, съобразили са всички медицински документи относно здравословното състояние на освидетелстваното лице, назначили са изследвания на подс. В., които са счели за допълнително необходими, но поради отказа му да ги извърши, са изградили изводите си по поставения им въпрос на базата на всички налични данни. Затова не е било налице основание за отхвърляне от страна на въззивния съд на изготвеното експертно заключение. В съдебния протокол и в постановените актове – определения и решение липсват индикации, които да отразяват предварителното становище на съда по въпросите, касаещи наказателната отговорност на подс. В.. За да се претендира наличие на това основание, е необходимо да съществуват факти, които да поставят под съмнение обективността и безпристрастността на съдебната дейност, а такива в настоящия случай липсват. В този смисъл, недоволството на страната от резултата по делото, обективиран в крайния акт, не може да доведе до извод за неправилно осъществяване на функциите на съда. Делото е решено законосъобразно, без допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, от където следва, че съдебният състав е подходил професионално, отговорно и коректно. Нещо повече, решил е делото в разумен срок. Последният включва в себе си не само времето на изписване на мотивите към постановения съдебен акт, а и целият период на разглеждането му – от образуването до приключването му. В случая съдът е имал достатъчно време да се запознае с материалите по делото и да ги проучи задълбочено. Видно е, че независимо, че съдебното следствие пред първостепенния съд е приключило по реда на чл. 371 т. 2 НПК, то пред въззивния съд е бил поставен за решаване въпросът с актуалното здравословно състояние на подсъдимия и неговата способност да участва пълноценно в наказателния процес. В тази връзка е било нужно назначаване на комплексна съдебно медицинска експертиза с многопрофилна задача, извършването на която е била съпроводена с известни затруднения – обективни и субективни. Тези действия на второинстанционния съд наред със своевременното написване на решението не са в състояние да го злепоставят и да го представят като заинтересован от изхода на производството. Срочното изписване на делото поначало следва да бъде адмирирано, а не критикувано. В този смисъл доводите на защитата за допуснати процесуални нарушения са неоснователни. По доводите за нарушение на материалния закон. Изводите на съда относно виновното поведение на подсъдимия кореспондират с доказателствения материал по делото. Той е взел предвид изготвените съдебно психиатрични и психологични експертизи в хода на досъдебното и съдебното производства и на това основание обосновано е счел, че подс. В. може да разбира свойството и значението на извършеното както към момента на деянието, така и в хода на целия наказателен процес. С помощта на специализираните знания на вещите лица от комплексната съдебно медицинска експертиза, назначена в хода на въззивното съдебно следствие, е стигнал до извода, че подсъдимият не е изпаднал в краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието и че не е нарушена годността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, независимо че страда от смесено тревожно – депресивно разстройство. При изследването на подс. В. в УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна е отречена диагнозата Деменция при болест на Pick и е назначено допълнително изследване на главния мозък, но подсъдимият категорично е отказал извършване на същото. При това положение правилно е счетено, че при подсъдимия липсват доказателства, както към момента на деянието, така и към момента на провеждане на съдебния процес пред апелативния съд, които да навеждат на извод, че той е негоден или с отпаднала психическа годност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. За да приеме съставомерност на деянията, част от единното продължавано престъпление, апелативният съд е изследвал поведението на подсъдимия, както и връзката между него и настъпилия вредоносен резултат за държавния бюджет по делото. На това основание е счел, че в инкриминирания период – 02.09.2012 г. – 13.05.2013 г. подс. В. е потвърдил неистина в справки декларации по ЗДДС и ЗКПО, изискуеми по закон като вписал несъществуващи сделки, по които представляваното от него дружество „Г. д.“ ЕООД било получател и затаил истина като не декларирал реално извършени доставки от дружеството. По този начин бил укрит от деклариране и заплащане ДДС в размер на 379 277,87 лв. за целия период и бил посочен неправилен размер на данъчната основа за 2012 г. за дължимия корпоративен данък в размер на 41 757,59 лв. Затова, при така установените факти, които несъмнено са съставомерни и при извода и на второинстанционния съд, че подсъдимият е наказателно отговорен, чрез осъждането му по повдигнатото му обвинение по чл. 255, ал. 3 вр. чл. 255, ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК, материалният закон е бил приложен правилно и наказателната му отговорност е била правомерно ангажирана. По доводите за явна несправедливост на наказанието. Съобразно нормата на чл. 348, ал. 5 НПК наложеното наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 НК. В коментирания случай подобно несъответствие, което да дава основание за намеса на касационната инстанция, не е налице. Това е така, доколкото при определяне на наказанието са спазени законовите норми и санкцията не съдържа белезите на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Правилни са изводите на проверявания съд, че смекчаващи отговорността на подс. В. обстоятелства са здравословното му състояние и семейното му положение – баща на непълнолетно лице. Към тях следва да бъде прибавено и изминалото време от довършване на престъплението до момента. Корекция търпят съображенията на апелативния съд относно данните за съдимостта на подс. В. към момента на деянието. Видно от материалите по делото, по отношение на осъжданията на привлеченото към наказателна отговорност лице по НОХД № 1265/08 г. и по НОХД № 1356/09 г. и двете на районен съд – Русе, е налице влязъл в сила съдебен акт за допусната реабилитация по реда на чл. 87 НК. Към момента на постановяване на съдебната реабилитация - 22.12.2015 г. Русенският районен съд не е имал данни за извършени от подс. В. противоправни деяния и е реабилитирал същия. Доколкото е налице влязъл в сила съдебен акт за допусната реабилитация по реда на чл. 87 НК, който не е отменен, няма как подс. В. да бъде третиран като осъждан по настоящото дело. Актът на извършена съдебна реабилитация по двете осъждания на подс. В. съществува и не може да бъде пренебрегнат. Това разбиране е в интерес на правната сигурност. За разлика от другите видове реабилитация, където съдът прави конкретна преценка за настъпването ѝ и може да пререши въпросът, при наличието на влязъл в сила съдебен акт, който не е отменен, не може да се направи различен извод относно факта на настъпила реабилитация. В този смисъл възражението на защитата е основателно, защото не може да бъде игнориран акта за допуснатата съдебна реабилитация на подс. В.. Затова чистото съдебно минало на подс. В. към момента на деянието следва да бъде отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство. От друга страна, на допуснатата съдебна реабилитация спрямо подсъдимия не следва да бъде отдавано прекомерно значение, предвид данните за влезли в сила осъдителни съдебни актове спрямо него по НОХД № 226/2016 г. на окръжен съд – Разград за данъчно престъпление и по НОХД № 30/2021 г. на районен съд – Габрово за престъпление по чл. 343в НК. Тези факти, както правилно е съобразил апелативният съд, сочат на престъпна упоритост от страна на подсъдимия, стремеж към незаконно облагодетелстване и явно нежелание за спазване на установения в страната правов ред. Описаните обстоятелства, характеризиращи личността на дееца, наред с изведената престъпна упоритост при осъществяване на конкретното престъпление – десет деяния, изключително високия размер на укритите данъци - повече от тридесет и пет пъти надвишаващ квалифициращия признак „особено големи размери“ и размера на настъпилата вреда за държавния бюджет очертават отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. При това съотношение между смекчаващи и отегчаващи отговорността фактори, правилно в крайна сметка, предвид рамките на санкцията, предвидени за престъплението по чл. 255, ал. 3 НК и след приложението на чл. 58а, ал. 1 НК, дължимата принуда, която следва да бъде приложена спрямо подсъдимия, е била индивидуализирана на три години лишаване от свобода. Не се констатира явна несправедливост на наказанието и относно отказа на контролираната инстанция да приложи условно осъждане спрямо подс. В.. Принципно използването на чл. 66 НК не е изключено за нито един вид престъпно посегателство. Наред с това следва да се припомни и че приложението на чл. 66 НК не е задължително за съда в случаите, когато налага наказание лишаване от свобода в размер до три години. Приложението на института на условното осъждане всякога е въпрос на конкретна преценка. Най-важно за прибягването до него е дали поправянето на извършителя може да се постигне и без реално изтърпяване на наказанието. В тази връзка на довода на защитата, че за този вид деяния обичайно били налагани условни наказания, не държи сметка за особеностите на конкретния случай. За да откаже използване на разпоредбата на чл. 66 НК спрямо подс. В., въззивният съд е установил наличието само на първата предпоставка, а именно – наложеното наказание лишаване от свобода е в размер на три години. Независимо от внесената корекция от касационната инстанция, че подсъдимият следва да се третира за неосъждан към момента на престъплението, с което на практика е налице и втората формална предпоставка за приложението на условното осъждане спрямо В., еднопосочно и двата съдебни състава, решавали делото по същество, са приели, че целите на наказанието по чл. 36 НК не могат да бъдат постигнати при него чрез отлагане на санкцията по реда на чл. 66 НК, а напротив, счели са, че е наложително отделянето му от обществото. С така направената и от второинстанционния съд преценка, че превъзпитанието на дееца не може да бъде постигнато без изолирането му в пенетенциарно заведение, се съгласява и настоящият съдебен състав. В тази връзка контролираният съд е изложил надлежни мотиви, към които касационната инстанция се присъединява с единственото изключение относно третирането на подсъдимия като неосъждан предвид данните за постановената съдебна реабилитация. Чистото съдебно минало на подсъдимия, което тя определя към момента на извършване на престъплението, не следва да се фаворизира. Прекомерно значение не трябва да се отдава и на данните за смесено тревожно – депресивно разстройство, от което подс. В. страда, както и че има непълнолетно дете. При подсъдимия е налице формиран модел на поведение на несъобразяване със закона, на което следва да бъде адекватно отреагирано и поради наличието на непълнолетно дете. Апелативният съд не е пренебрегнал психичното състояние на подсъдимия, констатирано в комплексната съдебно медицинска експертиза като видно от съдържанието на мотивите неговата относителна тежест е била съобразена при индивидуализацията на наказанието в размер под средния за този вид престъпления и в този смисъл то не налага уважаване искането на защитата за отлагане изтърпяването на същото. Следва да се посочи, че данните за психични проблеми при подсъдимия не са пречка за реално изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Съобразно нормата на чл. 147 ЗИНЗС при съмнения за психично разстройство на лишен от свобода се провеждат клинично-психологически и психиатрични изследвания за уточняване на диагнозата, а страдащите от психични разстройства, които се нуждаят от болнично лечение, се настаняват в специализирана болница за активно лечение към местата за лишаване от свобода. Следователно, не е налице опасност от неполагане на съответните дължими грижи за здравословното състояние на подс. В. при изолирането му от обществото. Наред с изложеното от второинстанционния съд относно конкретната обществена опасност на деянието, което настоящият състав изцяло споделя, е нужно да се посочи и че съответна оценка трябва да бъде дадена и продължителния период на извършване на инкриминираната престъпна дейност. В тази връзка не са налице основания за приложението на чл. 66 НК спрямо подсъдимия, доколкото данните за неговата личност и за обществената опасност на престъплението, категорично не обосновават използването на тази възможност спрямо него. Приложението на условно осъждане спрямо подс. В. за това престъпление би било проява на неоправдано снизхождение и не би постигнало целите на специалната и генерална превенция. По отношение възраженията, свързани с гражданския иск. Не може да бъде споделено виждането на защитата за недопустимост на гражданския иск срещу подсъдимия, поради наличието на влязъл в сила данъчно ревизионен по ДОПК, с който са установени идентични данъчни задължения с тези по обвинението и прекратяване на образуваното срещу дружеството изпълнително производство, което не било ясно дали е влязло в сила или не. Видно от разсъжденията по т. 2 от ТР № 4 от 12.03.2016 г. по т. д. № 4/2015 г. на ОСНК: „приключилото производство по събиране на данъчното задължение, при което то не е събрано изцяло, обосновава правния интерес на държавата от предявяване на граждански иск срещу дееца на деликтно основание“. От данните по делото – л. 50 и сл. от НОХД № 479/2019 г. на окръжен съд – Русе, се констатира, че производството по принудително изпълнение на данъчни задължения на „Гама до“ ЕООД в размер на 436 759,96 лв., от които 421 035,46 лв. установени с данъчно ревизионен акт, е прекратено поради изчерпване на всички изпълнителни способи за събиране на задълженията и несъбираемост на вземането. От тази гледна точка искът срещу подсъдимия за същия размер данъчни задължения е допустим на основание чл. 45 ЗЗД. По делото не са спорни въпросите за престъплението, механизма на осъществяването му и авторството. В този смисъл безспорно е наличието на деликт, неговите размери и автор, както и причинноследствената връзка между тях. Освен това еднозначно е установено, че данъчното задължение не е било събрано. От друга страна, не е изтекла и претендираната давност, защото тя започва да тече от откриване на дееца. На 17.11.2016 г. е съставено постановлението за привличане на Е. В. в качеството на обвиняем и от тогава се приема, че извършителят е установен. Съобразно ТР № 5/05.04.2006 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, ако откриването на дееца е станало по-късно от извършване на деянието, какъвто е настоящия случай, давностният срок тече от този по-късен момент. Затова от 17.11.2016 г. е започнала да тече давността по чл. 114, ал. 3 ЗЗД. Доколкото в този срок, а именно на 21.10.2019 г., е бил предявен гражданския иск на държавата чрез министъра на финансите за непозволено увреждане срещу В., правилно второинстанционният съд е приел, че гражданският иск е доказан по основание и размер, че той не е погасен по давност и законосъобразно го е уважил. По изложените съображения касационният състав намери, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон и в частта относно гражданския иск. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 100006 от 28.09.2021 г. на апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 32/2020 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.