Р Е Ш Е Н И Е № 504       София, 26.07.2010 година       В  И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А         ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на втори юни две хиляди и десета година в състав:                                                  Председател: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА                                                       Членове: СВЕТЛА ЦАЧЕВА                                                                           АЛБЕНА БОНЕВА             при секретаря  Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията  Цачева гр.д. № 420 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:           Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1* от 19.08.2009 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 363 от 01.12.2008 година по гр.д. № 772/2008 година на Пернишки окръжен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от Е. С. С., Н. А. С., А. С. К. и И. Л. К., всички от гр. С. против М. Е. Т. от гр. П. обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата 1579 лева, съставляващи неизплатено задължение по договор от 02.09.2004 г. за заплащане на консумативни разходи и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД сумата 345 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по обуславящите изхода на делото материалноправни въпроси по приложението на чл. 20 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД: следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват като се отчита действителната воля на страните с оглед цялостното му съдържание и какъв е обемът на задълженията на третото лице при встъпване в дълг при условията на чл. 101 ЗЗД По приложението на чл. 20 ЗЗД: Както вече Върховният касационен съд се е произнесъл с решение по гр.д. № 856/2009 г. на Четвърто гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, спорът относно точния смисъл на договорни клаузи се разрешава при тълкуване действителната обща воля на страните. При това тълкуване отделните уговорки се преценяват във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл, преценявайки може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Съгласно чл. 101 ЗЗД, трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. В резултат на встъпването кредиторът придобива право да търси дължимото от първоначалния длъжник и от встъпилото трето лице – по силата на съглашението при встъпване по договор между кредитора и третото лице и съобразно правилата за договор в полза на трето лице, когато съглашението за встъпване е между длъжника и третото лице. Съглашението за встъпване в дълг не е сделка, за която е предвидена определена форма. Съгласувана между кредитор и трето лице или длъжник и трето лице воля за встъпване може да се установи не само от писмено съглашение за това, но и от други двустранни или едностранни документи и пр. доказателства, установяващи точния характер на съглашението. При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за определено вземане, действителната воля на страните следва да бъде преценява в контекста на целия договор.говорката следва да бъде преценявана с оглед характера на задължението; целта, мотивирала страните да постигнат споразумението за встъпване в дълг и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика. В обжалваното въззивно решение на Пернишки окръжен съд е прието, че между страните по делото е бил сключен предварителен договор от 02.09.2004 г., с който ищците да се задължили да прехвърлят на ответника правото на собственост върху апартамент в гр. П. срещу определена продажна цена. Ответникът е поел задължение да заплати консумативните разноски за жилището, което закупува (електрически ток, парно отопление, топла и студена вода), дължими за периода до 30.09.2003 г., както и наемната цена, дължима от предходен наемател за 16 месеца – от 01.06.2002 г. до 01.10.2003 година. С нотариален акт № 47 от 07.02.2005 г. прехвърлителната сделка е била надлежно изповядана, като същия ден, купувачът е подписал декларация, потвърждаваща задължението му да заплати консумативните разходи за имота за периода до 30.09.2003 г. и незаплатената от бившия наемател на имота наемна цена. Ответникът не е изпълнил задължението си да заплати консумативите за закупения имот, а кредиторът по вземането за доставена топлоенергия е предприел принудително изпълнение срещу ищците в качеството им на собственици на имота за периода до 30.09.2009 година. Предвид обстоятелството, че длъжник по изпълнителния лист за консумативите, издаден в полза на “Т” ЕАД са ищците, а не наемателя на изкупеното от ответника жилище, съдът е приел, че претенцията на ищците е неоснователна, тъй като ответникът не е встъпвал в техен дълг, поради което е отхвърлил искът с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата 1579 лева, съставляващи неизплатено задължение по договор от 02.09.2004 г. за заплащане на консумативни разходи. В касационната жалба против въззивното решение, подадена от Е. С. , Н. А. С., А. С. К. и И. Л. К. се поддържа, че съдът е приложил неправилно чл. 101 ЗЗД, тълкувайки превратно смисъла на постигнатото споразумение за заплащане стойността на консумативните разноски. Ответникът по касационната жалба М. Е. Т. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира касационните оплаквания основателни. Задължението, поето от едно трето лице към длъжника да заплати дължащи се от него консумативни разходи за определен период и по отношение на определен обект, по своята правна същност е встъпване в дълг към кредитора по вземането – съответния доставчик на топло, електроенергия, вода и пр., което след одобряването му от кредитора не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Постигнатата договореност в съглашението от 02.09.2004 г. няма такъв характер. Ответникът е поел задължение спрямо ищците да заплати направени разходи за консумативи от предходен наемател. В този случай той е встъпил в дълга на бившия наемател на жилището към собствениците му, но не и в задължението на собствениците към доставчиците на топло, електроенергия и вода. Обстоятелството, че “Т” ЕАД е предприело принудително изпълнение спрямо ищците няма отношение към поетото от ответника задължение – съгласно чл. 107 от Закона за енергетиката, доставчикът на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от потребителя, а съгласно § 1, т. 42 от ДР от ЗЕ, потребител на енергия или природен газ за битови нужди е физическо лице - собственик или титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия, т.е. за доставената енергия на обекта отговаря винаги собственика или титуляра на вещното право на имота, а задължението да заплаща разходи за консумативите, поето от държателя или ползувателя по заем за послужване е към собственика. С постигнатото съглашение от 02.09.2004 г. ответникът не е встъпил в задължението на собствениците към енергийния доставчик, а е поел задължение към тях за изразходвани в предходен период консумативи. Въззивният съд е тълкувал неправилно действителната воля на страните, постигната в споразумението от 02.09.2004 г., формирайки неправилни изводи за характера на поетото задължение за встъпване в дълг, поради което обжалваното решение, постановено в нарушение на чл. 101 ЗЗД следва да бъде отменено и при условията на чл. 293, ал.2 ГПК постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявеният иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД се уважи като основателен. От представените по делото доказателства е установено, че задължението за топлинна енергия за периода от 01.09.1999 г. до 30.09.2003 година възлиза на 1579,54 лева, която сума следва да бъде присъдена ведно със законната лихва от предявяване на иска. В частта му, с която претенцията по чл. 86 ЗЗД е отхвърлена като неоснователна, решението следва да бъде оставено в сила – в споразумението от 02.09.2004 г. няма уговорен срок за изпълнение, поради което изпадане на длъжника в забава преди предявяване на иска не е установено. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК на касаторите следва да бъдат присъдени направените съдебни разноски общо в размер на 211,60 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯВА решение № 363 от 01.12.2008 година по гр.д. № 772/2008 година на Пернишки окръжен съд в частта му, с която са отхвърлени предявените от Е. С. С., Н. А. С., А. С. К. и И. Л. К., всички от гр. С. против М. Е. Т. от гр. П. обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата 1579 лева, съставляващи неизплатено задължение по договор от 02.09.2004 г. за заплащане на консумативни разходи. ОСЪЖДА М. Е. Т. от гр. П. с ЕГН ********** да заплати на Е. С. С. с ЕГН **********, Н. А. С. с ЕГН **********, А. С. К. с ЕГН ********** и И. Л. К. с ЕГН **********, всички от гр. С. на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД сумата 1579,54 (хиляда петстотин седемдесет и девет лева и 54 ст.) лева, ведно със законната лихва, считано от 20.09.2007 г. до окончателното и изплащане, както и сумата 211,60 лева разноски по делото. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 363 от 01.12.2008 година по гр.д. № 772/2008 година на Пернишки окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Е. С. С., Н. А. С., А. С. К. и И. Л. К., всички от гр. С. против М. Е. Т. от гр. П. иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 345 лева. В останалата му част решение № 363 от 01.12.2008 година по гр.д. № 772/2008 година на Пернишки окръжен съд е влязло в сила като необжалвано. Решението не подлежи на обжалване.           ПРЕДСЕДАТЕЛ:           ЧЛЕНОВЕ: