Р Е Ш Е Н И Е № 384 София, 02.11.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 18 октомври две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при участието на секретаря Даниела Никова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 1450 /2010 година Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 453 от 11.05.2011г. по касационна жалба на М. Г. Т. е допуснато касационно обжалване на решение № 342/06.07.2010г. по гр.д.№ 461/2010г. на Добрички окръжен съд, в частта с която е оставено в сила решение № 51 от 28.04.2010г. на Добрички РС. С последното е отхвърлен иска по чл. 108 от ЗС, предявен от касаторката против Х. А. П. и П. И. П. за предаване на собствеността и владението върху апартамент на първия етаж, находящ се в [населено място], на ул. “К. О. № 46 с изложение юг-изток със застроена площ 39,64 кв.м. съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.6071009.1.2, ведно с изба с площ 28,88 кв.м. в сграда с идентификатор 72624.6071009.1 и съответните идеални части от общите части на същата сграда. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 202 от ЗУТ и на процесуалните правила, защото съдът е обсъждал законосъобразността на проекта за разделяне, по който е сключен договор за доброволна делба на който се позовава и за излагане на мотиви за нищожност на този договор без участието на другия съделител по него. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК по въпросите 1.може ли съдът да се самосезира и да упражнява косвен контрол по действителността на договор за доброволна делба с трето лице без предявен самостоятелен иск за това, или направено възражение и 2. може ли съдът да уважи иск за собственост за идеална част, придобита по сделка, ако приеме, че ищеца не е собственик на претендираната от него реална част от имот. Ответниците оспорват касационната жалба. По първия въпрос считат, че съдът служебно следи за нищожността на договорите тъй като нормите, уреждащи нищожността са императивни, а уважаването на иск за идеална част, ако се претендира реална, считат за нарушение на диспозитивното начало.. Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на Добрички окръжен съд, изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима По делото е установено следното: Ищцата е придобила по дарение с н.а. № 12,т.ХХХХVІ от 15.12.1997г. ½ ид.ч. от първия етаж, ¼ ид.ч. от общите части и 49 кв.м. от дворно место в идеална част, съставляващо имот 6922 от 193 кв.м., включено в УПИ ХХІХ-6921,69222 от кв. 310 по плана на Д.. Със съсобственика си /трето лице за производството по настоящия спор/ е сключила договор за доброволна делба на 01.06.2004г. При сключването на този договор е представен проект за разделяне на първия етаж на две жилища, едното от които е предмет на иска. Проектът е бил одобрен от главният архитект на Общината. СТЕ, назначена по делото е установила, че на место обектите не са обособени съобразно проекта и поради това, че процесното жилище включва и част от сутеренния етаж не отговаря на изискванията на чл. 40 от ЗУТ за жилище, договорът за доброволна делба е преценен от съда като нищожен, без изрично възражение на ответниците за това. Поради това, че обекта не съставлява жилище, т.е. самостоятелен обект на правото на собственост, е прието, че не може да се ревандикира, поради което иска е отхвърлен.. По отношение на дворното место, съдът е приел, че е допустима ревандикация и в тази част не е допуснато касационно обжалване, т.е. решението е влязло в сила. По първия правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване - може ли съдът да се самосезира и да упражнява косвен контрол по действителността на договор за доброволна делба с трето лице без предявен самостоятелен иск за това, или направено възражение следва да се отговори утвърдително. Нормите, уреждащи нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи служебно. Когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точна на формалните основания за нищожност – форма, предмет и без да има позоваване на нищожност. Затова в ТР № 1/2000г. от 17.07.2001г. т.10 е прието, че и без нищожността да се сочи като касационно основание, съдът е длъжен да приложи служебно материално правна норма от императивен характер. По втория въпрос - може ли съдът да уважи иск за собственост за идеална част, придобита по сделка, ако приеме, че ищеца не е собственик на претендираната от същия имот реална част, следва да се изходи от диспозитивното начало в гражданския процес. Действително съдът може да се произнесе само на наведеното основание и по отношение на спорното право, за което е формулирано искането. Когато обаче в хода на процеса стане ясно, че имота, предмет на искова защита по описанието в исковата молба не съществува в правния мир като обособен обект на собственост, а реално съществува друг обект на собственост, от който той е част, или, че е налице съсобствен обект на собственост, а не реално обособена собственост, следва да укаже на ищеца да приведе исковата си молба в съответствие с установеното фактическо положение, или настъпилата в хода на процеса промяна. Утвърдена практика е, че по исковете за собственост имота се индивидуализира с реалния му статут и описание дори той да се промени в хода на процеса.. /решение № 253 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2009 г., II г. о., ГК/ Това е така, защото влязлото в сила решение по иск за собственост създава сила на пресъдено нещо по отношение на описания в исковата молба обект. Ако в правния мир не съществува обект с точно това описание, но ищеца притежава идеална част от по-голям обект, от който описания е част, или върху обект с близко до описанието в исковата молба, то се създава неяснота относно правата на ищеца върху действително съществуващия обект на место. Със съдебното решение, ако искът бъде отхвърлен поради липса на реален обект на ревандикация, ще бъдат отречени и правата върху по-малкото, което не би отговаряло на действителното правно положение. Не съставлява нарушение на диспозитивното начало, ако съдът признае съществуване на правав по-малък обем от претендираните, а в хипотезата по поставения въпрос, ако ищецът притежава идеална част от по-голям имот, той ще притежава и идеална част върху всяка реална частица от него. Отделно от това, юридическото съществуване на обект на правото на собственост не винаги съответства на фактическото положение на место, а влязлото в сила решение създава презумпция за правилност и регулира правоотношенията между страните, поради което следва да съответства на действителното положение. При дадения отговор на първия въпрос следва да се приеме, че въззивният съд правилно е преценявал действителността на договора за доброволна делба. Нормата на чл. 202 от ЗУТ допуска съсобствениците договорно да прекратят съсобствеността върху недвижим имот като обособят реални обекти, съобразно одобрен архитектурен проект. За разлика от съдебната делба, при която възможността за разделяне се урежда от чл. 203 от ЗУТ, договорът за доброволна делба може да се сключи едва след извършване на место на реалното поделяне. Последното обстоятелство се удостоверява пред нотариуса с документ от общинската администрация. Представеното по делото удостоверение посочва как са обособени двата дяла по проекта, но не посочва, че на место разделянето е реализирано съобразно одобрения проект. Затова изводът, че договорът за доброволна делба е нищожен поради липса на предмет, а и поради противоречие с императивната норма на чл. 202 от ЗУТ е правилен. Неправилно е процедирал съда, като след установеното от СТЕ, че разделянето не е било реализирано на место и няма обособено жилище, отговарящо на изискванията на чл. 40 от ЗУТ не е указал на ищцата да формулира петитума си съобразно установеното по делото, като посочи годен обект на правото на собственост, което претендира и обема права от него. В исковата молба ищцата е твърдяла, че е собственик на първия етаж по дарение на ½ ид.ч.. Като второ основание посочва и договора за доброволна делба. Съдът е приел, че ищцата не се легитимира като собственик на посочената реална част, но в този случай исковата молба остава нередовна, защото не е формулиран петитум, съответстващ на твърдението за придобиване на право на собственост по дарение върху ½ ид.ч.от целия първи етаж. В тази хипотеза съдът не може да се произнесе по същество, защото, както вече се посочи, ако приеме, че ищцата не е станала изключителен собственик на описаното жилище, което на место не е формирано, то тя остава собственик на ½ ид.ч. от целия етаж по дарение, а в това си качество притежава същата идеална част от всяка част от първия етаж. Съгласно указанията, дадени в ТР № 1/2000г. т.4 нередовната искова молба може да се поправи и пред въззивната инстанция, като се спазят изискванията за връчване на препис от нея и даване на срок за отговор по чл. 131 от ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 342/06.07.2010г. по гр.д.№ 461/2010г. на Добрички окръжен съд, в частта с която е оставено в сила решение № 51 от 28.04.2010г. на Добрички РС ВРЪЩА делото в отменената част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: