Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 277

гр. София, 15.07.2022г.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети юли две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ЯНА ВЪЛДОБРЕВА
като разгледа докладваното от съдията Вълдобрева ч.гр.д. № 2327/2022г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
С частна касационна жалба с вх. № 4160 от 19.05.2022г. на Р. С. Н., подадена чрез пълномощника адв.Г. Г., се обжалва определение № 396 от 03.05.2022г., постановено по в.ч.гр.д. №178/2022г. на ОС-Велико Търново, с което е потвърдено определение № 52 от 10.01.2022г. по гр.дело № 1900/2021г. на РС-Велико Търново за оставяне без разглеждане, като недопустим, предявеният от Р. Н. против А. И. Г. и Д. Г. Г., иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД и е потвърдено определение № 195 от 01.02.2022г. по гр.дело № 1900/2021г. на РС-Велико Търново, в частта, с която ищцата Н. е осъдена да плати на ответниците по 485 лева разноски по делото.
В частната касационна жалба се подържа, че атакуваното определение е неправилно, иска се да бъде допуснато до касационен контрол, да бъде отменено и делото да бъде върнато на друг състав на съда за продължаване на съдопроизводствените действия. Основното оплакване е, че въззивният съд е допуснал смесване на основанията за претендираната недействителност на сделката от 01.11.2006г. и вместо да подведе фактическите твърдения на ищцата под приложимата материалноправна норма-чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД-иск за установяване нищожността на процесната продажба като сключена при заобикаляне на закона, с цел да се заобиколи забраната на чл.152 ЗЗД и в заобикаляне на разпоредбата на чл.209 ЗЗД, е приел, че е сезиран с иск по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, във вр. с чл.17, ал.1 ЗЗД, което е довело до неправилни изводи при формиране на решаващата му воля относно допустимостта на иска.
Ответниците по жалбата-А. И. Г. и Д. Г. Г., чрез пълномощника адв. Я. Т., оспорват същата като неоснователна.
Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди определението на РС-Велико Търново по чл. 130 ГПК въззивната инстанция е възприела извода на първоинстанционния съд, че с оглед заявените в исковата молба фактически твърдения и петитум предявеният иск следва да се квалифицирал като такъв по чл. 26, ал.2, пр.5 във вр. с чл.17, ал.1 ЗЗД. Съдът е изтъкнал принципното положение, следващо пряко от текста на чл.124, ал. 1 in fine ГПК, че правният интерес от водене на установителен иск е абсолютна процесуална предпоставка за това, поради което за наличието й сезираният съд има задължението да следи служебно, като за всеки отделен случай преценката се извършва конкретно. В тази връзка Великотърновският окръжен съд е посочил в мотивите си, че у ищцата липсва правен интерес от провеждане на исковата защита по този иск, тъй като правните последици на атакувания договор от 01.11.2006г. за покупко-продажба на недвижим имот са заличени със сключения по-късно на 01.06.2007г. между страните по спора договор, с който ищцата е придобила за себе си правото на ползване върху имота, а за внука си-правото на собственост, и защото дори и да бъде уважен установителният иск, за ищцата не би настъпил целият правен резултат-нищожност и на всички последващи сделки, които внукът й като приобретател е извършил, което е обусловило и извода за недопустимост на заявената претенция.
В изложението на основанията по чл.284, ал.3 ГПК са посочени касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се поддържа противоречие на обжалваното определение с ТР №1 от 27.04.2022г. по тълк.дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, с решение № 52/14.05.2021г. по гр.дело № 4923/2019г. на ВКС, решение № 241/15.01.2021г. по гр.дело № 3796/2019г. на IV ГО на ВКС и решение № 135/12.12.2018г. по гр.дело № 4288/2017г. на III ГО на ВКС, както и с определение № 476/18.06.2018г. по гр.дело № 358/2018г. на III ГО на ВКС. Поддържа се и наличие на основанието по чл.280, т.3 ГПК. Касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. При неправилно определяне на правната квалификация на спорното право от първоинстанционния съд следва ли въззивната инстанция да се произнесе и относно този въпрос, който в конкретния случай е от съществено значение за допустимостта на иска; 2. Явява ли се процесуално нарушение неправилната правна квалификация на иска, което е съществено по своето естество, защото съдът в противен случай би стигнал до различен извод относно правния интерес от предявяване на иска, респективно неговата допустимост; 3. Следва ли първо съдът да отмени определенията си по чл. 140 ГПК и чл. 146 ГПК, с които е приел, че искът е допустим и е изготвил доклад по делото и едва тогава да се произнесе с ново определение относно допустимостта на иска; 4. Получава ли се вътрешно процесуално противоречие в процеса след като веднъж съдът е приел, че искът, с който е сезиран е допустим, а с последващо определение прекратява производството по делото, приемайки, че искът е недопустим; 5. Оспорването от страна на ответника предполага ли правен интерес от защита, доколкото всяко решение е защита-санкция; 6. Оспорването на иска от страна на ответника, направено в отговора на исковата молба представлява ли повод за възникване на правен спор и обвързан ли е съдът от правилото на чл. 2 ГПК; 7.Следва ли съдът да отказва правна защита по надлежно предявен и допустим иск, с който страната би постигнала желания от нея правен резултат, а именно установяване нищожността на процесния договор поради противоречието му със закона, респективно да бъдат отречени правните последици на атакувания договор; 8. Правилен ли е изводът на съда, че ищцата не може да се ползва от евентуално положително за нея решение, тъй като правата, които трети лица са придобили се запазват и има ли тя правен интерес от решаване на делото, дори и само за да избегне последиците от разпоребдите на чл. 78, ал.2 и ал.4 ГПК; 9. Може ли да бъде санирана нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, извън хипотезата на потвърдена представителна власт и ако договорът страда от най-тежкия порок, както е в конкретния случай, следващите разпоредителни сделки породили ли са вещно-транслативен ефект; 10. Следва ли съдът да следи служебно за нищожността на правните сделки при наведени конкретни факти в обстоятелствената част на исковата молба.
Настоящият състав на ВКС приема, че поставените от частния касатор правни въпроси не обосновават наличие на поддържаните от него основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. За да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК на въззивното определение на Великотърновския окръжен съд жалбоподателят следва да е формулирал ясно материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Освен това жалбоподателят следва да е обосновал и наличието на всяка от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Първият и вторият формулирани в изложението въпроси, касаят възприетата правна квалификация на исковата претенция като дейност на съда по приложението на закона и представляват оплаквания срещу правилността на определението. Така поставени въпросите са неотносими към първата селективна фаза на касационното производство по чл.274, ал. 3 ГПК, като подлежат на преценка само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросите от № 2 до № 6 и № 9 и № 10 също са неотносими към производството по допустимост на касационното обжалване на атакуваното определение, доколкото въззивният съд не е формирал правни изводи по тях. Тези въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на определението до касация. Според тълкуването, дадено в т.1 на цитираното тълкувателно решение правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т. е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По поставения въпрос № 7 е налице съдебна практика, съгласно която условията при наличие на които в полза на определено лице възниква право на иск са интересът от защита, процесуалната легитимация, процесуалната правоспособност и подведомствеността на делото на съдилищата. Съществува ли правото на иск и бъде ли то надлежно упражнено, предявеният иск задължава съда да постави в ход исковия процес и да разреши със сила на пресъдено нещо правния спор, т.е. да реши спора по същество. В случай, че правото на иск не съществува или е ненадлежно упражнено, предявеният иск не е в състояние да породи задължение за съда да разгледа и реши делото по същество.
Въпрос № 8 за правния интерес от предявения по делото установителен иск е значими за изхода на делото, но така, както е формулиран в първата част отново касае правилността на обжалваното определение и не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакувания съдебен акт до касационен контрол. В практиката на ВКС, се приема, че за да съществува интерес от установителен иск е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право, щом правата на ищеца зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение-решение № 155/19.03.2010 г. по гр. д. № 4829/2008г., ІV ГО. Приема се, че наличието или липсата на правен интерес се преценява според това, какво ищецът сочи за спорните отношения между него и ответника в исковата молба и в зависимост от тези твърдения съдът определя съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по него и съществува ли за ищеца правен интерес от търсената защита - решение № 384/12.10.2012г. по гр. д. № 368/2012 г., ІV ГО. Според трайната и непротиворечива съдебна практика е налице правен интерес от установителен иск когато според твърденията в исковата молба правният спор засяга пряко или косвено имуществената сфера на ищеца, а в случаите когато установителното действие на съдебното решение не би засегнало притежавани или претендирани от ищеца права, не налице правен интерес от установителен иск.
В разглеждания случай и при изложените от ищцата твърдения за последващи сделки с имота, тя няма интерес от защита срещу конституираните ответници. Такъв интерес тя би имала, ако по делото бяха конституирани като ответници по установителен иск за собственост последващите приобретатели и ипотекарни кредитори на имота, за да бъдат обвързани със силата на пресъдено нещо на решението по делото. В този смисъл даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за липсата на правен интерес не е в противоречие със съдебната практика. Представените решения на ВКС и определение са неотносими към първата част на въпрос №8, тъй като в тях не е разрешаван въпросът относно правния интерес при предявяване на установителен иск.
Във втората си част въпрос № 8 -„има ли ищцата правен интерес от решаване на делото, дори и само за да избегне последиците от разпоредбите на чл. 78, ал.2 и ал.4 ГПК“ показва неразбиране на различията между правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск и отговорността за разноски в приключило съдебно производство, с оглед изхода на спора.
С оглед изложеното, съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на определението на Великотърновския окръжен съд по поставените от касатора въпроси.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 396 от 03.05.2022г., постановено по в.ч.гр.д. №178/2022г. на ОС-Велико Търново.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: