5 Р Е Ш Е Н И Е №193 София.02.12.2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: К. ЕФРЕМОВА Б. Й. при секретаря И. Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. Върбанова т.дело № 1087/2009 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. , гр. Варна, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 239 от 10.06.2009 г. по в.т.д.№ 345/2009 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 3570 от 19.12.2008 г. по гр.д.№ 2617/2008 г. на Варненския районен съд за уважаване на предявените от ищците обективно и субективно съединени искове, на основание чл.59 ЗЗД. С първоинстанционното решение са присъдени обезщетения за ползване без правно основание на поземлен имот с площ от 12 152 кв.м., част от дворно място пл.№ 1704 от кв.289 по плана на гр.Варна, заедно с построените сгради, съизмерими със средния пазарен наем за периода от 14.05.2005 г. до 09.05.2007 г., както следва: на Д. К. К. – сумата от 24 568.60 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г.; на А. С. В. – сумата от 12 516.08 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г.; на Х. С. В. – 12 516.08 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г.; на С. Н. С. – сумата от 4 997.74 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г. и на А. М. К. – сумата от 4 997.74 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г. и разноски по делото в размер на 4576.84 лв. В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението и за допуснати нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е изложил съображения за допустимостта на субсидиарната искова защита по чл.59 ЗЗД, а от друга страна неправилно е разпределена доказателствената тежест в процеса и не е отчетена липсата на доказателства за осъществено имуществено разместване, в резултат на което гимназията да се е обогатила за сметка на ищците. Според касатора, въззивният съд не се е произнесъл по основните предпоставки за основателност на исковата претенция и не е изяснено дали обедняването на ищците и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт, като в тази насока липсва анализ на доказателствата, въз основа на които да се формират и съответните правни изводи. По съображения в жалбата се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ответниците по касация, чрез процесуалния си пълномощник, считат обжалваното решение за правилно и по съображения в защита, поддържани в съдебно заседание, молят да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: За да уважи предявените обективно и субективно съединени искове в посочените по-горе размери, въззивният съд е зачел влязлото в сила решение на Окръжен съд – Варна, постановено по в.гр.д.№ 1842/2002 г., с което е ревандикиран процесния недвижим имот, реституиран по З., впоследствие отписан от актовите книги за имоти – държавна собственост. При определяне на размера на обезщетенията, решаващият състав е съобразил заключението на съдебно-техническата експертиза за средния пазарен наем на сградите и земята, както и претендираните от ищците квоти съобразно техните права върху имота. С оглед установените в исковото производство факти в горния смисъл, съвпадащи с фактическите констатации на първостепенния съд и възприемането на правните изводи, въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл.272 ГПК, е препратил към мотивите на Районен съд – Варна. Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно. Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за недопустимост на исковата претенция по чл.59, ал.1 ЗЗД, предвид субсидиарния й характер. С оглед твърдяните от ищците/сега ответници по касация/ обстоятелства, на които се основават заявените облигационни искове, не би могло да се направи извод , че те разполагат с друг път за защита с цел възстановяване на имущественото равновесие в правните сфери на ищците/в качеството им на съсобственици на реституирания по силата на закона недвижим имот/ и в тази на ответника, до размера на обедняването на ищците. Не може са се възприеме и поддържаната в жалбата теза, че липсата на изрични мотиви на решаващия състав относно правото на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД води само по себе си до недопустимост на съдебния акт. При осъществяване на решаващата правораздавателна дейност Варненския окръжен съд не е прецизирал обаче предпоставките, при които би било налице неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД, а от друга страна не е съобразена доказателствената тежест в процеса по така заявените спорни права. С разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД е предвидена възможност за ангажиране отговорността на всеки правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като определените от законодателя граници на отговорността са съизмерими с обогатяването, но до размера на обедняването. Съгласно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т.4 и т.5 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд, при хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размер на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт, или обща група от факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. С оглед заявените в исковата молба обстоятелства, определящи основанието на исковата претенция, а именно: ползването без основание от страна на ответната гимназия на реституираната част от недвижимия имот, обособена като самостоятелен обект на притежание, което препятства възможността на собствениците да ползват имота – лично или да получават имуществени облаги чрез отдаването му по наемно правоотношение с трети лица, въззивният съд правилно е квалифицирал иска по чл.59, ал.1 ЗЗД. Действително, искът за възстановяване на имущественото равновесие между страните по делото, е обусловен от влязлото в сила решение на Варненския окръжен съд по в.гр.д.№ 1842/2002 г. С този съдебен акт е уважен предявеният от ищците иск по чл.108 ЗС, на претендираното от тях придобивно основание – реституция по силата на З., като П. гимназия по текстил и моден дизайн, гр.Варна е осъдена да предаде владението на недвижимия имот, представляващ дворно място с площ от 12 152 кв.м., пл.№ 1704, кв.289 по плана на гр.Варна, ведно с построените в него масивно фабрично здание, състоящо се от предачна и тъкачна работилница и масивна едноетажна и двуетажна сгради, съгласно посочените скици по делото, неразделна част от решението. Релевантните за уважаването на ревандикационния иск факти – правото на собственост на ищците, в качеството им на наследници по закон на акционерите на А. дружество за международна търговия и индустрия и на Я. К. - акционери на Парна бояджийска фабрика „С.” и държането на името от ответника/сега касатор/ са съобразени от решаващия състав по в.гр.д.№ 1842/2002 г. на Окръжен съд – Варна към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд/12.05.2004 г./ Проверката на правилността на посоченото решение е осъществена от касационната инстанция/ решение по гр.д.№ 165/2005 г. на ІV г.о./, въз основа на установената от въззивната инстанция фактическа обстановка и съобразно правомощията на ВКС по ГПК/отм./, включващи както невъзможност да се събират нови доказателствени средства, така и да се правят нови фактически изводи. Предвид горното и с оглед предмета на доказване по предявените в настоящото производство субективно и обективно съединени искове, правилно въззивният съд е приел за безспорно доказан факта, че ищците са съсобственици на процесния имот. Не може да се приеме за доказано обаче фактическото ползването на имота за претендирания исков период – от 14.05.2005 г. до 09.05.2007 г. от страна на ответната гимназия. Настоящият състав не споделя становището на въззивния съд, който препращайки към фактическите и правни изводи на първата инстанция, е възприел, че в тежест на ответника е да докаже преустановяване ползването на имота. Това разбиране не намира опора в закона – относно разпределението на доказателствената тежест в процеса по иска за неоснователно обогатяване. За успешното провеждане на исковата защита по чл.59, ал.1 ЗЗД в тежест на ищците е да установят при условията на пълно главно доказване не само факта, че са собственици на имота, но и, че ответникът е ползвал фактически имота за конкретния период от време, без правно основание за това, както и размера на вредата, равняваща се на спестения пазарен наем. След като не е доказано неоснователното ползване на процесния имот за исковия период, то претенциите за неоснователно обогатяване следва да се отхвърлят като недоказани. Предвид горните съображения, въззивното решение следва да се отмени като неправилно, на основание чл.293, ал.1 ГПК и тъй като не се налага извършването на нови процесуални действия, следва да се постанови решение по същество за отхвърляне на предявените искове. В настоящото производство касаторът не е заявил надлежно искане за присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 239 от 10.06.2009 г. по в.т.д.№ 345/2009 г. на Варненския окръжен съд, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ изцяло исковете по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за ползване без правно основание на поземлен имот с площ от 12 152 кв.м., част от дворно място пл.№ 1704 от кв.289 по плана на гр.Варна, заедно с построените сгради, съизмерими със средния пазарен наем за периода от 14.05.2005 г. до 09.05.2007 г., предявени от : Д. К. К. за сумата от 24 568.60 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г., А. С. В. за сумата от 12 516.08 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г., Х. С. В. за сумата 12 516.08 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г., С. Н. С. за сумата от 4 997.74 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г. и от А. М. К. за сумата от 4 997.74 лв., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г. срещу П. гимназия по текстил и моден дизайн, гр.Варна. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: