Ключови фрази
допустимост на иск * отрицателен установителен иск * правен интерес * установяване право на собственост * Негаторен иск * административен ред * разрешение за строеж * подведомственост * прекратяване на производството по делото


2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
София, 29.01.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:

Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 579/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
С определение № 2245 от 10.10.2012 г. по в. ч. гр. д. № 792/2012 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено определение № 2875 от 03.09.2012 г., с което производството по гр. д. № 878/2012 г. на Районния съд [населено място] е прекратено.
Срещу това определение в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е подадена частна касационна жалба от ищеца, който иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен. По отношение на предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Пред Районния съд [населено място] е подадена искова молба от манастир «С. в. Г.» [населено място], за признаване на установено, че ответницата К. Л. Т., действаща като едноличен търговец с фирма «К. Т.-КТ», не е собственик на незастроен поземлен имот № 015002, находящ се в м. «Зад манастира» в [населено място], както и да бъде осъдена да спре започнатите строителни дейности в имота /изграждане на хотел и ресторант/ и да възстанови предишното положение в него.
Благоевградският окръжен съд, действащ като въззивна инстанция, намерил, че съгласно разпоредбите на Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия - чл. 13, ал. 1 и 6, манастирът е юридическо лице, поради което счел за неправилно становището на първоинстанционния съд, че като местно поделение той няма самостоятелна дейност на основание чл. 19 от Закона за вероизповеданията и не може самостоятелно да предявява искове.
Независимо от това, въззивният съд потвърдил първоинстанционното прекратително определение, тъй като счел, че исковете правилно са приети за недопустими. Изложените от ищеца доводи не сочат на конкретно засегнати правни интереси на манастира от извършени действия от страна на ответницата, а визираният от ищеца иск за спиране на строителни дейности не може да се извлече от разпоредбата на чл. 109 ЗС. Дейността по контрола и спирането на такива работи не са подведомственш на съдилищата, които осъществяват контрол единствено върху административните актове във връзка с тях.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия от поставените въпроси, който се свежда до допустимостта на предявения отрицателен установителен иск.
С определение № 134 от 15.03.2012 г. по ч. гр. д. № 447/2011 г. на ВКС, І-во г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, е прието, че за да е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е достатъчно ищецът да твърди наличието в своя полза на права, които ответникът застрашава с поведението си и ги прави несигурни, без да е необходимо да ги нарушава.
В разглеждания случай спорът за собственост касае имот № 015002 по картата на възстановената собственост за землището на [населено място]. Твърденията на ищеца са за това, че към момента на образуване на ТКЗС спорният имот бил част от манастирска земя - голям манастирски имот, намиращ се в местността „Пред манастира”. Подадено е от манастира заявление за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и е издадено решение № Х. от 27.07.1995 г. на общинската служба по земеделие, но в картата на възстановената собственост имотът бил записан като временно стопанисван от общината - земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, по причина, че реалните граници на имотите на манастира не били вярно отразени. Въпреки статута му на общински, едно трето лице се снабдило с нотариален акт за собственост по давност, а впоследствие ответницата го придобила чрез покупко-продажба и предприела действия по застрояването му.
От представеното с исковата молба решение на органа по поземлената реформа не става ясно дали процедурата по възстановяване на собствеността касателно спорния по делото имот е приключила. Без да изясни това обстоятелство, въззивният съд приел, че ако един правен субект твърди да е собственик на имот или вещ и това право се оспорва, той има правен интерес от предявяването само на положителен установителен иск за собственост. Това съждение би било вярно, ако ищецът твърди да е собственик към настоящия момент. Той обаче, заявява права към релевантния по ЗСПЗЗ минал момент, въз основа на които е поискал възстановяване на имота. Следователно, претендира в своя полза права, които ответницата оспорва, легитимирайки се за собственица понастоящем.
Ето защо, като е отрекъл наличието на правен интерес у ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск преди да изясни релевантните по този въпрос обстоятелства относно приключване на процедурата по възстановяване на собствеността, въззивният съд е постановил съдебен акт, който противоречи на задължителната съдебна практика, изразена в представеното от касатора определение.
Налице са предпоставки частната касационна жалба да бъде допусната за разглеждане по същество и по въпроса допустимо ли е съдът да постанови спиране на строителство, което е разрешено с влязло в сила разрешение за строеж и може ли гражданският съд да разпорежда изменение на влязъл в сила архитектурен проект.
Жалбоподателят се позовава на решение № 87 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 610/2011 г. на ВКС, І-во г. о. С него е прието, че според чл. 222 и сл. ЗУТ спирането на строителство е извадено от компетентността на гражданския съд и е предоставено в правомощията на административен орган, който не може да бъде задължен да действа с разпореждане на граждански съд. Спирането на строителството обаче трябва да се разграничи от спиране на строителни дейности като фактически действия, извършени въз основа на влязъл в сила административен акт. Засегнатият собственик не е лишен от защитата по чл. 109 ЗС и в случаите, когато административният акт е законосъобразен и валиден, но засяга права на трети лица. Като се позовал на ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/84 г. на ОСГК, Върховният касационен съд е приел в решението, постановено по реда на чл. 290 ГПК, че не е допустимо чрез негаторния иск да се отменяват архитектурният /работният/ проект, строителният протокол и други строителни книжа, но ако тези актове засягат чужди права, засегнатият носител може да защити правото си на собственост и чрез негаторния иск по чл. 109 ЗС.
В разглеждания случай ищецът твърди, че с извършваните от ответницата сторителни дейности в закупения от нея имот, който се намира в непосредствена близост до имота на ищеца - пред входа на манастира, като ги разделя път, се нарушава спокойното упражняване на правото му на собственост. Като се позовава на норми от Закона за опазване на околната среда и Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия за ограничения около манастира да се изграждат такива обекти и да се развиват такива дейности, които противоречат на православната вяра, църковния живот и традиция, ищецът сочи, че наличието на хотел и ресторант безспорно ще смути обичайния живот в манастира.
При тези твърдения следва да се приеме, че заявеното искане е за прекратяване на неоснователни действия - строителни дейности, с които според ищеца се пречи, смущава и ограничава упражняването на правото му на собственост. Като е приел, че се касае до искане извън компетентността на съдилищата, а не до иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, съдът в двете инстанции е постановил неправилно определение.
В обобщение, обжалваното определение и потвърденият с него първоинстанционен съдебен акт подлежат на отмяна. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по исковата молба.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 2245 от 10.10.2012 г. по в. ч. гр. д. № 792/2012 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОТМЕНЯ въззивното определение № 2245 от 10.10.2012 г. по в. ч. гр. д. № 792/2012 г. на Благоевградския окръжен съд и потвърденото с него определение № 2875 от 03.09.2012 г. по гр. д. № 878/2012 г. на Районния съд [населено място] и ВРЪЩА делото на Районния съд [населено място] за продължаване на съдопроизводствените действия.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: