Р Е Ш Е Н И Е № 492 Гр.София, 19 ноември 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети ноември, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора КОЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1766/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 213/12.07.13 г., постановено от ОС-Пловдив /ПОС/ по В.Н.Ч.Х.Д. 739/13 г., е отменена оправдателна присъда № 44//20.04.11 г., постановена по Н.Ч.Х.Д. 64/09 г.по описа на РС-Елхово в наказателната част и делото е прекратено в нея. Цитираната присъда е изменена в частта, с която е отхвърлен предявеният от гражданския ищец А. Я. М. граждански иск за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.,както и в частта за разноските на гражданския ищец, като вместо това Д. Г. е осъден да заплати на А. Я. М. сумата от 100 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на разпространена през месец юни 2008 г. клевета, ведно със законната лихва, считано оттогава, до окончателното изплащане на сумата, като в останалата част до пълния претендиран размер от 10 000 лв.искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Г. е осъден да заплати съразмерно с уважената част от иска съответната част от направените от М. разноски в размер на 29,18 лв., като е отхвърлена претенцията на последния за присъждане на разноските до пълния предявен размер от 2 918 лв. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал частният тъжител М., който чрез своя повереник атакува решението в частта по отхвърляне на гражданския иск за неимуществени вреди до пълния претендиран размер от 10 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на пълния претендиран размер по разноските от 2 918 лв., с релевиране на основанията по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Моли се ВКС да измени обжалвания съдебен акт, като гражданският иск бъде уважен изцяло или поне частично, но с оглед критериите за справедливост. Постъпила е касационна жалба от подсъдимия Д. Г. чрез неговите защитници А. и М. А., в която се изразява несъгласие с гражданско-осъдителната част на съдебния акт с претенции за незаконосъобразност, необоснованост и постановяване при съществени процесуални нарушения. Иска се отмяна на решението на ПОС и цялостно отхвърляне на предявения граждански иск. Иска се и присъждане на направените разноски. Срещу касационната жалба на подсъдимия е депозирано възражение от частния тъжител чрез неговия пълномощник, с което се оспорва изцяло същата. В съдебно заседание пред ВКС частният тъжител и подсъдимият, редовно призовани, не се явяват. Упълномощените от тях повереник и защитник поддържат депозираните жалби с отразените в тях доводи. Представителят на ВКП намира същите за неоснователни. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изложените в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в тази процедура, намира за установено следното: Първо, очевидно въпреки многословието по вменената с тъжбата фактология по престъпната дейност, и по двете депозирани жалби- на частния тъжител и подсъдимия- съдебният акт на ПОС не се атакува в неговата наказателно-прекратителна част, а само в гражданско-осъдителната такава. В жалбата на подсъдимия обаче, а в този контекст и във възражението срещу същата, е разсъждавано преимуществено на плоскостта на възприетите за установени от инстанциите по същество фактически обстоятелства и тяхната правна оценка, обуславящи направения от РС-Елхово извод за липса на престъпление клевета и за липса на деликт по чл.45 ЗЗД, а от ОС-Пловдив- за липса на престъпление клевета, но наличие на деликт по чл.45 ЗЗД, който е осъществен при небрежност като форма на непредпазливата вина. При това приемането на приложението на правото се оспорва от страна на подсъдимия, при известно объркване дали второинстанционният съд е намерил за наличен евентуален умисъл или небрежност като изискуема при деликтно поведение предпоставка-вината. Прочитът на въззивния съдебен акт еднопосочно навежда на извод, че ПОС е приел неприсъствие на наказателно-правните параметри на инкриминираното с тъжбата престъпление клевета, но присъствие на небрежност като форма на непредпазливата вина, водещо до наличие на деликт по смисъла на ЗЗД. Последният от своя страна ангажира гражданската отговорност на подсъдимия. Разсъжденията в обсъждания аспект са били необходими с оглед указанията, дадени по решение № 6/08.02.13 г.,на ВКС,1 н.о., по К.Н.Д.3048/11 г.,предвид ТРОСНК №1/ 04.02.13 г., постановено по тълкувателно дело 2/12 г. Поначало няма спор, че наказателното производство е законосъобразно прекратено поради изтичане на абсолютна давност с прилагане от страна на въззивната инстанция на разпоредбата на чл.334,т.4 вр.чл.24,ал.1,т.3 НПК. Същевременно и първоинстанционният, и второинстанционният съд са приели една и съща фактология по вменената престъпна дейност при различна правна оценка, както и изводи за липсата на признаците на престъплението клевета. Казаното не се променя от обстоятелството, че РС-Елхово е намерил поведението на подсъдимия за целящо сезиране на институции и организации без връзка с тъжителя, докато ПОС- че е налице реализиране на клеветническо поведение, но осъществено при небрежност от страна на конкретния деец. Казано по друг начин, винаги не е реализирано престъпление клевета по чл.147 НК. Изтъкнатото дотук не е самоцелно. То иде да покаже, че решението в частта, обусловяваща наказателната отговорност, независимо че е само заради предявения граждански иск, не може да бъде преразглеждано поради неатакуване от жалбоподателите от една страна. От друга- ревизиране на фактологията, водеща до извод и за субективната страна, е недопустимо поради генералната невъзможност, залегнала според предметния обхват на касационното производство в нормата на чл.346 НПК. Това е така, тъй като актът на въззивния окръжен съд не е възможно да бъде ценен като нова осъдителна присъда. Ето защо ВКС поначало се съгласява с доводите на частния тъжител в светлината на възразяване срещу касационната жалба на подсъдимия и няма да взима никакво отношение по приетата от ПОС фактология с намерена за налична небрежност като експликирана форма на непредпазливата вина. В крайна сметка е потвърдена генералната теза, възприета от РС-Елхово, за липса на състав на престъплението клевета. Второ, на стр.15 от решението си, въззивната инстанция е взела отношение за дължимото на тъжителя обезщетение за неимуществени вреди. Макар и да не е бил така подробен като М. в своята касационна жалба, по същество ПОС е съобразил всяко действително релевантно с оглед гражданската отговорност обстоятелство и е отмерил финално обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 лв. Не може да не се обърне специално внимание на установения факт,че става дума за 51 деликвента, подписали жалбата срещу М., всеки от които има принос за настъпване на неимущественото увреждане на частния тъжител. Ето защо присъдената сума, обмислена и на фона на приетата непредпазлива форма на вината за конкретния подсъдим, е достатъчна за репариране на претърпените вреди от гражданския ищец и отговаря на принципа за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Не са допуснати следователно претендирани нарушения нито на материалния, нито на процесуалния закон. Трето, съществена част от жалбата на частния тъжител е посветена на обстоятелството, че ПОС е присъдил сумата от 29,18 лв.като направени разноски от частния тъжител, позовавайки се на разпоредбата на чл.78,ал.1 ГПК- за прекомерност на адвокатското възнаграждение,в конкретния случай от 2918 лв. В този смисъл се отчита допускане на нарушения на чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК, предвид разпоредбата на чл.189,ал.3 НПК и липсата на норма в наказателния процес, регламентираща възможност страните да правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Поначало повереникът е прав, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, но съвсем не в смисъла, посочен от него. Действително, съдебната практика по наказателни дела е била колеблива по отношение на това дали при присъждане на разноски на граждански ищец се прилагат правилата на НПК или е възможно по аналогия да се приложи и нормата на чл.78,ал.1 и 5 ГПК- например решение № 445/15.11.12 г.на ВКС,2 н.о.,постановено по К.Н.Д.1321/12 г. и решение № 163/13.04.10 г.,постановено от ВКС, 1 н.о. по К.Н.Д.14/10 г. С цитираното вече ТРОСНК 1/13 г., постановено по т.д.2/12 г.обаче този въпрос е решен. Общо казано, след като е допуснат за разглеждане граждански иск в наказателното производство, той се подчинява на правилата на НПК, включително и при погасяване на наказателната отговорност. Само доколкото няма съответни правила, се прилага ГПК. По отношение на разноските предписанията на НПК са ясни и са във функционална връзка с реализираната наказателна отговорност-чл.189 и 190 НПК. Погасяването на същата трябва да бъде съобразено с приетото по фактологията на престъпната дейност и нейната правна интерпретация заради дължимото произнасяне по приетия за съвместно разглеждане граждански иск. Според повереника на частния тъжител, на последния се дължат изцяло направените по делото разноски заради разпоредбата на чл.189,ал.3 НПК. Същата предвижда присъждане на подсъдимия на разноски, когато е признат за виновен. Съвсем друго обаче се казва в разпоредбата на чл.190,ал.1 НПК- когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител. В конкретния случай наказателното производство е прекратено поради изтичане на абсолютна давност, по искане на подсъдимия и не по вина на тъжителя. С оглед гореизложеното и в съобразие с разрешението, дадено в решение № 393/17.05.06 г.,постановено от ВКС, 1 н.о.по К.Н.Д.1028/05 г., направените от частния тъжител разноски следва да останат за негова сметка. Следователно не само че М. не може да претендира цялостно присъждане на направените от него разходи, а и решението на ПОС следва да бъде изменено чрез отмяна в частта по осъждане на Г. да заплати на частния тъжител разноски в размер на 29,18 лв. От друга страна, в конкретния казус заради произнасяне по гражданския иск има налично разглеждане на наказателно-правната оценка на фактологията по инкриминираната с тъжбата престъпна дейност. Винаги се е стигало до извод за неизвършване на престъплението клевета и в наказателно-правен аспект подсъдимият все едно е признат за невиновен. В този смисъл, в съответствие с повелята на чл.190,ал.1 НПК, нему се дължат направени по делото разноски. ВКС е сезиран с касационната жалба да присъди същите. Тази претенция се поддържа и в съдебно заседание. Върховната съдебна инстанция по наказателни дела следва да се произнесе единствено по направените пред нея разноски от страна на Г.. Макар да се атакува присъдената гражданска претенция, трябва да се напомни, че по жалбата на подсъдимия се развива оплакване по приетата форма на вина, което не бе счетено за предмет на разглеждане от ВКС. Тъй като всяка от жалбите бива оставена без уважение, не се дължат и разноските, направени от Г. по представено пълномощно по договор за правна защита и съдействие серия Я № [ЕГН], съгласно което той е ангажирал адвокат Г. Д. да отстоява правата и интересите му по настоящото касационно дело и договореното възнаграждение в размер на 300 лв.е заплатено в брой. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 213/12.07.13 г.,постановено от ОС-Пловдив по В.Н.Ч.Х.Д.739/13 г., както следва: ОТМЕНЯВА същото в частта, в която Д. С. Г. е осъден да заплати на А. Я. М. направените от него деловодни разноски в размер на 29,18 лв./двадесет и девет лв. и 18 ст./ съразмерно с уважената част от иска. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/