4 Р Е Ш Е Н И Е № 269 СОФИЯ, 03.08.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на дванадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 643/2011 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. М. Я. и Д. М. Я. чрез техния пълномощник адв. Н. Н. против решение № 1011 от 24.02.2011 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 12 153/2010 г. С него е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 20.07.2010 г. по гр.д. № 35 382809 г., с което са отхвърлени предявените от С. Н. М. / починала в хода на делото/, П. М. Я. и Д. М. Я. против С. субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че ищците са собственици на поземлен имот с пл.№ 276, кад. лист 196 по плана на [населено място], район ”В.”, м.”М. предградие”, с площ 329 кв.м, включен в УПИ ІІІ - 274, 275, 276 от кв. 33. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е възложил върху тях тежестта да установят, че с оглед посочения период на владение, процесният имот е бил собственост на частно лице и не е бил изключен от действието на придобивната давност предвид разпоредбата на чл. 86 ЗС преди изм. в ДВ бр. 31/90 г. Ответникът С. не е взел становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационната жалба оплаквания, приема следното: От фактическа страна по делото е установено, че с частен писмен договор от 11. 01.1955 г. наследодателят на ищците е закупил от Н. С. Г. недвижим имот с площ 300 кв.м, съставляващ част от нива в землището на [населено място], м. ”Полето”. През 1956 г. е построил в него жилищна сграда и го е владял до смъртта си, а след това имотът се владее от ищците - негови наследници. В изпълнение на заповед № ИК- 1083 от 16.09.1966 г. на Председателя на ИК на СГНС е бил съставен А. № 1617 от 29.10.1966 г., с който е актуван за държавен стар държавен имот от около 8550 кв.м в[жк]. През 1970 г. е съставен Акт за държавна собственост на “стар държавен имот пл.№ 7, полигон 101 от 350 кв.м”. С помощта на съдебно- техническа експертиза е установено, че този имот е идентичен с процесния. В разписната книга на “М. - кв. О. ІІ част” имотът е записан на името на наследодателя на ищците М. М. Я.. С Акт за общинска собственост № 521 от 11.03.1997 г. имотът е актуван като частна общинска собственост на основание чл.2, ал.2, т.5 ЗОбС. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че с оглед съставените актове за държавна и общинска собственост за имота, в тежест на ищците е било да установят, че през периода на владение имотът е бил собственост на частно лице, тъй като при действието на разпоредбата на чл. 86 ЗС преди изменението в ДВ бр. 31/ 1990 г. е съществувала забрана за придобиване по давност на имоти - социалистическа собственост. При липса на такива доказателства съдът е приел за недоказано осъществяването на този придобивен способ. Посочил е също, че този придобивен способ е неосъществим и предвид следващите промени в законодателството/ изм. на чл. 86 с ДВ бр. 33/96 год., в сила от 1.06.96 год. и измененията на пар. 1 на ЗД на ЗС/, с които е спряно течението на давностния срок относно имоти, частна държавна или общинска собственост. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпросите въпроси: следва ли ищецът, който се позовава на придобивна давност, текла при действието на чл. 86 ЗС преди изменението в ДВ бр. 31/1990 г., освен предпоставките на чл. 79, ал.1 ЗС, да доказва, че имотът е бил собственост на частно лице и съставянето на Акт за държавна собственост, съотв. на Акт за общинска собственост и актуването на недвижим имот като стар държавен основание ли е за възникване на правото на собственост в партимониума на държавата, респ. на общината, по които е констатирана противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК с оглед представените от касаторите влезли в сила решения по гр.д. № 9070/1998 г. на Софийския районен съд и по гр.д. № 3844/99 г. на Софийски градски съд, постановени по сходни правни спорове. В тях се приема, че актовете за държавна и за общинска собственост имат констативно, а не конститутивно действие и при оспорването им в тежест на общината е било да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността върху имота. Това е така, тъй като оспорването им представлява твърдение за отрицателен факт, доказването на който става чрез доказване на изключващите го положителни такива. Настоящият състав намира тази практика за правилна. Актовете за държавна, съотв. за общинска собственост, са официални документи, съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които се удостоверява възникването, изменението и погасяването на държавната, съотв. на общинската собственост. Освен описание на имота и неговото местонахождение, в акта се посочва и основанието- както правното, така и фактическото, по силата на което имотът е станал държавна /общинска/ собственост. Това е така, тъй като актовете за държавна/ общинска/ собственост нямат правопораждащо действие, а само конститират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. В случая процесният имот е бил актуван като държавен през 1966 г., а като основание е посочено ”стар държавен имот”. При това положение в тежест на ответника по иска е било да установи откога и на какво основание /одържавяване, отчуждаване, сделка, конфискация и пр./ имотът е станал държавна собственост преди съставянето на цитирания акт за държавна собственост. От 1955 г., когато наследодателят на касаторите е закупил процесния имот и е установил владение върху него, до съставянето на акта за държавна собственост през 1966 г., е изтекъл необходимия съгласно чл. 79, ал.1 ЗС давностен срок, поради което, за да се приеме, че това владение не е довело до придобиването на правото на собственост на оригинерно основание, би следвало да се установи, че през този период по отношение на него е била приложима забраната на чл. 86 ЗС, т.е. че имотът е бил собственост на държавата, на кооперация или на обществена организация. При липса на такива доказателства следва да се приеме, че имотът е бил частна собственост и след като е владян в продължение на 10 години в реални граници от наследодателя на касаторите, е придобит от него по давност. Изложеното опровергава констатациите в актовете за държавна, а след това и за общинска собственост, че се касае за “стар общински имот”, тъй като към момента на съставяне на първия акт от 1966г. имотът е бил собственост на наследодателя на ищците. Посоченото в акта основание не е вярно, поради което е оборена неговата доказателствената сила, а съответно и на съставения през 1997 г . акт за общинска собственост. Предвид това предявеният иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен, като се отмени обжалваното решение. Поради това, че не се налага събиране на други доказателства, настоящата инстанция следва да постанови решение по съществото на спора, като признае за установено по отношение на С. правото на собственост на ищците върху процесния имот. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1011 от 24.02.2011 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 12 153/2010 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С., че П. М. Я. и Д. М. Я. са собственици на поземлен имот с пл.№ 276, кад. лист 196 по плана на [населено място], район ”В.”, м.”М.”, с площ 329 кв.м, включен в УПИ ІІІ - 274, 275, 276 от кв. 33. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: