5 5 Р Е Ш Е Н И Е № 15 С., 03.02. 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в съдебно заседание на 21 януари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова С. Димитрова при участието на секретаря Р. С. и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Капка Юстиниянова гр. д. № 3377/2014 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1113 от 29.10.2014г. по касационна жалба на Министерство на правосъдието е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1091 от 19.02.2014г. по в. гр. дело № 6409/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 09.01.2013г., допълнително с решение от 08.03.2013г. по гр. дело № 11428/2012г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по иска на Ж. И. К. [дата на раждане] в България, че същият се е изселил в държавата И. през м. ноември 1948 г. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото процесуалноправен въпрос - допустимо ли е по реда на чл. 542 ГПК да се установява датата на изселване на лице от страната с оглед издадена Заповед № ЛС-03-259 от 03.11.1997г. на Министъра на правосъдието във връзка с режима за установяване на наличието на българско гражданство на лица, които постоянно пребивават в чужбина или са се завърнали в страната. Производството по чл. 542 ГПК намира приложение само по отношение на юридически факти с правно значение, за които е задължително съставянето на официални свидетелствуващи документи, ако те не са съставени и не могат да бъдат съставени, или макар да са съставени са унищожени или загубени, без да има възможност да бъдат възстановени от органа, компетентен да издава такъв документ. Актовете за гражданско състояние са официални писмени документи, които удостоверяват настъпването на определени юридически факти - раждане, брак, смърт на физическите лица. Когато документът не е съставен, производството по чл. 542 ГПК е допустимо за установяването на тези факти, чиято правна значимост не зависи от съставянето на документ за тях, защото той има спрямо тях само доказателствено значение - раждане или смърт. Когато документът за факта е бил съставен, но впоследствие изгубен или унищожен, производството за установяване на факти може да се използва за установяване, както на факти, за които документът има само доказателствено значение (раждане, смърт), така и на факти, спрямо които той е условие за валидност - сключването на брак. Производството по чл. 542 ГПК е недопустимо, ако законът предвижда друг ред за установяване на съответния факт. В този смисъл е съдебната практика установена от Върховен касационен съд с решения по гр. дело № 74/2012г., трето г. о. и гр. дело № 912/2011г., четвърто г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и определения по чл. 274, ал. 3 ГПК по ч. гр. дело № 2396/2014г., трето г. о., ВКС и ч. гр. дело № 31/2013г., трето г. о., ВКС, които имат задължителен характер. Съдът е бил сезиран с молба, в която ищецът е твърдял, че е [дата на раждане] в [населено място] и през 1948 г., заедно с родителите си, се изселил в държавата И.. При проверка в регистрите на населението на Столична община установил, че там невярно е вписано, че се е изселил през 1952г, което препятства правото му да се ползва от Заповед № РС-03-259/03.11.1997г. на министъра на правосъдието, с която е постановено, че изселилите се граждани в периода от 29.03.1948г. до 22.11.1950г. не губят правото си на българско гражданство. Ето защо и с оглед правото му на български гражданин е поискал да бъде признато за установено, че вписването в регистрите на Столична община е неистинско, както и да бъде признато за установено, че се е изселил през месец ноември 1948г. Първоинстанционният съд отхвърлил иска за признаване за установено, че в регистъра на населението на Столична община, том 28, стр. 62/1947г. е вписано неистинско обстоятелство - изселването на молителя да е станало на 21.03.1952 г. Изложени са съображения, че по представен препис-извлечение от регистъра на населението на Столична община, том 28, стр. 62/1947г. в графата „изселване и умиране” за бащата на ищеца е посочено, че същият се е изселил за държавата И.; цитирано е писмо № 3654/17.03.1952г. на Д. и дата на заличаване от регистъра 21.05.1952г. При тези данни, обсъдени във връзка с представено извлечение от регистъра на населението на държавата И., от което видно, че ищецът е регистриран като нов емигрант с постоянно местожителство на 23.11.1948г., съдът е приел, че регистъра на Столична община не съдържа вписване на датата на изселването на ищеца; дата 17.03.1952г. е дата на цитираното писмо, а 21.05.1952г. е дата на заличаването от регистъра, което прави искането за признаване на вписването за неистинно неоснователно. В тази част решението е влязло в сила като необжалвано от страните. При отхвърлянето на този иск, съдът е пристъпил към разглеждане на искането за признаване за установено, че ищецът се е изселил в държавата И. пред месец ноември 1948г., което с обжалваното решение е уважено. Съдът е приел, че искът е допустим, тъй като се касае до установяването на факт с правно значение за ищеца, изведен от цитираната заповед на министъра на правосъдието, за който няма вписване в регистъра на населението представляващ документ по смисъла на чл. 542, ал. 1 ГПК. По същество съдът се е позовал на представено извлечение от регистъра на населението в държавата И., заверено от Министерството на външните работи на И., от което е видно, че ищецът е регистриран като нов емигрант/постоянно местожителство на 23.11.1948г. Приел е, че напускането на пределите на Република България от ищеца предхожда тази дата и е станало в периода на месец ноември 1948г., в какъвто смисъл е постановил решението си, като не е възприел виждането на ответника това да се случило на посочената в регистъра за населението дата 21.03.1952г. В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост на решението в обжалваната му част, тъй като посочения в решението факт, не е сред фактите с правно значение, които се удостоверяват с документ по смисъла на чл. 542 ГПК. Изложени са съображения й за неправилност на решението поради нарушаване закона и за необоснованост, поради несъответствие с доказателствата по делото. Ответникът Ж. И. К. чрез пълномощник адв. Й. Г. оспорва касационната жалба. Излага съображения в подкрепа на тезата, че единственият път за защита на ищеца е установителния иск уважен с обжалваното решение. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., провери правилността на решението във връзка с касационната жалба и на основание чл. 290, ал. 2 ГПК намира следната: По допустимостта на решението в обжалваната му част. Поискано е от съда да се признае за установено, че молителят се е изселил за държавата И. през м. ноември 1948 г. От представения по делото препис от регистъра за населението на Столична община, том 28, стр. 62/1947г. е видно, че в графа 8 е посочена държавата, където лицето е преместило постоянното си местожителство - държавата И.; номера и датата на писмото, което съдържа сведение за изселване на семейството - № 3651/17.03.1952г. и дата на заличаване на партидата - 21.03.1952г. Р. е воден по време действието на Закона за българското гражданство от 1948 год., съобразно изискванията на Правилника за водене на регистъра на населението в общините от 1935г., който не предвижда вписване на датата на изселване на лицето. Такава възможност не е предвидена нито в разпоредбата на чл. 25 от цитирания Правилник, според който, когато лице или семейство се изселва от страната, пограничните полицейски власти (паспортни бюра) са длъжни след заминаването му да уведомят съответната община, която по графа 10 по регистъра за населението прави бележка за това, без да се зачеркват изселените лица, нито в чл. 41 от Правилника, уреждащ вписването на обстоятелствата по графа 8, според който в посочената графа се означава названието на населеното място, за отиващите в чужбина - държавата (б. „А”); в същата графа се посочва номера и датата на известие обр. 3, с което се иска изселването (б.”Б”) и в (б. „В”) се вписва входящия номер и дата на известие обр. 5 за записване на лицето в новото му местожителство. Посочените образци - известия представляват размяна на писмени искания между кметовете на общините, които се изготвят от съответните длъжностни лица в общините по движение на населението, според известията за изселване и преселване. От изложеното е видно, че в регистъра за населението не се вписва датата на изселване на лицето, респ. семейството и такова изискване за вписване не се предвижда. В този смисъл съдът се е произнесъл с решението си в частта, с която е отхвърлено искането на молителя да се признае за установено, че в регистъра на населението на Столична община, том 28, стр. 62/1947г. е вписано неистинско обстоятелство - изселването му да е станало на 21.03.1952г. с мотива, че вписаните данни не съдържат дата на изселването. След като регистърът на населението не съдържа дата на изселване на лицето и такова изискване за вписване не е предвидено, охранителното производство е недопустимо. Дата на изселването, като факт, не се вписва в регистъра за населението, и той не може да се установява в охранителното производство за установяване на факти по чл. 542 ГПК. Молителят извежда правния си интерес от установяване на датата на изселване от представената Заповед на министъра на правосъдието от 03.11.1997г., според която напусналите България през периода от 29 март 1948г. до 22 ноември 1950г. не са загубили българското гражданство съгласно Закона за българското гражданство от 1948 г., ако не са освободени по реда на чл. 6, чл. 14 и чл. 19 от същия закон. Датата на напускане на страната молителят следва установи пред Министъра на правосъдието с други документи изходящи, било от българската държава, било от чужда държава в производство пред Министерството на правосъдието. Доказателства, че молителят е провел такова производство - направил е искане пред министъра на правосъдието за издаване на удостоверение, че е български гражданин, съобразно цитираната заповед и е получил отказ, не са представени по делото. Предвид изложеното решението в частта, с която по реда на чл. 542 ГПК съдът се е произнесъл по същество по искането да се признае за установено, че молителят се е изселил в държавата И. през м. ноември 1948 г. е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по това искане прекратено. Направено е искане от процесуалния представител на жалбоподателя да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение за настоящето производство, което с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК е основателно и следва да бъде уважено. Ответникът ще следва да заплати на Министерството на правосъдието адвокатско възнаграждение по чл. 7, т. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение в размер на 300 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о. Р Е Ш И ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1091 от 19.02.2014г. по в. гр. дело № 6409/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 09.01.2013г., допълнено с решение от 08.03.2013г. по гр. дело № 11428/2012г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по иска на Ж. И. К. [дата на раждане] в България срещу Столична община, че същият се е изселил в държавата И. през м. ноември 1948 г. ПРЕКРАТЯВА производството по молбата на Ж. И. К. против Столична община за признаване за установено, че същият се е изселил за държавата И. през м. ноември 1948 г. ОСЪЖДА Ж. И. К. да заплати на Министерството на правосъдието съдебни разноски за настоящето производство в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ