Р Е Ш Е Н И Е № 491 Гр. София, 20 декември 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора КРАСИМИРА ФИЛИПОВА, като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 558 по описа за 2023г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия Н. Я. Я. срещу решение № 65 от 03.05.2023 г., постановено по ВНОХД № 24/23 по описа на Апелативен съд - Варна. Заявено е касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК относно наложеното наказание „доживотен затвор“, заменено на основание чл.58а, ал.2 и ал.3 с „лишаване от свобода“ за срок от двадесет и три години за престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 и пр.4, т.8, пр.2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК. Поддържа се, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като доживотен затвор се определя за най-тежките престъпления, при които е настъпила смърт, както и по отношение на лице, което не подлежи на поправяне или превъзпитание. В процесния случай такъв резултат не бил налице, въпреки тежката телесна и психическа травма за пострадалата. Освен това обремененото съдебно минало на Н. Я., както и настоящото престъпление, са свързани с извършването на престъпления спрямо негови близки, дължащо се на импулсивната му и нестабилна личност според експертното становище по делото. Обществената му опасност не е висока, видно от изготвената справка от затвора в гр. Белене, според която подсъдимият не е агресивен, избягва въвличането в конфликти, не е наказван, а е награждаван. Въз основа на това се иска изменение на постановеното въззивно решение, като се наложи наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години, което на основание чл.58а НК се редуцира за срок от 13 години и 4 месеца, на какъвто размер следва да се определи и общото наказание по смисъла на чл.23, ал.1 НК. В касационното съдебно заседание подсъдимият не се явява и не ангажира собствени доводи, а защитникът му поддържа жалбата с искането в нея за изменение на потвърдената присъда само по отношение на определеното и заменено впоследствие наказание доживотен затвор. В тази насока отново се акцентира на ненастъпилия най-тежък съставомерен резултат, независимо от тежката доживотна увреда за пострадалата. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и предлага оставянето й без уважение. Въззивният съд е направил задълбочен анализ на значимите за отговорността обстоятелства и е счел за правилна преценката за превес на отегчаващите такива, с оглед на което законосъобразно е потвърдил постановената присъда. Степента на обществена опасност на деянията и дееца е изключително висока с оглед неколкократните осъждания на лицето за тежки умишлени престъпления, като всяко следващо е целяло прикриването на предходното освен това за пострадалата са настъпили изключително тежки трайни последици за физическото и психичното й състояние – една тежка и две средни телесни повреди, а стойността на запаленото имущество надвишава с повече от два пъти обективния признак значителна стойност. Деянието се отличава като изключително тежко престъпление с четири квалифициращи обстоятелства и разкрива характеристики за дееца като жестокост, агресия и ярост. От друга страна отчетените смекчаващи отговорността обстоятелства са само младата възраст и самопризнанията в хода на досъдебното производство, но те не са способствали за разкриването на обективната истина, а са обусловили процедурата по чл.371, т.2 НПК, довела до замяна на доживотния затвор. Справката за поведението на подсъдимия в затвора също правилно е обсъдена от съда като значима само за други бъдещи процедури. При извършената замяна на доживотния затвор, правилно е определено наказание лишаване от свобода в размер към средния, с което е отдадена особена важност на индивидуалната превенция. Гражданският ищец и частен обвинител Х. М. Я. и гражданският ищец М. Н. Я., призовани чрез общия им повереник, не се явяват в съдебно заседание и не вземат становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното: С присъда № 16 от 27.10.2022 г., постановена по нохд № 243/2022 г. на ОС- Разград, подсъдимият Н. Я. Я. е признат за виновен в това, че на 16.11.2021 г. в гр. Цар Калоян, обл. Разград, в условията на опасен рецидив се съвкупил с Х. М. Я., като я принудил към това със сила и изнасилената не е навършила осемнадесет години, поради което и на основание чл.152, ал.3, т.5, вр. с ал.2, т.1, вр. ал.1, т.2, вр. чл.58а, ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем години. С присъдата подсъдимият е признат за виновен и за това, че по същото време и място при опасен рецидив е направил опит умишлено да умъртви Х. М. Я., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за пострадалата, с особена жестокост и с цел да бъде прикрито друго престъпление – изнасилване по чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.2, т.1, вр. ал.1, т.2 НК, като опитът е останал недовършен по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.3 и пр.4, т.8, пр.2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 НК му е определено наказание доживотен затвор, което на основание чл.58а, ал.2 и ал.3 НК е заменено с наказание лишаване от свобода за срок от двадесет и три години. Подсъдимият Я. е признат за виновен и за това, че на 16.11.2021 г. вгр. Цар Калоян е запалил имущество със значителна стойност – къща на ул. Васил Левски № 22 на стойност 14 900 лв., ведно с движими вещи на стойност 8510 лв., собственост на М. Н. Я., всичко на обща стойност 23 410 лв., като пожарът е представлявал опасност за живота на Х. М. Я., поради което и на основание чл.330, ал.2, т.1, вр. ал.1, вр. чл.58а, ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години. На основание чл.23, ал.1 НК е определено общо най-тежко наказание, а именно лишаване от свобода за срок от двадесет и три години, което да се изтърпи при първоначален строг режим. По реда на чл.59, ал.1 от НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан, считано от 17.11.2021 г. Уважени са предявените граждански искове срещу подсъдимия от Х. Я. за сумата от 150 000 лв., представлянващи обезщетение за неимуществени вреди и от М. Я. за сумата от 14 706 лв., - обезщетение за имуществени вреди, ведно със законните лихви върху всяка от главниците, считано от 16.11.2021 г. По жалба от защитника на подсъдимия е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – Варна, като с решение от 03.05.2023 г. по внохд № 24/2023 г. присъдата е изцяло потвърдена. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Преценката й по същество сочи, че същата е неоснователна. Оспореното по тежест наказание на подсъдимия е само това, наложено за престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 и пр.4, т.8, пр.2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 НК, реализирано в съвкупност с престъпленията по чл.152 и чл.330 НК. Наказанието счетено за справедливо и съответно на комплекса от обстоятелства, значими за отмерването му, е определено в по-леката алтернатива на доживотния затвор и впоследствие е заменено с лишаване от свобода при отчитане на реда за протичане на производството по делото по чл.371, т.2 НПК след като подсъдимият е заявил, че признава изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и съдът е обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва направеното самопризнание, подкрепящо се от доказателствата по делото. Така е постановено изолиране на подсъдимия от обществото за срок от двадесет и три години, която санкция е определена и за обща най-тежка по реда на чл.23, ал.1 НК. Без да е сезиран със съответни жалба или протест от легитимираните за това страни с оплаквания, касаещи спазването на процесуалните правила, ВКС счете, че не е необходимо да обсъжда правилността на избрания ред за разглеждане на делото, рефлектиращ върху отмерване на наказанието, и конкретно съобразността му с актуалната законова забрана по чл.369а НПК. Несъмнено това е по-благоприятно за подсъдимия с оглед обусловеното от посочената процедура индивидуализиране на отговорността при съобразяване разпоредбата на чл.58а НК, а това от своя страна обуславя и невъзможност за влошаване положението на обжалващия подсъдим, което е било относимо и за въззивния съд, независимо от изразеното в решението му становище за приложимост на посочената процедура за разглеждане на делото и в този случай. При отчитане на специфичния характер на производството с приетите за установени по делото факти, признати от подсъдимия и подкрепени от останалите доказателства по делото, за реализирания опит за убийство с четири квалифициращи обстоятелства апелативният съд е утвърдил счетеното за справедливо наказание доживотен затвор, заменено след това с лишаване от свобода. В тази насока и в отговор на направените идентични оплаквания във въззивната жалба е приел за правилна преценката на първата инстанция относно преимущественото наличие на отегчаващи отговорността обстоятелства и степента на обществена опасност за всяко от деянията, като за това по чл.116, ал.1, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 НК изрично е обосновал извод, че извършеното има характеристиките по чл.38а, ал.2 от НК. Касационната инстанция счете за правилно това становище, тъй като особената тежест на престъплението в отличие с други деяния със същата правна квалификация произтича от конкретните му признаци /начин и специфични обстоятелства на извършването му, мотиви, степен на засягане на пострадалата и особеностите на личността й/, както и от обсъдените специфични качества на дееца, очертаващи го като личност, спрямо която целите на наказанието не биха се постигнали с по-лекото между алтернативно предвидените наказания. На първо място с основание е проследена цялостната фактология на осъщественото посегателство срещу пострадалата непълнолетна към инкриминирания период Х. Я.. То е реализирано в собствения й дом, в който подсъдимият се е озовал без покана, като упорито е настоявал за осъществяване на контакт с майка й, въпреки че изрично му е било отказано продължаване на отношенията с нея. Конкретните насилствени действия за умъртвяване чрез душене с ръце на врата й са реализирани непосредствено след изнасилването й /чрез принудата за него с приложена сила/, при което физическото и емоционалното състояние на пострадалата обяснимо са препятствали възможността й да окаже съпротива. Както това, така и последвалото престъпление палеж по чл.330 НК са били мотивирани от желанието за заличаване на следите, като последното деяние може да се отчете извън приетия за наличен квалифициращ признак по т.8 на чл.116, ал.1 НК, тъй като е извършено след действията за умъртвяване. Независимо, че последвалия палеж е предмет на друго престъпление, в конкретния случай значимостта му правилно е обсъдена от въззивния съд като целяща прикриването на следите от предходните деяния. Опожаряването на тялото на пострадалата не следва да се разглежда изолирано от изпълнителното деяние на опита за умъртвяване, тъй като е част от цялостната деятелност на подсъдимия, разкриваща безмилостност в степен, значително над изискуемото за квалифициране на деянието като извършено с особена жестокост. Дори само съвкупното реализиране на няколко квалифициращи обстоятелства в случая- четири на брой /извършване на деянието по особено мъчителен начин, с особена жестокост, с цел да се прикрие друго престъпление и при опасен рецидив/ сочи за значителна тежест на конкретното деяние. Не на последно място с основание за направените изводи съдът е отчел и родствените отношения на подсъдимия с пострадалата, която е негова първа братовчедка, като към това следва да се добави и непълнолетната й тогава възраст – 17 години с неукрепнала според психологичното и психиатрично изследване психика. Изключителната хладнокръвност и безразличие към нея са проявени не само с първите посегателства, но и с последвалите действия на подсъдимия, свързани със запалването на чаршафите, в които е лежала в безсъзнателно положение, независимо от увереността му, че вече е настъпила смъртта й. В резултат на това са и настъпилите трайни последици за младото момиче, чието осакатяване /загуба на лява ръка/, други телесни увреждания /разстройство на здравето, временно опасно за живота и обезобразяване на части от тялото/ и причиненото посттравматично стресово разстройство завинаги са белязали живота й. При приетите за установени фактически положения реализирането на деянието в стадия на опита не оказва съществено значение за наказуемостта на престъплението в процесния случай, тъй като с основание съдилищата са отчели практическата му довършеност, независимо от непрецизно дадената оценка за обратното в обвинителния акт. Коректно извършената преценка на детайлно описаните конкретни действия на подсъдимия /за които се е защитавал и е признал изцяло/ - притискане с ръце на пострадалата в областта на шията й до изпадането й в безсъзнателно състояние, предприето за прикриване на предхождащото изнасилване, сочи за довършеност на обсъжданото изпълнително деяние, а намерението му да постигне умъртвяване също се извежда категорично и от последвалите му действия, като причините за ненастъпване на тази общественоопасна последица на престъплението е изцяло извън неговото поведение. Поради това, както и с оглед степента на осъществяване на намерението му в процесния случай не позволява по-лека наказуемост, каквато претенция без основание се отправя в жалбата с довода за липсата на настъпила смърт от деянието. Изводът за особена тежест на извършеното по смисъла на чл.38а, ал.2 НК от значение за избора на конкретния вид наказание измежду алтернативно предвидените като единствено способно да осигури поправителен и възпиращ ефект е основан и на негативните данни за личността на дееца, на които апелативният съд също е отделил нужното внимание. В тази насока с основание е отчел на първо място конкретната му престъпна деятелност, характеризираща се с три последователно извършени тежки посегателства, две от които срещу личността и всяко мотивирано от желание да се прикрие предходното. На обремененото му съдебно минало с осъждания за посегателства срещу личността е акцентирано не като значимо за отговорността му обстоятелство, тъй като то е отчетено при квалифициране на настоящото деяние като опасен рецидив, а само с оглед естеството на деянията – престъпления по чл.152, ал.1, чл.142а, ал.1, чл.346, ал.5 и чл.199 НК и отчетената градация в настоящото престъпното поведение. Извън това и също без отношение към квалификацията на деянието му като рецидив е и фактът, че по-голямата част от посочените престъпления са били реализирани спрямо Р. М., която е майка на пострадалата Х. Я.. Последното осъждане /по нохд № 430/17 по описа на ОС - Разград е било за деяние, извършено в рамките на постановен изпитателен срок по условно предсрочно освобождаване, което е ясен знак за трудно постижимото въздействие спрямо лицето с ефективно налаганите му наказания. Характеристичните данни за подсъдимия, извлечени от свидетелските показания и справката от полицейските органи, очертаващи го в негативен план, също са оценени от въззивния съд в съответствие с действителния им смисъл, като с основание е отказано да им се противопостави по значимост информацията за спазване на правилата и добро поведение, съдържаща се в изисканата справка от затвора – гр. Белене, където се изпълнява мярката му за процесуална принуда. Тук е мястото да се отбележи несъгласие и с касационните доводи, свеждащи се до тезата за по-ниска степен на обществена опасност на лицето поради насочване на агресивното му поведение основно спрямо лица от близкия кръг. Като се остави настрани вече посочената сериозната морална укоримост на поведението му именно по тази причина, то неоснователността на посочения довод се извежда ясно и от очертания психологически профил за лицето в наличното по делото комплексно психологично и психиатрично експертно изследване. Според заключението при Н. Я. е налице личностно разстройство смесен тип с диссоциални и емоционално нестабилни черти, но предимно с характерови и поведенчески отклонения, водещи до противообществени прояви. По характер е преценен като затворен, емоционално хладен, незадълбочен и дистанциран от преживяванията на другите, незаинтересован и незачитащ чувствата им, но при повишена чувствителност спрямо отношението им към него с болезнено преживяване на обида и отхвърляне. Посочените му трудности при рационалната преработка на негативни психични преживявания, според съда не могат да се разглеждат като значим за смекчаване на отговорността му фактор, тъй като те са обсъдени заедно с качества като повишена импулсивност, лош самоконтрол над гнева и слаба волева саморегулация на непредсказуемо поведение, резултиращо в прояви на груба и жестока физическа агресия с повърхностни емоционални реакции като вина и срам, насочване на вината извън него и декларативно заявяване без действително осъзнаване. Експертно подчертаният висок базисен риск от бъдещо антисоциално поведение не позволява съгласие с доводите в жалбата за обратното. Посочените особености на личността на подсъдимия в процесния случай, преценени заедно с конкретните му престъпни прояви дават основание да се приеме, че социалната му адаптация е изключително трудна, а възможността да се влияние върху способността му за превъзпитание не е постижима с различно от обсъденото наказание. Поради това и доброто му поведение в изолирана среда като затвора е без правно значение и не променя извода за необходимостта от по-сериозна степен на въздействие, непостижимо с предлаганото наказание лишаване от свобода дори и в максимално предвидения му размер. При съобразяване на посочените обстоятелства касационният съд счете за правилен изборът на наказанието доживотен затвор за съответно на конкретната опасност на деянието по чл.116, ал.1, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 НК, вярно оценено като изключително тежко престъпление по смисъла на чл.38а, ал.2 НК. Изложените съображения правят безпредметно обсъждането на липсващите в случая основания за отмерване на наказанието при предпоставките на чл.58, б. „а“ вр. чл.18, ал.2 НК, а с оглед специалната процедура за разглеждане на делото, за правилно съдът счете и последвалото приложение на чл.58а, ал.2 и ал.3 НК при извършената замяна на доживотния затвор с наказание „лишаване от свобода“ в очертаните законови рамки от петнадесет до тридесет години. Конкретната отмерена продължителност от двадесет и три години е към средния предвиден размер, сочещ отчитане в достатъчна степен на смекчаващите отговорността обстоятелства, сред които са младата възраст на подсъдимия и оказаното от него съдействие за разкриване на обективната истина. И на двете обстоятелства не е възможно в конкретния случай да се придаде съществено значение с оглед вече посоченото за личността му и при данните по делото за възможността да се разкрие обективната истина и без направеното самопризнание, като в още по-малка степен същите могат да послужат за допълнително намаляване на наказанието. По вече посочените съображения относно правилността на избрания вид наказание такъв ефект не биха могли да постигнат и вече обсъдените факти, на които се акцентира в жалбата, а именно реализирането на деянието във фазата на опита и установеното добро поведение в условията на затвора. При индивидуализацията на наказанието с основание са отчетени имащите превес отегчаващи отговорността факти, чиято оценка е съответна на действителното им значение и не позволява различни изводи на касационната инстанция. Предвид изложените съображения съдът счете, че наказанието, чието намаляване се иска, наложено за престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 и пр.4, т.8, пр.2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 НК, определено и за общо такова по реда на чл.23 НК, не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 от НПК и не са налице предпоставките за упражняване правомощията му по чл.354, ал.1, т.2-4 от НПК, като постановеното въззивно решение следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 65/03.05.2023 г. по внохд № 24/2023 г. по описа на АС - Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.