О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 332 [населено място], 19.07.2021 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Христова ч.т.д. №1188 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Мост Енерджи“ АД срещу определение №3060/19.11.2021г., постановено по в.ч.гр.д. №3445/2021г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното определение е отменено определение №1007/02.11.2021г. по т.д. №2082/2021г. на СГС, ТО, VІ-10 състав в частта, с която е оставено без уважение искането по чл.389 ГПК, като е допуснато обезпечение на предявения иск от „В и К“ ЕООД, [населено място] срещу „Мост Енерджи“ АД, [населено място] с правно основание чл.82 ЗЗД вр. чл.79 ЗЗД за сумата 112 948.77 лева- обезщетение за вреди под формата на претърпяна загуба от неизпълнение на договор от 29.01.2021г. и сумата 1 991.80 лева- законна лихва върху главницата за периода 07.06.2021г.- 26.10.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, чрез налагане на обезпечителна мярка- запор върху банковите сметки на „Мост Енерджи“ АД в „Уникредит Булбанк“ АД до размер на сумата 114 940.57 лева. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че определението не е мотивирано, не са изследвани законовите предпоставки за допускане на обезпечение на предявените искове, предвидени в чл.391 ГПК. Поддържа, че няма данни за вероятната основателност на исковете и за наличие на обезпечителна нужда. Излага доводи, че в случая не е налице предпоставката на чл.391, ал.1, т.2 ГПК, доколкото молителят не е представил гаранция съгласно чл.180 и чл.181 ЗЗД, а въззивният съд е допуснал ограничаване на имуществената сфера без да защити интересите на дружеството чрез определяне на гаранция. Моли да бъде отменено обжалваното определение като неправилно. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Сасационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Задължително ли е актът за допускане на обезпечение на бъдещ иск да бъде мотивиран, включително чрез излагане на фактическите основания, относими при преценката за законосъобразност по реда на инстанционния контрол?; 2. Задължително ли е определянето на гаранция на основание чл.391, ал.2 ГПК при липса на категоричност в преценката на съда относно вероятната основателност на бъдещия иск?; 3. Допустимо ли е в производството по чл.390 ГПК служебно събиране на доказателства от съда относно наличието на обезпечителна нужда или следва молбата за обезпечаване на бъдещ иск да бъде отхвърлена при липсата на такива доказателства?“- твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №130/09.03.2016г., ч.т.д. №11/2016г., ІІ т.о. и определение №57/06.02.2020г., ч.гр.д. №278/2020г., ІV г.о. - основание за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Твърди, че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът оспорва жалбата, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, така и за неговата правилност. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да отмени първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата за допускане на обезпечение на предявените искове, с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 ЗЗД, въззивният съд приема, че исковете са допустими и вероятно основателни, налице е обезпечителна нужда, а посочената обезпечителна мярка - запор на банкови сметки е допустима и адекватна. С оглед извършената преценка на наведените от ищеца факти и обстоятелства, както и на представените доказателства, съдът приема, че в достатъчна степен се установяват твърдените правопораждащи факти /съществуваща между страните облигационна връзка, възникнала на основание договор, сключен на основание чл.183, вр. чл.112 ЗОП, извършени плащания по договора от страна на ищеца, претърпяна загуба от неизпълнение на задълженията на ответника/. Решаващият съдебен състав намира, че е налице обезпечителна нужда, а посочената обезпечителна мярка е адекватна, поради което допуска обезпечението на бъдещия иск при условията на чл.391, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че определението на въззивния съд е валидно, като няма основания да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен правен въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. На първо място, посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК актове на ВКС не са относими към поставения въпрос. С определение №57/06.02.2020г., ч.гр.д. №278/2020г., ІV г.о. не е допуснато касационно обжалване на обжалвания съдебен акт, поради което това определение не представлява съдебна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С определение №130/09.03.2016г., ч.т.д. №11/2016г., ІІ т.о. е даден отговор на различен от поставения в настоящото производство правен въпрос - относно предпоставките за служебно определяне на гаранция в обезпечителното производство. На следващо място, настоящият съдебен състав намира, че въззивното определение не е постановено в противоречие с трайната съдебна практика, включително разрешенията, дадени в мотивите към т.5 от ТР №6/2013г. от 14.03.2014г. по т.д. №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, че за да допусне исканото обезпечение, съдът е длъжен да извърши преценка за допустимост и вероятна основателност на иска, при която следва да изходи от изложените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства, установяващи претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право. Макар и да е изложил лаконични мотиви, съдът след преценка на изложените в исковата и уточнителните молби факти и обстоятелства, както и на приложените доказателства е достигнал до категоричен извод, че исковете са допустими и вероятно основателни. Вторият правен въпрос не е поставен коректно, тъй като не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви, респективно не е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият съдебен състав е формирал категоричен извод, че предявените искове са вероятно основателни с оглед представените доказателства, поради което обезпечението следва да се допусне в хипотезата на чл.391, ал.1, т.1 ГПК. Съдът не е констатирал липса на доказателства за твърдените от ищеца правопораждащи факти, нито е обосновал съмнение относно вероятната основателност на исковете. Третият правен въпрос не обуславя допускане на обжалваното определение до касационен контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г., по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Налице е ясна законова регламентация /чл.391 вр. чл.389 и чл.390 ГПК/ и непротиворечива практика, че обезпечителната нужда се презумира, когато предмет на обезпечавания иск е парично притезание, независимо от неговия размер, при липса на категорични данни, които да я опровергават /определение №527 от 21.10.2016г., ч.т.д. №1806/2016г., ІІ т.о., определение №371 от 01.08.2018г., ч.т.д. №1703/2018г., І т.о. и др/. Не се установява непълнота в законодателството, нито погрешна съдебна практика, която да се нуждае от осъвременяване. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №3060/19.11.2021г., постановено по в.ч.гр.д. №3445/2021г. по описа на Апелативен съд – София. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.