РЕШЕНИЕ     № 298     София, 28.04.2010 година   В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети април две хиляди и десета година в състав:                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА                                                                       МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №3972/2008 година по описа на бившето І г.о.     Производството е по чл.290 ГПК. Образувано по касационна жалба от адв. В процесуален представител на ищцата Д. П. П. от град Р., против въззивно решение от 17.4.2008 г. по гр.д. № 2998/2007 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, ІІ-Б отделение. С определение №124/13.02.2009 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на основание чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК, по следните въпроси: 1. От кой момент тече срокът по чл.345, ал.1 КТ и длъжен ли е съдът да изпрати нарочно съобщение по посочената разпоредба на работника и служителя ?; 2. При липса на съобщение по чл.345, ал.1 КТ тече ли срок за явяване на работа от страна на работника или служителя и ако тече от кой момент ?; 3. Достатъчно ли е еднократното явяване на работника или служителя на работа, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл.345, ал.1 КТ и от този момент има ли право на обезщетение при недопускане от страна на работодателя ? 4. “Необходимо ли е обсъждането на всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им ?”. Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставените въпроси съобрази следното: По първия от поставените въпроси, а именно: От кой момент тече срокът по чл.345, ал.1 КТ и длъжен ли е съдът да изпрати нарочно съобщение по посочената разпоредба на работника и служителя ?; са представени решения: №507/12.6.2000 г. по гр.д. №1496/1999 г.; №2175/21.12.2005 г. по гр.д. №1713/2003 г.; №545/07.6.2001 г. по гр.д. №1559/2000 г.; №252/31.3.2000 г. по гр.д. №1269/1999 г.; №935/26.9.2003 г. по гр.д. №245/2002 г. и др. На ВКС, ІІІ г.о., които застъпват категорично становище, че съдът е този, който следва да изпрати съобщение до работника или служителя по смисъла на чл.345, ал.1 КТ и след получаването му от последния тече срокът по посочената правна норма. С оглед изводите на въззивната инстанция, които не отговарят ясно на този въпрос следва да се приеме, че отговорът на въпроса, даден в решението й е неясен, поради което е налице противоречие. Настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че отговорът на въпроса даден с посочените решения на ВКС е правилен, тъй като няма друг оторизиран от закона орган, който да извърши това действие освен съда. Наистина то следва да се извърши след влизането на решението за възстановяване на работа в сила и тъй като делото се връща в районния съд, той е този който следва да изпрати съобщението по чл.345, ал.1 КТ. Визираното съобщение не се обхваща от процедурите по ГПК, поради което процедурата по съобщаването за възстановяване на работа е извън него и се подчинява на разпоредбата на чл.345, ал.1 КТ. По втория от поставените въпроси, а именно: “При липса на съобщение по чл.345, ал.1 КТ тече ли срок за явяване на работа от страна на работника или служителя и ако тече от кой момент ?”. От представените с касационната жалба решения - №545/07.6.2001 г. по гр.д. №1559/2000 г. и №893/27.7.1999 г. по гр.д. №2028/1997 г., както и от др. на ВКС, ІІІ г.о., е видно, че при липса на съобщение по чл.345, ал.1 КТ не тече срок за явяване на работа. При такава липса се поставя въпроса – От кой момент в тази хипотеза би могъл да тече четиринадесетдневния срок за явяване на работа. По посочените решения е прието, че това е момента на изявяване воля от страна на работника или служителя да се върне отново на робата при положителен резултат от провеждане на иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ. В обжалваното решение също се споделя това становище, но с допълнителен нюанс, който е извън поставения въпрос. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., намира, че отговорът на въпроса даден, както в решенията на ВКС, така и във въззивното решение е правилен. По третия от поставените материалноправни въпроси, а именно: “Достатъчно ли е еднократното явяване на работника или служителя на работа, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл.345, ал.1 КТ и от този момент има ли право на обезщетение при недопускане от страна на работодателя ?”. В представените решения не се съдържа отговор, поради което по този въпрос следва да бъде даден отговор на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС, ІV г.о., счита, че еднократното явяване на работника или служителя на работа, в рамките на срока по чл.345, ал.1 КТ е достатъчно, за да се приеме, че е налице явяване по посочената разпоредба. Явяването може да бъде удостоверено както с подаване на писмено волеизявление пряко пред работодателя, така и по друг подходящ начин, стига същият да може да бъде доказан при евентуален бъдещ процес с допустими от процесуалния закон доказателствени средства. Отговорът на първата част от въпроса води и до положителен отговор на неговата втора част, а именно, че от момента на явяването си в предприятието и недопускането му на работа, работникът има право на обезщетение по чл.225, ал.3 КТ. На четвъртия, процесуалноправен въпрос, а именно: “Необходимо ли е обсъждането на всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им ?”, доколкото не се съдържа отговор в представените решения на ВКС, следва да се отговори на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съдът дава положителен отговор. Той произтича от разпоредбите на чл.121, ал.2 от Конституцията на Република България и чл.чл.4, 108, 109, 127, 188 и 189 ГПК/отм./, с оглед приложимия при разглеждане на делото от въззивната инстанция процесуален закон. По съществото на касационната жалба. В обжалваното решение въззивната инстанция приема, че ищцата е пропуснала срока по чл.345, ал.1 КТ, който е изтекъл на 29.7.2004 г. и когато служителката не се е явила. Не са зачетени показанията на свидетелката Ф. В касационната жалба се поддържа, че въззивната инстанция противоречиво е тълкувала разпоредбата на чл.345, ал.1 КТ като и приела че четиринадесетдневния срок е започнал да тече от депозиране на молбата пред работодателя и е изтекъл в края на работния ден на 29.7.2004 г. Поддържа се, че не са кретидирани разменените между страните писма, както и показанията на свидетелката Ф, която е придружила ищцата при явяването й на работа на 22.7.2004 г. Излага се, че не е отчетен безспорния факт, че на посочената дата служителката не е била допусната до работа и е направена уговорка за ново нейно явяване на 02.8.2004 г. Моли се за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска. Депозирана е и писмена защита от процесуалния представител на касационната жалбоподателка – адв. Д. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба – “Д” А. – София, посредством процесуалния си представител – адв. С, оспорва касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решени е- в сила. Депозирана е писмена защита. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид становището на процесуалния представител на ответника по касация, писмените защити на страните и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Софийския градски съд е неправилно. Незаконосъобразно и необосновано СГС е приел, че жалбоподателката в настоящото производство е пропуснала срока по чл.345, ал.1 КТ, след като се явила на 02.8.2004 г. Данните по делото сочат по безспорен начин, че служителката се е явила на 22.7.2004 г. в предприятието. Работодателят обаче не я е възстановил реално на работа, тъй като не й е определил място на работа. Това той не е сторил и след посочената дата. Обстоятелството, че е имало уговорка за допълнителна среща, която впоследствие не е била уважена от работодателя, представлява индиция за действия по реалното възстановяване на работа и от двете страни, без обаче същите да са се осъществили. Работодателят не е доказал демонстрация на воля за изпълнение на съдебното решение по чл.344, ал.1, т.2 КТ. По изложените съображения настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че е налице недопускане до работа по смисъла на чл.225, ал.3 КТ. Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявения иск – уважен. Относно размера на дължимото обезщетение следва да се отчете, че претенцията е предявена от 22.7.2004 г. до момента на действителното допускане. По делото не са ангажирани доказателства за допускане на служителката до работа, поради което релевантния момент към който следва да се съобрази иска е приключване на устните състезания във въззивната инстанция, а именно 15.4.2008 г. За този период обезщетението следва да бъде изплатено както следва: за периода от 22.7.2004 г. до 21.10.2004 г. – 10105,20 лева, като за този период се присъди законна лихва от 21.10.2004 г. до окончателното й изплащане. Обезщетението следва да бъде изплатено на основание чл.228, ал.1 КТ, формирано при основна заплата 2800 лева и допълнително възнаграждение прослужено време/20,3%/ - 568,40 лева. За период от 21.10.2004 г. до 15.4.2008 г. обезщетението следва да бъде изчислено на същото основание, като за всеки месец през този период се следва по 3368,40 лева, ведно със законната лихва върху обезщетението за всеки месец, считано от деня след изтичането му до окончателното изплащане. С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да заплати на касационната жалбоподателка деловодни разноски в размер на 2300 лева, по сметката на Върховния касационен съд – държавна такса в размер на 6063 лева/предвид целия размер на обезщетението за процесния период – 151578 лева/ и по сметката на Софийския районен съд – разноски за вещо лице в размер на 60 лева. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.       Р Е Ш И :       ОТМЕНЯ въззивно решение от 17.4.2008 г., по гр.д. №2998/2007 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, ІІ-Б отделение, и ПОСТАНОВЯВА:   ОСЪЖДА “Д” – град С., ул.”З” №20-22, ет.7, да заплати на Д. П. П., ЕГН – 4711185296, от град Р., ул.”С” №45, сумата 10105,20 лева/десет хиляди сто и пет лева и двадесет стотинки/, представляваща обезщетение по чл.225, ал.3 КТ, за периода от 22.7.2004 г. до 21.10.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.10.2004 г. до окончателното й изплащане, както и по 3368,40 лева/три хиляди триста шестдесет и осем лева и четиридесет стотинки/ за всеки месец от периода от 21.10.2004 г. до 15.4.2008 г., ведно със законната лихва върху обезщетението за всеки месец, считано от деня на изтичането му до окончателното изплащане, и деловодни разноски в размер на 2300/две хиляди и триста/ лева. ОСЪЖДА “Д” – град С., ул.”З” №20-22, ет.7, да заплати по сметката на ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД държавна такса в размер на 6063/шест хиляди шестдесет и три/ лева. ОСЪЖДА “Д” – град С., ул.”З” №20-22, ет.7, да заплати по сметката на СОФИЙСКИЯ РАЙОНЕН СЪД деловодни разноски за вещо лице в размер на 60/шестдесет/ лева. Решението е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:       ЧЛЕНОВЕ: