6 Р Е Ш Е Н И Е № 83 София, 16 март 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА МИНА ТОПУЗОВА при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 89 по описа за 2015 година. С присъда по нохд № 303/14 г. Окръжният съд-гр.Велико Търново осъдил подсъдимия П. С. П. на основание чл.343, ал.4, във връзка с ал.3, б.”б”, ал.1, чл.342, ал.1, чл.58а, ал.1 и чл.54 НК на 3 години лишаване от свобода условно за срок от 5 години. На основание чл.67, ал.2 НК съдът възложил възпитателни грижи за условно осъдения на РУ”Полиция”-гр.Горна Оряховица, полицейския инспектор по местоживеене на подсъдимия, а на основание чл.343г НК – лишил подс.П. от право да управлява МПС за срок от 4 години. Със същата присъда подсъдимият е оправдан по първоначалното обвинение да е извършил престъплението при нарушение на правилата за движение по чл.16, ал.1, т. 1 от ЗДП и по чл.63, ал.2, т.5 от ППЗДП. С решение № 259 от 08.12.2014 г. по внохд № 284/14 г. Апелативния съд-гр.Велико Търново потвърдил присъдата. Срещу въззивното решение са постъпили протест от прокурора и жалба от частните обвинители. Прокурорът иска делото да се върне за ново разглеждане, за отмяна приложението на института на условното осъждане. В него са изложени съображения не само относно наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК, но и за това по чл.348, ал.1, т.2 НПК, щом се твърди, че обстоятелства от значение за правилното решаване на делото, в съответната посока, са ценени неадекватно на обективното им значение. Пред ВКС прокурорът при Върховната касационна прокуратура поддържа протеста. Частните обвинители – Н. С. С. и К. Р. С., също поддържат, че делото трябва да се разгледа отново от въззивната инстанция, тъй като наложеното наказание е несправедливо, по размер и начин на изтърпяване. Направени са алтернативни искания – за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода или отмяна приложението на чл.66 НК. Пред ВКС жалбата се поддържа от повереника на жалбоподателите. Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Защитата му изразява становище за неоснователност на протеста и жалбата. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Пределите по чл.347 НПК са стеснени, тъй като оправдаването за част от първоначалното обвинение, не е оспорено от страните, инициирали образуването на настоящото производство. Протестът и жалбата са основателни. Налице са касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК. Обстоятелства от значение за обема на отговорността на подсъдимия са останали неизяснени, друга част – са ценени неадекватно на обективното им значение, а трета – неоснователно игнорирани. Оспореният съдебен акт следва да се отмени, а делото върне за ново разглеждане. Най-напред трябва да се отбележи, че въззивната инстанция е утвърдила дейността на първостепенния съд, в това число и съображенията относно обема на отговорността и начина на изтърпяване на наказанието. Към така инкорпорираните доводи на ВТОС, ВТАС е направил известни допълнения, за които ще стане дума по-долу. За да определят наказанието на подсъдимия в размера, оспорен сега от частните обвинители, съдилищата последователно са приели, че макар деянието да се отличава с висока степен на обществена опасност, степента на обществена опасност на дееца не е висока . В мотивите на ВТОС (л.15-17) и тези на ВТАС (л.3-7), последният извод е основан на следните съображения: чистото съдебно минало на подсъдимия; младата му възраст; пълни самопризнания, съжаление и разкаяние; процесуалното поведение на досъдебното производство и на съдебното такова, с което е подпомогнал и облекчил органите в разкриване на обективната истина и изясняване на фактическата обстановка; допуснал е едно нарушение на правилата за движение; добрите характеристични данни, произтичащи от справката от досъдебното производство и от характеристиката, изготвена от работодателя му, представена пред въззивния съд. Наред с това въззивният съд е отрекъл възможността да бъдат ценени в кръга на отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства причинените множество средни телесни повреди на двама пострадали, тъй като това било признак за съставомерност на извършеното и е налице забраната по чл.56 НК. По идентичен начин е подходил и първостепенния съд, чиято дейност, както се посочи, е утвърдена от въззивния. ВТОС е приел, че причинената смърт на едно лице и средни телесни повреди на две лица инкриминира деянието по квалифицирания състав на престъплението, а не по основния. Като отегчаващи отговорността обстоятелства са отчетени наложените преди, до 2010 г. административни наказания, за девет нарушения на ЗДП и ППЗДП и високия размер на превишението на разрешената скорост – с близо 50 единици. ВТАС е внесъл коректив в първо посоченото отегчаващо отговорността обстоятелство, като е анализирал конкретиката на допуснатите в миналото нарушения и е поставил акцент върху това, че само едно от тях е за нарушение на режима на скоростта на движение. Обобщено, наказанието лишаване от свобода е определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, в размер под средния от предвиденото в закона. Внимателният прочит на мотивите на съдебните актове указва, че степента на обществена опасност на конкретно извършеното деяние е обоснована пестеливо – с оглед на настъпилия резултат и допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение. Очевидно не е ясно кой резултат се има предвид, доколкото чл.56 НК препятства възможността съставомерния такъв да се отчита в кръга на смекчаващите или отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства. По идентичен начин стоят нещата и с нарушението на правилата за движение. На плоскостта на казаното, тълкуването на забраната по чл.56 НК е неясно и неправилно. Вече се отбеляза, че в частта относно обществената опасност на деянието, е налице пестеливост почти равнозначна на липса на мотиви. От друга страна, за съставомерността по чл.343, ал.4, във връзка с ал.3, б.”б” НК минимално необходимото е причиняване смърт на едно лице и една средна телесна повреда на друго лице. Всичко онова, което надхвърля минимално нужното за съставомерност по посочения текст на наказателния закон, може да бъде обсъждано в рамките на обстоятелствата, от значение за индивидуализацията на наказанието и чл.56 НК не забранява това. Установено е безспорно, че освен смъртта на Д. С. са причинени средни телесни повреди на две лица – Н. С. и К. С., на всеки един от тях повече от една средна телесна повреда, за първата две, а за последния – седем на брой. Нещо повече, по идентичен начин стоят нещата и с конкретните телесни увреждания, които в рамките на предвидените в чл.129, ал.2 НК са множество, но различни по естеството си и конкретна тежест. Тези обстоятелства, са останали вън от погледа на решаващия съд, който незаконосъобразно е приел, че има пречка да ги цени. Процесуалното поведение на подсъдимия на досъдебното производство и на съдебното такова, с което е подпомогнал и облекчил органите в разкриване на обективната истина и изясняване на фактическата обстановка, налага да бъде изследвано отделно. ВТАС вместо да стори това, е акцентирал върху изразеното от подсъдимия съжаление и разкаяние при разпита му като свидетел (т.1,л.43 от досъдебното производство), като обяснимо не е посочил процесуалния ред, позволяващ му да цени тези показания. Протоколите за разпит на обвиняем, приложени на досъдебното производство в т.1, л..л.37 и 195 сочат следното: първият разпит е по-обширен, като при него обвиняемият П. е заявил, че за случая, при който е настъпило произшествието няма много ясен спомен, не може да си спомни нищо от пътуването си и самия инцидент, включително и това защо е карал с такава висока скорост. При вторият разпит е заявил, че поддържа вече казаното, изразява съжаление и разкаяние и желае делото да се разгледа по реда на чл.371, т.2 НПК. Последното се е обективирало при съдебното разглеждане на делото, в хода на което подс.П. е направил самопризнание по реда на чл.371, т.2 НПК, като е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил за тях да не се събират доказателства. От изложеното очевидно следва, че изводът за подпомагане и облекчаване на органите в разкриване на обективната истина и изясняване на фактическата обстановка е произволен. Декларативното признаване на вина, както на досъдебното производство, така и пред съда, не налага друг извод, различен от направения току що. Друг е въпросът за особените правила по глава 27 НПК, компромисите на страните и преследваните от тях цели. Вярно е, че данните за подсъдимия, изводими от справката в т.1, л.42 от досъдебното производство и от характеристичната такава (л.37 от внохд), следва да бъдат обсъждани във връзка с изясняване степента на обществена опасност на дееца. Последната обаче, е изготвена на 11.11.2013 г., очевидно е без адресна, и е представена пред ВТАС на 24.11.2014 г. и щом последният е приел, че подсъдимият е трайно трудово зает (за което ще стане дума по-долу), не е имало пречка да изясни каква актуална във времето характеристика би дал работодателя пред съда. От друга страна, ВКС е имал повод да вземе отношение по това, че данни за личността на дееца, произтичат не само от справки от посочения вид, но и от конкретно извършеното от него деяние, като от мотивите на съдебните актове, не личи съдилищата да са ценили такива, въпреки наличието им. Настоящият състав на ВКС оставя без коментар съжденията на ВТАС относно процесуалното поведение на подсъдимия, избрал да даде обясненията, за които стана дума, а не да се възползва от правото си да откаже да стори това. Става дума за равнозначни права на обвиняемото лице и при казаното по-горе, не е било необходимо търсенето на повече доводи за процесуалното поведение на подсъдимия, неправилно преценено като подпомагащо и облекчаващо достигането до обективната истина и разкриването на фактите. Правилно е отчетена младата възраст на подсъдимия, но игнориран е факта, че е нарушена целостта на едно семейство и то по необратим начин, безвъзвратно. По идентичен начин стоят нещата и с втория автомобил, чието движение е било пренасочено от автомобила, управляван от подсъдимия, по начин поставил в опасност пътниците му. Що се отнася до приложението на института на условното осъждане, ВКС намира, че той няма място в настоящото производство, при фактите, установени дотук, тъй като от данните по делото не следва положителен извод за наличието на възможност целите на наказанието да бъдат постигнати и преди всичко за поправянето на дееца да не е наложително той ефективно да изтърпи определеното му наказание лишаване от свобода. Обратният извод е защитен от ВТАС със съображения, че подс.П. е трайно трудово ангажиран и е организирал кръводаряване. В съдебното заседание на 24.11.2014 г. защитата на подсъдимия е представила трудов договор от 25.07.2013 г. (л.35) и допълнително споразумение към трудов договор от 25.10.2013 г. (л.36). Добре е видно, че трудовият договор и бил сключен за срок от три месеца, до 25.10.2013 г., а допълнителното споразумение от последно посочената дата, за срок от една година, до 25.10.2014 г. Иначе казано, изводът на съда за трайна трудова заетост на подсъдимия, не намира подкрепа в данните по делото, напротив, се опровергава от тях. Все в тази посока, трайната трудова заетост поначало не обуславя непременно приложението на института на условно осъждане. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.4, във връзка с ал.3, т.т.1 и 2, чл.355, ал.1, т.т.1-3 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 259 от 08.12.2014 г., постановено по внохд № 284/14 г. на Апелативния съд-гр.Велико Т. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: