1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 142 С., 22.02.2013 г. Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при секретар и с участието на прокурора изслуша докладваното от съдията Лидия Иванова ч. т. дело № 643/2012 г. Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от едноличен търговец Б. В. К. с фирма „М. – Б. К.” [населено място], чрез процесуалния му представител адв. С. И. от ПАК, срещу определение № 1 058 от 04.07.2012 г. по ч. т. дело № 803/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. Със същото се отменя определение № 657/02.04.2012 г. по т. д. № 683/2011 г. на ОС [населено място] и се отхвърля като неоснователна молбата на жалбоподателя за присъждане на съдебни на разноски по делото в размер на 34 500 лв. По съображения, изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на въззивното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са наведени доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил определения на Върховен касационен съд. Ответникът по частната касационна жалба - Държавен фонд „Земеделие” [населено място] е депозирал становище в законоустановения срок. Счита, че частната жалба е недопустима. Изложени за доводи и за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение преди да се произнесе по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, констатира следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, насочена е към подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. За да бъде допуснато определението на въззивен съд до касационно обжалване е необходимо да са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Производството по т. д. № 638/2011 г. по описа на Пловдивски окръжен съд е образувано по искова молба от ДФ „Земеделие” [населено място] срещу едноличен търговец Б. В. К. с фирма „М. – Б. К.” [населено място] (бенефициент по програма „С.”), с правно основание чл. 422 ГПК за сумата от 3 054 073,51 лв. Претенцията си ищецът основава на договор за предоставяне на безвъзмездна помощ по програма „С.”, по която ответникът е получил сумата от 1 781 287 лв., изплатена на 01.02.2005 г. Съгласно доклад за нередности № 128/02.12.2008 г. на сектор [фирма] е регистриран „лошо вземане” - опит за измама, тъй като липсва изпратена оферта от „Термосист” към ищеца. Към писмото на О. са приложени разпечатки от факсове и проекто-фактури, за които са твърди, че доказват завишени цени. Издадена е заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 14 854/2009 г. на СРС срещу ЕТ, който е направил възражения срещу нея. С разпореждане от закрито заседание на 07.09.2011 г. съдът е указал на ответника да подаде отговор и да представи доказателства. С подадения отговор, процесуалният представител на ЕТ – адв. С. И. от ПАК оспорва иска като неоснователен и претендира разноски. Представен е и доклад на Министерство на финансите № ФИ 4 ПД 0009/07.05.2007 г. за извършена финансова инспекция, която не установява нарушения. Видно от данните, закупени са 4 бр. хладилни автомобила, доставени са машини и оборудване, като всички активи са заведени, съгласно Закона за счетоводство. Не са установени нарушения и несъответствия. Съдът е указал на ищеца да представи доклада, въз основа на който се е снабдил със заповед по чл. 417 ГПК, както и да уточни дали вземането е публично и в зависимост от това за внесе 2% държавна такса върху материалния интерес. Ищецът е уточнил, че в конкретния случай се касае за частно държавно вземане като твърди, че не се дължи държавна такса. С определение № 2 271 от 30.12.2011 г. ПОС е върнал исковата молба на ДФ „Земеделие” и е прекратил производството по делото, поради невнасяне на държавната такса. На 21.01.2012 г. ответникът е депозирал молба за присъждане на съдебни разноски, към която е приложил два договора за правна помощ от 03.10.2011 г. за 14 500 лв. за адвокатска защита в първа инстанция и от 06.10.2011 г. за 20 000 лв. Допълнително с молба от 17.02.2012 г. е представена и вносна бележка за платени на 16.02.2012 г. 20 000 лв. консултански хонорар след определението за прекратяване на производството. С определение № 657 от 02.04.2012 г. ОС [населено място] е присъдил на ответника съдебни разноски в размер на 34 500 лв. Този съдебен акт е обжалван пред П. от ДФ „Земеделие” [населено място], който с определение № 1 058 от 04.07.2012 г. по ч. т. дело № 803/2012 г. (предмет на настоящото производство) го отменя и отхвърля искането за присъждане на разноски. Въззивният съд е приел, че ПОС е действал неправилно в хода на първоинстанционното производство ( на ответника е връчен препис от нередовна искова молба) и тези процесуални действия не следва да натоварват страните с разноски. В частната касационна жалба се поддържа, че ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството. Твърди се, че сумата от 14 500 лв. по първия договор за правна защита е изплатена преди постановяване на определението за прекратяване, а останалите 20 000 лв. – резултативен хонорар се дължи при приключване на делото, с оглед уговорката в договора от 06.10.2011 г. Изложени са доводи, че в конкретния случай няма прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение, с оглед цената на иска. Жалбоподателят е посочил правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело, които са обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалвания съдебен акт. Поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения от жалбоподателя процесуален въпрос – „Допустимо ли е основателността на претенцията за присъждане на разноски да се преценява, с оглед правилността на извършените от съда процесуални действия?, настоящият състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение, тъй като този въпрос е релевантен за изхода на делото. С оглед данните по делото, налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Частната касационна жалба е частично основателна. Отговорността за разноски е право на едната страна да иска от другата да плати направените от нея разноски, ако постановения съдебен акт е в нейна полза. И тъй като отговорността е обективна дължат се реално направените разноски. Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Съществува трайно установена съдебна практика, че се присъждат реално направените от страната разноски, като плащането може да бъде удостоверено не само по банков път, но и с разписка за получената сума, както и вписване за извършено плащане в бланката на договора за правна помощ. С оглед представените от ответника договори за правна защита и съдействие, както и платежния документ от 16.02.2012 г. за плащане на сумата от 20 000 лв., ПОС е присъдил в полза на ЕТ съдебни разноски в размер на 34 500 лв. Недопустимо е да се преценява основателността на претенцията за разноски, с оглед правилността на извършените от съда процесуални действия. Разноски се дължат на ответника в зависимост от поведението му и резултата по предявения иск – чл. 78, ал. 2, 3 и 4 ГПК ако същите са реално направени след получаване на исковата молба и преди приключване на производството пред съответната инстанция. Видно от данните по делото, в договора за правна помощ от 03.10.2011 г. изрично е упоменато, че сумата от 14 500 лв. е изплатена на адв. И. при подписването на същия. От представената по делото вноска бележка се установява, че второто възнаграждение - резултативния хонорар по договора от 06.10.2011 г. в размер на 20 000 лв. е изплатено на 16.02.2012 г., т. е. след постановяване на определението за прекратяване на производството пред ПОС. С обжалвания в настоящото производство съдебен акт П. е отменил определението на ОС [населено място] и е отхвърлил изцяло молбата на ответника за присъждане на сторените от него съдебни разноски. Погрешно въззивният съд е аргументирал неоснователността на искането за разноски с неправилните процесуални действия, извършени от първоинстанционния съд. Както вече беше споменато отговорността за разноски се преценява с оглед основателността на предявената претенция – предмет на делото и процесуалното поведение на ответника. Той има право на разноски при представени доказателства, че такива са реално направени до приключване на производството пред съответната инстанция. В случая такива доказателства съществуват само по отношение на сумата от 14 500 лв. по договора от 03.10.2011 г., която сума след частична отмяна на обжалваното определение следва да му бъде присъдена. Неоснователна се явява ,обаче, претенцията за сумата от 20 000 лв. - уговорен хонорар по договора за правна защита и съдействие от 06.10.2011 г. и същата не следва да бъде присъдена на ответника, тъй като нейното заплащане е станало едва на 16.02.2012 г. след постановяване на прекратителното определение по т. д. № 683/2011 г. на ОС [населено място]. С оглед на гореизложеното и предвид отговора на поставения въпрос, определението на Пловдивски апелативен съд следва да бъде потвърдено в частта, с която е отхвърлена молбата на ответника за присъждане на разноски за разликата над 14 500 лв. до претендирания размер от 34 500 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ определение № 1 058 от 04.07.2012 г. по ч. т. дело № 803/2012 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е отхвърлена молбата на едноличен търговец Б. В. К. с фирма „М. – Б. К.” [населено място] за присъждане на сумата от 14 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 03.10.2011 г. и вместо това постановява: ОСЪЖДА ДФ „Земеделие” [населено място] да заплати на едноличен търговец Б. В. К. с фирма „М. – Б. К.”, с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район Ю.,[жк] съдебни разноски в размер на 14 500 лв. (четиринадесет хиляди и петстотин лева), представляващи заплатен адвокатски хонорар за един адвокат в първоинстанционното производство. ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното определение в останалата му част. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: