2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 163 гр. София, 04.03. 2014 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 1181 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, във вр. с чл. 23, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.). Образувано е по частна касационна жалба на К. (К.) срещу определение № 2688/29.11.2013 г., постановено по частно гр. дело № 4072/2013 г. на Софийския апелативен съд. С него е отменено определение № 565/02.08.2013 г. по гр. дело № 557/2012 г. на Врачанския окръжен съд и е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допускане на допълнително обезпечение на предявения от него по същото първоинстанционно дело иск по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) срещу М. М. М., включително в качеството му на [фирма], А. М. М. и Д. М. Ш., чрез спиране на изпълнението по изп. дело № 20137230400125 на ЧСИ М. Н. по отношение на изнесените на публична продан два недвижими имота в [населено място] – апартамент № 12 в блок „В К.”, вх. „А”, ет. 4 и поземлен имот – парцел ІІ в кв. 3б на Промишлена зона, заедно с масивната сграда – склад в него. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване, съгласно изричната особена разпоредба на чл. 23, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), определение на въззивния съд, поради което жалбата е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и подробни съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното определение. Ответникът по частната касационна жалба – жалбоподателят в частното въззивно производство „Ц. к.” („Ц.”) АД в отговора си излага становище и съображения за процесуална недопустимост на частната касационна жалба, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а също и за неоснователност на жалбата. Останалите ответници по частната касационна жалба – ответници и по иска и по молбата за обезпечение М. М. М., включително в качеството му на [фирма], А. М. М. и Д. М. Ш. не са подали отговори на жалбата в срока за това. Становище по нея не е взето и от прокурора, участващ като контролираща страна по делото. Доводите на ответната [фирма] за процесуална недопустимост на частната касационна жалба са неоснователни. Както вече беше посочено, атакуваното въззивно определение, с което се отказва исканото допълнително обезпечение на иска по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.), подлежи на касационно обжалване съгласно изричната особена разпоредба на чл. 23, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), която дерогира приложението на общата разпоредба на чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК. Освен това, разпоредбата на чл. 23, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) е приложима в случая съгласно § 5 от ПЗР на ЗОПДНПИ, тъй като молбата е за обезпечаване на иск по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.), по който съдебното производство е висящо. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на частното производство, и по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. В изложението на жалбоподателя на основанията за допускане на касационното обжалване, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК се извеждат следните три (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправни въпроса, а именно: 1) дали винаги, когато са налице предпоставките на ЗОПДИППД (отм.), следва да се допуска обезпечение, или следва да се преценяват и конкретните правни възможности, свързани с евентуалното удовлетворяване на К., в качеството й на специализиран държавен орган, както и на трети, неучастващи в обезпечителното и исковото производство лица; 2) процесуално легитимиран ли е взискателят по изпълнителното производство да обжалва определението за допускане на обезпечителната мярка „спиране на изпълнението”, когато същият не е страна нито по обезпечителното производство по чл. 22 и сл. от ЗОПДИППД (отм.), нито по исковото производство по чл. 28 и сл. от ЗОПДИППД (отм.); и 3) допустима ли е намесата на ипотекарния кредитор в чуждо нему производство. По отношение и на трите правни въпроса жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, като в тази връзка сочи и представя (в преписи) конкретни съдебни актове на ВКС и други съдилища, с оглед доказване противоречива съдебна практика, като излага и съображения, че тези три процесуалноправни въпроса са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Вторият и третият процесуалноправни въпроси, изведени от касатора, са свързани с оплакванията му за процесуална недопустимост на обжалваното определение, като същият поддържа, че то е постановено по процесуално недопустима частна жалба на [фирма], която не е страна по исковото (чл. 28 и сл. от ЗОПДИППД, отм.) и обезпечителното (чл. 22 и сл. от ЗОПДИППД, отм.) производство по делото. За да намери частната жалба на [фирма] за допустима и да се произнесе по същество по нея, въззивният съд е приел, че тя е подадена от активно легитимирано лице, което, макар да не е страна в производството, по което е допуснато обезпечението, и да не е страна по иска, който се обезпечава, обаче има качеството на взискател, в полза на когото е учредена договорна ипотека, като с допуснатото от първоинстанционния съд обезпечение е спряно изпълнението по отношение на ипотекираните имоти. Прието е и че в случая страните в исковото, респ. обезпечителното производство, и страните в изпълнителното производство не съвпадат, като с поисканото и допуснато обезпечение чрез спиране на изпълнението се ограничава единствено правната сфера на взискателя, който поради това е процесуално легитимиран да обжалва обезпечението – в противен случай би бил лишен от каквато и да е защита. Така изложените съображения от апелативния съд са в пълно съответствие с т. 6 от приетото на 30.01.2014 г. тълкувателно решение № 6 по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, легитимирани да обжалват определението на съда по обезпечение на иска са ищецът (молителят) – при отказ да се допусне обезпечение или при допускането му при различни от исканите условия, ответникът и всяко лице, чиято правна сфера е накърнена от допуснатата обезпечителна мярка. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично е прието следното: „Съгласно чл. 396, ал.1 ГПК, легитимирани да обжалват определението на съда по обезпечение на иска са страните в обезпечителното производство. Когато страните в исковия и обезпечителния процес съвпадат, това са ищецът и ответникът по иска, явяващи се молител и ответник по обезпечението. Страните по исковия, обезпечителния и изпълнителния процес обаче не винаги съвпадат. Така при налагане на обезпечителна мярка по чл. 397, т.3 ГПК „спиране на изпълнението”, възможно е ищецът по иска да е длъжник по изпълнението, а ответникът взискател, но възможно е да се иска спиране на изпълнението от ищец срещу ответник, който е длъжник по изпълнително дело с друг взискател, който не е страна в исковия процес. В този случай допуснатата обезпечителната мярка не ограничава правната сфера на ответника по иска, длъжник по изпълнението, а правната сфера на взискателя, който не е страна по предявения иск. Процесуално легитимиран да обжалва допуснатото обезпечение в този случай не е ответникът по иска, длъжник по изпълнението, чиято правна сфера не се засяга от спирането, а взискателят по изпълнителното дело, който не е страна по предявения иск, но е страна в обезпечителното производство, тъй като правна му сфера е засегната от обезпечителната мярка.”. От изложеното следва, че възприетото от въззивния съд разрешение на изведените от жалбоподателя втори и трети процесуалноправни въпроси е изцяло съобразено с горните задължителни указания и разясненията по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с посоченото тълкувателно решение, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по тези два правни въпроса – в никоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. От горното, а и предвид извършената служебна проверка, следва и че обжалваното въззивно определение е процесуално допустимо, а също така – и валидно постановено. Разрешение на първата част на първия изведен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос (и то – при напълно идентична формулировка на въпроса, но без хипотезата в края му – относно преценката за възможността за евентуалното удовлетворяване на трети, неучастващи в обезпечителното и исковото производство лица) е дадено с посоченото и представено (в препис) от жалбоподателя, определение № 214/20.04.2010 г. по ч. гр. дело № 173/2010 г. на ІІІ-го гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК и съставлява задължителна практика на ВКС в тази своя тълкувателна част, - дадена в отговор на въпроса (неговата първа част – по настоящото дело). Там е прието следното: В производството по чл. 22 от ЗОПДИППД съдът следва да преценя и да се произнася само по въпроса за наличието или не на предвидените в ГПК и в ЗОПДИППД предпоставки за допускане на исканото от К. обезпечение, без да изследва въпроси, свързани с евентуалния начин на бъдещото удовлетворение, които имат значение за последващите във времето действия на Комисията по изпълнение и зависят от други фактори - успешно провеждане на иск по чл. 28 от ЗОПДИППД, наличие на предпоставките по чл. 27, ал. 2. По правното си естество - искането по чл. 22 от ЗОПДИППД е искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл. 390 от ГПК и когато е сезиран с него - съдът следва да преценя наличие на обезпечителна нужда (дали без обезпечението би било невъзможно или затруднено осъществяването правата на молителя по бъдещо решение), дали са налице убедителни писмени доказателства и дали исканата обезпечителна мярка съответства на констатираната обезпечителна мярка В настоящия случай въззивният съд е извършил именно такава преценка, като, за да отмени допуснатото от първоинстанционния съд обезпечение, е приел следното: Обезпечение се допуска, когато е налице опасност от увреждане на интересите на кредитора, тъй като без допускане на исканото обезпечение би било невъзможно или би се затруднило реализирането на правата по бъдещото съдебно решение. С оглед на това е налице интерес от допускане на обезпечителната мярка „спиране на изпълнението”, когато се оспорва вземането, което се изпълнява, или когато се оспорва принадлежността на правото на собственост върху имота, върху който е насочено изпълнението. Въззивният съд е приел и че в случая не е налице нито една от тези хипотези – поскано е допълнително обезпечение на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), който вече е бил обезпечен с възбрана върху имотите, върху които е насочено изпълнението. Прието е и че по реда на този закон се отнема от лицата, посочени в закона, незаконно придобито имущество, като целта на закона, съгласно чл. 2, е предотвратяване и ограничаване на възможностите за извличане на облаги от престъпна дейност и предотвратяване разпореждането с имущество, придобито от престъпна дейност. В случая, обаче, според апелативния съд, с допуснатото от първоинстанционния съд обезпечение се излиза извън целта на закона, като се засяга недопустимо правната сфера на кредитор с привилегировано вземане, възникнало въз основа на действителна сделка; с допуснатото обезпечение не се предотвратява разпореждането с имущество с цел извличане на облага от страна на лицето, което е осъществило престъпната дейност, а се ограничават установени от закона права на трето лице, което не е от категорията на посочените в чл. 5-10 от ЗОПДИППД (отм.). От горното е видно, че по първата част на първия процесуалноправен въпрос не е налице противоречие между обжалваното въззивно определение и цитираната по-горе тълкувателна част от определението на ВКС, т.е. не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Макар и различни като краен резултат, между двете определения не е налице противоречие и при разрешаването на съответния конкретен процесуалноправен спор, тъй като двете определения са постановени при наличие на различни факти, и най-вече – съставът на ВКС е бил сезиран с частна жалба от К., поради което не е извършвал преценка дали са засегнати неоснователно интересите и правната сфера на третото лице – взискател по спряното изпълнение, респ. – поради това не е давал и разрешение на втората част от изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос по настоящото дело; докато в разглеждания сега случай апелативният съд, както вече се посочи, е сезиран с частна жалба на третото лице – взискател, поради което тази преценка е извършена, респ. – дадено е разрешение и на втората част от въпроса. От това следва, че не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първата част на първия изведен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос. По отношение на тази част от въпроса не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по нея вече е налице задължителна практика на ВКС (изразяваща се в цитираното определение), която не се нуждае от промяна или осъвременяване. От горното следва обаче, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по втората част от този въпрос, по която не се установява съдебна практика, при уточнена от съда (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) формулировка на тази част от въпроса, а именно: дали винаги, когато са налице предпоставките на ЗОПДИППД (отм.), следва да се допуска обезпечение чрез спиране на изпълнението, или следва да се преценяват и конкретните правни възможности, свързани с евентуалното удовлетворяване на подалия частна жалба взискател по изпълнението, който е трето, неучастващо в обезпечителното и исковото производство лице, т.е. – дали следва да се преценява, засягат ли се неоснователно с исканото обезпечение неговите законни права и интереси в изпълнителното производство (които се изразяват именно във възможността той да се удовлетвори в изпълнителното производство, чието спиране е поискано). Настоящият състав намира, че въззивният съд, който е сезиран с частна жалба на взискателя срещу допуснато обезпечение, с което е спряно изпълнението, задължително и неизбежно следва да извърши такава преценка във всички случаи, а не само при обезпечаване на иск по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Този извод пряко следва от самата процесуална легитимация на взискателя и процесуалната допустимост на частната му жалба в тези случаи, съгласно цитираните по-горе т. 6 и мотивите към нея от приетото на 30.01.2014 г. тълкувателно решение № 6 по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В тези случаи взискателят, който е трето за исковия процес лице, е легитимиран да обжалва обезпечението на чуждия за него иск, именно за да може да потърси съдебна защита от неоснователно засягане на правата и интересите му в изпълнителното производство от допуснатото от първоинстанционния съд обезпечение, с което изпълнението е спряно. В тези случаи въззивният съд несъмнено следва да извърши преценка дали тази обезпечителна мярка не надхвърля обезпечителната нужда на ищеца – молител по обезпечението, респ. – дали тя не засяга неоснователно правната сфера на взискателя, който не би могъл да се удовлетвори по спряното изпълнение. Конкретно при обезпечаването на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД, отм.) въззивният съд следва да прецени и дали при конкретните обстоятелства по делото тази обезпечителна мярка съответства на целите на закона, посочени в чл. 2 от него, както и дали тя не засяга законните права и интереси на третото лице – взискател, когато той е добросъвестен, като добросъвестността поначало се предполага (чл. 7 и чл. 8 от закона). В настоящия случай, с обжалваното определение въззивният съд е извършил именно такава преценка и предвид обстоятелствата по делото правилно е приел (както вече беше посочено по-горе), че К. няма интерес, т.е. – обезпечителна нужда от поисканото допълнително обезпечение на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) чрез спиране на изпълнението, по което взискател е ипотекарният кредитор [фирма], тъй като този иск вече е бил обезпечен с възбрана върху имотите, върху които е насочено изпълнението; че с допуснатото от първоинстанционния съд обезпечение се излиза извън целта на закона (чл. 2 от ЗОПДИППД, отм.), като се засяга недопустимо правната сфера на кредитор с привилегировано вземане, възникнало въз основа на действителна сделка; както и че с допуснатото обезпечение не се предотвратява разпореждането с имущество с цел извличане на облага от страна на лицето, което е осъществило престъпната дейност, а се ограничават установени от закона права на трето лице. В допълнение следва да се посочи, че ако касаторът К. е считала за недобросъвестен взискателя – ипотекарен кредитор [фирма], тя е могла да предяви иска по чл. 7, т. 2 от ЗОПДИППД (отм.) за относителна недействителност на договора за ипотека, който иск също има и обезпечителна функция, но това не е направено. В заключение – обжалваното въззивно определение, като валидно, допустимо и правилно, следва да се остави в сила. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2688/29.11.2013 г., постановено по частно гр. дело № 4072/2013 г. на Софийския апелативен съд; ОСТАВЯ В СИЛА определение № 2688/29.11.2013 г., постановено по частно гр. дело № 4072/2013 г. на Софийския апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.