О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 135 С., 12.07.2018 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети юли две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев ч. гр. дело № 1757 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Д. Б. срещу определение № 385 от 31.01.2018 г. по ч. гр. д. № 26/2018 г. на Софийския апелативен съд, VIII с-в. Жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска то да бъде отменено и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване процесуалните действия по разглеждане на предявените искове. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника А. С. Д., в който изразява становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора, респ. за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: С определение от 01.11.2017 г. по гр. д. № 16167/2016 г. на Софийския градски съд, I-20 с-в, е обявено, че българският съд е международно компетентен да разгледа предявените от С. Д. Б. против А. С. Д. обективно съединени искове с правна квалификация чл.21, ал.4 СК, съединени в условията на евентуалност с иск по чл.29, ал.3 СК, като възражението на ответника по исковата молба относно подсъдността на исковете по чл. 21, ал. 4 СК с предмет придобити по време на брака между страните два недвижими имота, находящи се в [населено място], Франция, е прието за неоснователно. С обжалваното определение Софийският апелативен съд, VIII с-в, е отменил определението на градския съд, с което е оставено без уважение възражението на ответника за неподведомственост на правния спор пред българските съдилища по отношение на исковете по чл.21, ал.4 СК с предмет придобитите по време на брака между страните два имота в [населено място], Франция и е прекратил производството по делото в тази му част поради липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа спора. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт на въззивния съд, попадащ в приложното поле на т. 9в от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е постановен при обжалване на първоинстанционно определение и има за резултат преграждане по-нататъшното развитие на производството пред сезирания съд /чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/. Въззивният съд не е постановил за първи път преграждащо определение, а е упражнил въззивен контрол по правилността на първоинстанционното определение, предвид изрично предвидената в чл.28 КМЧП и чл. 121 ГПК обжалваемост на определенията по подсъдността, като постановеното атакувано определение е преграждащо. За да отмени първоинстанционното определение, въззивният съд е констатирал, че съдът е сезиран с обективно съединени искове с правна квалификация чл. 21, ал. 4 СК за установяване на липса на съвместен принос за придобиване на недвижими имоти по време на брака между страните, два от които находящи се във Франция, по отношение на които с отговора на исковата молба ответникът е направил отвод за неподсъдност на българския съд. Прието е, че искът по чл. 21, ал. 4 СК е вещен по своя характер, тъй като цели изключване на вещните права на другия съпруг върху придобитата по време на брака вещ като при уважаването му със сила на пресъдено нещо се признава, че ответникът не е носител на вещно право върху вещта, поради липса на принос. Изложени са решаващи мотиви, че за придобит от български граждани недвижим имот в друга държава членка на ЕС и възникнал съдебен спор, имащ предмет вещни права върху недвижим имот, компетентният съд се определя съгласно Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, чиято разпоредба на чл. 24, ал. 1 определя изключителна компетентност по дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот, на съдилищата на държавата членка, в която е разположен имотът. Прието е, че предявените искове не попадат в изключенията на чл. 1, т . 2, б. „а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., съгласно който регламентът не се прилага по отношение на дела за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения или от отношения, които съгласно приложимото към тях право имат последици, сходни на тези, произтичащи от брак. Обобщено е, че предмет на исковете е опровергаване на презумпцията за принос по чл. 21, ал. 3 СК чрез твърдения за придобиване на имотите с лични средства и придобиването на имущественото право не е във връзка с брачните правоотношения или последица от същите. Формиран е решаващ извод, че при преценката на международно компетентния съд, приложимо е специалното правило на чл. 24, ал. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., поради което възражението на ответника за неподсъдност на спора пред българския съд по отношение на находящите се във Франция недвижими имоти е основателно, респ. че българският съд не е международно компетентен да разгледа спора. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касатора са от обуславящо значение за правилността на изводите на въззивния съд и произнасянето по които е в отклонение от практиката на ВКС, в противоречие с актове на СЕС, респ. формирането на практика по тях от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Тези въпроси са следните: 1. Съдебните спорове, образувани по предявени искове с правно основание чл. 21, ал. 4 СК, представляват ли дела за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения по смисъла на чл. 1, ал. 2, т. „а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. и на чл. 8, във вр. с чл. 7 КМЧП; 2. Ако се касае за искове за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения по смисъла на чл. 1, ал. 2, т. „а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. и на чл. 8, във вр. с чл. 7 КМЧП, приложими ли са към тях цитираният регламент и в частност чл. 24 от него, както и чл. 64 КМЧП; 3. В хипотеза, в която българският съд отрича своята компетентност по иск, непознат в правната система на държавата, в която се намират имотите, обект на спора по чл. 21, ал. 4 СК, обезпечава ли се гарантираното в чл. 56 от Конституцията право на защита на страната, която отрича съвместния принос. При така поставените в основата на обжалваното въззивно определение решаващи правни мотиви, последният формулиран от касатора въпрос не може да обуслови исканото допускане на касационното обжалване, тъй като същият не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и не е намерил отражение при постановяване на съдебния акт, поради което не отговаря на характеристиките на общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид липсата на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на него не следва да се изследва и наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по първите два въпроса, уточнени и конкретизирани съобразно указанията на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК, обуславящи изхода на спора, относно това дали искът по чл. 21, ал. 4 СК има за предмет имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения и дали при определяне на международно компетентния съд, който да се произнесе по иск за липса на съвместен принос за придобиването от граждани на една държава членка на недвижим имот в друга държава членка, е приложим Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., които са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и СЕС. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 СК съпружеска имуществена общност са само вещните права и то тези, които са придобити през време на брака в резултат на съвместен принос. Следователно, ако е безспорно, че през време на брака единият съпруг е придобил вещно право /каквото е правото на собственост върху недвижим имот/, без това да е станало на абсолютно лично основание /каквито са даренията и наследяването/, единственият начин, по който е възможно да се установи, че този имот не е съпружеска имуществена общност, е да се обори презумпцията за съвместен принос. Това може да стане само по съдебен ред, чрез предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 21, ал. 4 СК. За да се изключи приносът на единия съпруг, е необходимо да се докаже пълна липса на принос и в трите му форми, посочени в чл. 21, ал. 2 СК, а именно влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството /решение № 13 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 3888/2015 г. на ВКС, III г. о./, поради което не би могло да има спор, че предмет на иска са имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения. Република България и Република Франция са членове на Европейския съюз и при възникнали граждански и търговски спорове с международен елемент, пряко приложими за определяне на международно компетентния съд са разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. Съгласно чл. 1, т . 2, б. „а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. от приложното му поле са изключени дела за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения или от отношения, които съгласно приложимото към тях право имат последици, сходни на тези, произтичащи от брак, поради което и искът по чл. 21, ал. 4 СК не попада в обхвата на регламента, в който смисъл е и определение № 27 от 21.01.2012 г. по ч.гр. д. № 603/2011 г. на ВКС, І г.о. Цитираната практика, макар и постановена при действието на предходния Регламент (ЕО) № 44/2001 г., е актуална и при действието на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., тъй като разпоредбата на чл. 1, т . 2, б. „а“ е идентична и в двата регламента, в цитираната ѝ част. СЕС в своята практика приема, че понятието „имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения“, съдържащо се в член 1, втора алинея, точка 1 от Брюкселската конвенция, обхваща не само имуществените права, предвидени специално и изключително от някои национални законодателства с оглед на брака, но и всички имуществени отношения, произтичащи пряко от брачното правоотношение или от неговото прекратяване като само споровете относно имуществените правоотношения между съпрузите, които нямат връзка с брака, попадат в приложното поле на Брюкселската конвенция (решение от 27 март 1979 г., de C., 143/78, EU:C:1979:83, т. 7). Следва да се има предвид, че член 1, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. съвпада с член 1, втора алинея, точка 1 от Брюкселската конвенция и текстът на тези две разпоредби е аналогичен. Доколкото Регламент № 1215/2012 заменя занапред Брюкселската конвенция в отношенията между държавите членки с изключение на Кралство Д., даденото от Съда тълкуване относно тази конвенция важи и за посочения регламент, когато неговите разпоредби и разпоредбите на Брюкселската конвенция могат да се квалифицират като „равнозначни“ - определение от 14 юни 2017 г., Т. И., C-67/17; решение от 18 октомври 2011 г., R. N., C-406/09, EU:C:2011:668, т. 38. С оглед изложеното, в конкретния случай международно компетентният съд да разгледа отрицателния установителен иск по чл. 21, ал. 4 СК за липса на съвместен принос, имащ за предмет имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения, не се определя съгласно правилата на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. Предвид липсата на други приложими международни актове, при определяне на компетентния съд се прилагат нормативните разпоредби на КМЧП. Съгласно разпоредбите на чл. 8 във вр. с чл. 7 КМЧП компетентен по дела за лични и имуществени отношения между съпрузи, когато единият е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България, е съответният родово и местно компетентен български съд. При така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на въззивното определение, частната касационна жалба се явява основателна, а обжалваното определение следва да се отмени като неправилно. Делото следва да се върне на Софийския градски съд, който е компетентен да разгледа спора, за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявените искове. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., О П Р Е Д Е Л И : Д о п у с к а касационно обжалване на определение № 385 от 31.01.2018 г. по ч. гр. д. № 26/2018 г. на Софийския апелативен съд, VIII с-в. О т м е н я определение № 385 от 31.01.2018 г. по ч. гр. д. № 26/2018 г. на Софийския апелативен съд, VIII с-в. В р ъ щ а делото на Софийския градски съд, който е компетентен да разгледа спора, за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. Председател: Членове: