О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50587 София, 25.10.2022 година Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2454/2021г. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. Х. от [населено място] срещу решение № 347 от 10.06.2021 г. по т. д. № 413/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260610 от 22.12.2020 г. по т. д. № 1855/2019 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-10 състав в обжалваната негова част, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу „Витоша Сити 2016“ ООД, [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за нищожни, като невзети, решенията на Общото събрание на съдружниците в ответното дружество от 03.09.2019 г. по т. 1 и по т. 2 – за изключването на Г. А. Х. като съдружник и за освобождаването му като управител. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, тъй като е постановено при наличие на основание за спиране на производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предвид висящото тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а също и с оглед висящото т. д. № 1776/2019 г. на СГС, ТО, VI-2 състав между същите страни с предмет прогласяване нищожността на процесните решения на Общото събрание на съдружниците от 03.09.2019 г. поради нарушение на изискването по чл. 137, ал. 5 ТЗ. Освен това, касаторът счита, че съдът е следвало да се произнесе и служебно по въпроса дали посоченото императивно изискване на закона е спазено в случая, като неизпълнението на това негово задължение обуславя недопустимост, а също и неправилност на постановения акт. Релевира оплакване и за това, че решаващият състав не се е произнесъл по заявените във въззивната жалба доводи, че процесните решения на Общото събрание на акционерите са липсващи поради лиса на кворум за провеждане на събранието, доколкото без кворум липсва валидна волеизява, както и че е отпаднала материалната доказателствена сила на протокола от Общото събрание в резултат от успешно проведено оспорване на достоверността на датата и на записаните в него решения. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение, във връзка с твърдението за която е заявено също и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „за порока на въззивното решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК“. Освен това е поставен и въпросът „за служебното приложение на нищожността от съда при нарушаване на норми от императивен характер и без да има позоваване на нищожност“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на ВКС, I г. о. Ответникът по касация – „Витоша Сити 2016“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 11.11.2021 г. Не претендира разноски. Третото лице-помагач на ответника – Д. Г. Г. от [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до касационно разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 01.11.2021 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. При постановяване на въззивното решение Софийски апелативен съд е преценил за неоснователно оплакването на ищеца за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в това, че е разгледала предявения иск за нищожност на процесните решения на Общото събрание на съдружниците само на посоченото в исковата молба фактическо основание, а именно – че решенията са невзети, доколкото са отразени в протокола, но не са били приемани на това ОС, евентуално че не са били валидно приети с необходимия кворум и мнозинство. Счел е, че заявеното от процесуалния представител на ищеца в първото заседание твърдение за нарушаване на предвидената в чл. 137, ал. 4 ТЗ форма за валидност на приетите решения на ОС по същество представлява искане за изменение на основанието на иска, което обаче не е направено в преклузивния срок по чл. 372, ал. 2 ГПК, а изтъкнатият нов порок (неспазване на формата) не може да се разглежда в настоящото производство и поради това, че е основание на предявен от ищеца срещу ответника иск за нищожност на същите решения на ОС, предмет на друго висящо исково производство – по т. д. № 1776/2019 г. на СГС. Въззивният съд не е споделил становището, че следва служебно да прогласи нищожността на атакуваните решения на процесното Общо събрание на съдружниците поради неспазване на предвидената за тях форма. Приел е, че съдът следи служебно за нищожността на актове, които са преюдициални за произнасянето по главния предмет на иска, с който е сезиран, но ако самият иск е такъв за прогласяване на нищожност или друг вид недействителност, то тогава съдът се произнася само по тези пороци, които са въведени като основание на иска. Според решаващия състав, от една страна, в случая липсва преюдициалност между наведения като основание на иска порок (невзето решение) и другия твърдян порок (неспазване на формата) – същите са отделни и самостоятелни причини за нищожност, но не са взаимозависими, а от друга страна, в тази хипотеза съдът няма право да разглежда други пороци и да прогласи нищожността на друго основание, тъй като с това недопустимо би надхвърлил предмета на иска, с който е сезиран. По отношение доводите на ищеца, че атакуваните решения са липсващи (невзети), тъй като при провеждането на ОС е липсвал кворум и не е спазено мнозинството за приемането им, въззивният съд е приел, че са неотносими към нищожността на оспорваните решения на ОС и към порока „невзети решения“, като е посочил (позовавайки се на мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. на ОСГК на ВКС), че евентуалното нарушаване на изискванията за кворум и мнозинство обуславят отменяемост на решенията по реда на чл. 74 ТЗ, но не и тяхната нищожност, какъвто иск по чл. 74 ТЗ в случая е предявен и е предмет на т. д. № 1856/2019 г. на СГС. След подробен анализ на всички събрани по делото доказателства, в т. ч. и на показанията на разпитания свидетел, решаващият състав е направил извод за неоснователност на твърдението на ищеца и за това, че атакуваните решения не са били взети от ОС, противно на записаното в протокола, представен в регистърното производство пред АВ. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че въззивното решение е процесуално недопустимо като постановено при наличие на основание за спиране на производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по т. д. № 2/2014 г. и на Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство и че обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Тези предпоставки в случая не са осъществени. С оглед предмета на настоящото дело и на висящото между същите страни т. д. № 1776/2019 г. на СГС, ТО, VI-2 състав, а именно прогласяване нищожността на атакуваните решения на процесното Общо събрание на съдружниците в ответното търговско дружество на различни основания, не може да се счете, че съществува връзка на преюдициалност между тях, обосноваваща приложимостта на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Релевираният по всяко от двете дела порок на атакуваните решения (невзето решение – по настоящото дело и неспазване на предвидената в закона форма – по т. д. № 1776/2019 г. на СГС, VI-2 състав) е напълно самостоятелна и независима причина за нищожност на решенията. Оттук и изводът, че като не е постановил спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, водещо до недопустимост на постановения от него акт. Неоснователно е и становището на касатора, че производството по делото е следвало да бъде спряно с оглед висящото тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителната съдебна практика (т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС), първоинстанционният и въззивният съд не могат да спират производството по делото при образувано тълкувателно дело пред ВКС по правен въпрос, който е от значение за спора, с който са сезирани, като в мотивите на същия акт е посочено изрично, че единственото основание за спиране на съдебни производства в тази хипотеза е разпоредбата на чл. 292 ГПК вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, а не разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед изложеното, не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, което би било основание за допускане на касационното обжалване. На второ място, касационният контрол не може да бъде допуснат и по поставения от касатора процесуалноправен въпрос за служебното приложение на нищожността при нарушаване на норми от императивен характер. Въпросът е значим за изхода на делото, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че релевантна практика в тази връзка се явява не посоченото в изложението решение по чл. 290 ГПК, а приетото междувременно Тълкувателно решение № 1/2020 от 22.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното решение не е в противоречие с така формираната задължителна съдебна практика. В тълкувателния акт е прието, че констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. Следователно, задължение за служебно произнасяне по нищожността за съда не съществува, когато самият предмет на делото е нищожността на правния акт, т. е. когато предявеният иск е за прогласяване нищожността на правната сделка на конкретно посочено основание. Отделно от това, в случая не се касае за правна сделка, за която са приложими общите основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД. Съобразно приетото в т. I от Тълкувателно решение № 2 от 06.12.2002г. на ОСГК на ВКС, решенията на ОС не следва да бъдат разглеждани като сделки между членовете на ТД, което изключва приложимостта на ЗЗД относно тяхната недействителност, а за тях са приложими специфични критерии, въведени от ТЗ. Поради всички изложени съображения обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на направено от ответника искане за присъждане на разноски настоящият състав не се произнася по дължимостта на такива. На основание чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице-помагач не се дължат разноски. Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 347 от 10.06.2021 г. по т. д. № 413/2021 г. на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: