5 Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 938/2014 год. Р Е Ш Е Н И Е № 335 гр.София, 28 май 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ РУМЕН ПЕТРОВ със секретар Аврора Караджова при участието на прокурора ПЕНКА МАРИНОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 938/2014 година Подсъдимият Х. Т. П. е подател на касационната жалба срещу решението на Великотърновския апелативен съд, с което присъдата спрямо него, която издал окръжният съд в същия град, е била потвърдена или изменена в осъдителната ѝ част. Първоинстанционната присъда – 115/19.ХІ.2013 год. по нохд 459/2012 год., в осъдителната ѝ част спрямо П. е за две престъпления: - за длъжностно присвояване по чл.201 НК на 108 493 лева в качеството му на главен счетоводител и икономически мениджър (длъжности, съвместявани в определен период от време) на областния диспансер за психични заболявания във В. Т. (функциониращ и като еднолично с общинско имущество търговско дружество с ограничена отговорност), във връзка и с чл.26 НК (продължавано престъпление заради периода на присвояването между 2001 и 2004 год.); - също така за документно престъпление по 311, ал.1, във вр. с чл.26 НК, за невярното удостоверяване към годишните данъчни декларации за периода, позволило да бъде прикрито присвояването. И за двете престъпления подсъдимият е бил наказан – за всяко от престъпленията и общо за съвкупността (чл.23 НК) от тях - с пробация за 3 години. (Оправдателната част на присъдата спрямо П. е по обвинението му длъжностното присвояване да е било и в особено големи размери, и да е представлявало особено тежък случай – по чл.203 НК.) Обжалваното сега решение – 50/22.ІV.2014 год. по внохд 37/2014 год.(погрешно посочено като 12/2014 ), е второинстанционно (въззивно) и с него присъдата е била изменена само по отношение на първото от двете престъпления, което променило и наказанията му. За това престъпление е бил уважен частично протестът на прокурора и то получило правната квалификация длъжностно присвояване в „големи размери” (по чл.202, ал.2, т.1 НК). Наказанието за същото престъпление и за съвкупността му с документното престъпление било увеличено на 2 години лишаване от свобода условно (чл.66 НК) за 4 години (т.е. било е запазено санкционирането по чл.55 НК – под минималния по закон размер на наказанието). Към двете наказания – отделното и общото, ВТАС добавил и лишаването от право (чл.37, т.7 НК) да бъде упражнявана за 2 години определена счетоводителска дейност. (Нито присъдата, нито решението са първи поред. Първата присъда е била от началото на 2009 год. и сходна в осъдителната ѝ част със сегашното въззивно решение за длъжностно присвояване, но наказанието за него е било по-строго. Първото въззивно решение е от средата на 2009 год., но било отменително, а делото върнато на прокурора. В средата на 2012 год. последвало внасяне в съда на нов обвинителен акт, но с втори обвиняем по него – касиерът Г. Б. А.. В сегашното съдебно производство той се явява вече оправдан, тъй като оправдателната му присъда е била потвърдена в апелативния съд, а въззивното потвърдително решение не е протестирано пред ВКС – както е решил прокурорът и за потвърденото частично оправдаване на подсъдимия П..) Касационната жалба на П. е почти изцяло посветена на осъждането му за длъжностното присвояване; за документното престъпление е само споменато – за да се потвърди все пак оспорването на осъждането в неговата цялост. Осъждането пък за престъплението по чл.201 НК е почти изцяло оспорено заради недоказаността на обвинението; позоваването е и на нарушения материален закон, но нарушаването на процесуалните правила е свързано главно с доказателствените им аспекти. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационната инстанция, включително и писмено от страна на ангажирания защитник. Според прокурора пред ВКС обжалваното решение трябва да бъде оставено в сила. ВКС намери, че следва да остави в сила обжалваното решение. С такъв извод относно потвърдената с решението част от присъдата за документното престъпление, са съгласни като че ли както жалбоподателят, така и защитникът му – поне ако се съди по вниманието, което са отделили в тази съдебна инстанция и в своите изявления на отговорността по чл.311 НК. Другото възможно предположение за липсващото или недостатъчно внимание към тази част от потвърденото осъждане е, разбира се, основаното на връзката между документното престъпление и длъжностното присвояване – след като се отрича въобще присвояването, няма как да не се отрича да е извършвано нещо и за неговото прикриване с помощта на неверно документиране при подаването на годишните данъчни декларации. Според ВКС обаче отричането на „първичното” престъпление е напълно неубедително. Неубедителността му се дължи най-вече на неоправданото от правна гледна точка изключително съсредоточаване върху иначе безспорните нарушения при счетоводното оформяне на инкриминираните разходни касови ордери, които са послужили за изчисляване на присвоените пари. Много от обсъдените 332 ордера наистина изглеждат далеч от счетоводните изисквания, но и като обикновени разписки за получените от подсъдимия П. суми, те са надеждни доказателства за тяхното получаване. Колкото и съмнения да предизвикват двата последователни пожара в здравното заведение по време на извършваната в него финансова проверка, няма каквото и да е съмнение в самата наличност на въпросните РКО и в откриването им с участието на втория (оправдан) подсъдим А.. Причината за такава категоричност е установеното и неотречено от никого съществуване на порочната практика касата на търговското дружество да бъде използвана за лично кредитиране не само от двамата подсъдими, но и от други работещи в него, включително неговия управител, и даже от външни лица. Вярно е, от друга страна, че само по себе си неправомерното кредитиране или самокредитиране невинаги е форма на присвояване по смисъла на чл.201 – 206 НК, и с това В(К)С се е занимавал още през 1980 год. (вж. ТР 50/80-ОСНК). С цялото си установено по делото поведение обаче, подсъдимият е потвърдил своето действително отношение към получените от него пари, предмет на обвинението – не да забави връщането им в служебната каса, а въобще да не ги връща. Няма положение, с други думи, при което подсъдимият П. да не носи наказателна отговорност за дейността си, свързана с инкриминираните по делото документи. Друг е въпросът за прецизността при правното окачествяване на тази дейност, но тя или няма толкова съществено значение (когато например дейността е обсъждана със счетоводната терминология), или въпреки значението си, няма процесуална възможност да бъде отчетена (когато например е била преценявана заедно с дейността на оправдания подсъдим). Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС-І наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 50 от 22 април 2014 год. по внохд 37/2014 год. на Великотърновския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ