Р Е Ш Е Н И Е № 144 гр. София, 31 октомври 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев наказателно дело № 684/2017 г. Производството е образувано по касационна жалба и допълнение към жалбата от частния тъжител и граждански ищец К. М. К. срещу решение № 2598 от 11.05.2017 г., постановено по дело № 462/2016 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград. В нея са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Оспорва се като неправилен и незаконосъобразен изводът на Окръжен съд- Благоевград за нарушение на принципа ne bis in idem обусловило необходимостта от прекратяване на наказателното производство. Развити са доводи за липса на идентичност на деянията, предмет на разглеждане в административно-наказателното и наказателното производство, проведени спрямо подсъдимия Г., тъй като били извършени в кратък период от време, с малка времева амплитуда между тях, като подсъдимият следвало да носи отговорност за всяко поотделно. Отправено е оплакване и за незаконосъобразно прекратяване на производството в гражданската му част. В допълнението към жалбата, изготвено от адв. А. Ш. са наведени доводи, че развилото се административно-наказателно производство нямало наказателен характер, тъй като наложеното административно наказание „глоба“ нямало поправителен и възпиращ ефект спрямо подсъдимия, както и че същото не представлявало наказателна санкция по смисъла на ЕКПЧ, тъй като с определения размер от 100 лв. нямало да бъдат постигнати целите по чл. 36 от НК, а като допълнителен аргумент е посочено, че наказателното постановление не се ползвало със сила на присъдено нещо. На следващо място се сочи че, въззивният съд следвало да се произнесе не с решение, а с присъда, тъй като се пререшавали въпроси относно виновността и отговорността на подсъдимия Р. Г.. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от защитника на подсъдимия като са изложени съображения за неоснователност на оплакванията на касатора- частен тъжител и граждански ищец. Посочил е, че правилно Окръжен съд- Благоевград е приел, че производството по делото следва да бъде прекратено, като основанието за прекратяване е чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ. Отправено е искане за оставяне без уважение на касационната жалба и присъждане на направените съдебни и деловодни разноски на всички инстанции. В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът от ВКП изразява становище, че жалбата е основателна и следва да бъде уважена по изложените в нея съображения. Жалбоподателят частен тъжител и граждански ищец К. К. и неговият повереник адв. Я. поддържат жалбата и допълнението към нея. Повереникът счита, че въззивният съд неправилно е прекратил производството по делото, тъй като наложеното административно наказание по УБДХ не обхваща деянието, което е било предмет на наказателното производство, а именно нанасянето на лека телесна повреда. Подсъдимият Р. Ю. Г., редовно призован, не се явява. Не се явява и защитникът му адв. А. К.- М.. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: Делото е разглеждано двукратно от Районен съд- Гоце Делчев. Постановената присъда по н.ч.х.д. № 777/2013 е била предмет на проверка по в.н.ч.х.д. № 184/2015 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, като с решение № 3208/17.07.2015 г., първоинстанционният акт е отменен и делото е върнато за ново разглеждане. След връщането му на Районен съд- Гоце Делчев е образувано н.ч.х.д. № 400/2015 г.. С присъда № 575 от 13.10.2016 г. подсъдимият Р. Ю. Г. е признат за виновен в това, че на 16.08.2013 г, след 16:30 часа, в [населено място], [община], област Благоевград, е ударил плесница по лявата буза на К. М. К. от същото село, вследствие на което му е причинил лека телесна повреда, довела до причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето, а именно, повърхностна травма на лявата буза – престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК. На основание чл. 78а от НК първоинстанционният съд освободил подсъдимия Г. от наказателна отговорност и му наложил административно наказание глоба в полза на държавата в размер на 1000 лв. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец и частен тъжител К. сума в размер на 300 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.08.2013 г., като гражданският иск е отхвърлен в останалата му част до 1500 лв. Със същата присъда подсъдимият Г. е признат за невиновен за това, че на 16.08.2013 г., след 16:30 часа в [населено място], общ. С., обл. Благоевград, е приписал престъпление на К. М. К., а именно, че е подкупвал служители на общината и го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 147, ал. 1, предл. 2 от НК. Съдът е отхвърлил като неоснователен предявения граждански иск за причинени в резултат на престъплението по чл. 147, ал. 1, предл. 2 от НК неимуществени вреди. В тежест на подсъдимия Г. са били възложени направените по делото разноски,сторените от частния тъжител и граждански ищец К. К. съдебни и деловодни разноски, както и държавната такса върху уважената част от гражданския иск и държавната такса за издаване на изпълнителен лист. По въззивни жалби на подсъдимия Г. и на гражданския ищец и частен тъжител К. срещу първоинстанционния съдебен акт е било образувано в.н.ч.х.д. № 462/2016 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград. С решение № 2598 от 11.05.2017 г. на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, вр. чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ въззивният съд отменил присъдата на Районен съд- Гоце Делчев и прекратил наказателното производство водено срещу подсъдимия Р. Г. в частта, с която е признат за виновен за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК и осъден да заплати на граждански ищец К. обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и всички разноски и държавни такси по делото. На основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК потвърдил присъдата в останалата част. Касационната жалба и допълнението към нея на частния тъжител и граждански ищец К. е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Правилен е изводът на въззивната инстанция, че настоящият казус попада в приложното поле на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ, вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, предвид наличието на влязло в сила наказателно постановление, с което на подсъдимия Г. е наложено наказание глоба на основание чл. 270, ал. 1 от ЗМВР. Тук следва да се отбележи, че очевидно процесуалния представител на касатора не е обърнал необходимото внимание на проведеното по отношение на Г. административнонаказателно производство, което в пледоарията си той неправилно сочи, че е по Указа за борба с дребното хулиганство. Съобразявайки задължителните указания на ТР № 3/22.12.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, съставът на Окръжен съд – Благоевград правилно е констатирал, че е налице идентичност на деянията- предмет на наказателно постановление № 301/26.08.2013 г. и на първоинстанционната присъда. Неоснователни са оплакванията в жалбата на К., че деянията по нарушаване на обществения ред и извършване на престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК били извършени в кратък период от време и накърнявали различни обществени отношения, поради което подсъдимият Г. следвало да носи наказателна и административно-наказателна отговорност за всяко едно от тях, както и че не било налице идентичност на фактите, предмет на двете производства. Изразявайки несъгласието си с изводите на въззивния съд, касаторът не е съобразил общите положения възприети в ТР № 3/22.12.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, както и практиката на ЕСПЧ и СЕС, където е разяснено какви са изискванията за определяне на идентичност между деянията, предмет на административно- наказателното производство с наказателен характер и наказателното производство. Преценката за наличието на idem не следва да се основава на правната характеристика на правонарушенията по вътрешното право, а да се вземат предвид фактите като единствена отправна точка за сравнение /делото Zolotukhin v. Russia/. В настоящия случай е верен изводът, до който е достигнал въззивният съд – налице е идентичност, както по отношение на субекта на административно-наказателното производство, приключило с влязло в сила наказателно постановление № 301/26.08.2013 г., така и по отношение на съществените елементи на деянията, а именно конкретни условия на време, място, обстановка и единство на решението, въз основа на което е предприето поведението на подсъдимия – удрянето на шамар на частния тъжител на една и съща дата при пълна идентичност на останалите обективни дадености. Следователно, по същество фактите на двете правонарушения предмет на развилото се първо по ред административно- наказателно производство и настоящото производство, трябва да се считат за едни и същи по смисъла на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ. На следващо място, неоснователен е и доводът на жалбоподателя относно липсата на наказателен характер на проведеното срещу Г. административно-наказателно производство завършило с влязло в сила наказателно постановление. При изследването на въпроса за дублиране на наказателни процедури (bis) съставът на Окръжен съд- Благоевград коректно е приложил признаците за преценка известни като тест „Енгел“ или критерии „Енгел“ по отношение на развилото се първо по време административно-наказателно производство. Следва да се посочи, че за приложимостта на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и чл. 4 от Протокол № 7 е достатъчно само един от критериите „Енгел“ да отговаря на характеристиките на наказателното обвинение. Вторият и третият критерий се разглеждат алтернативно, но могат да бъдат преценени и кумулативно, ако анализът им поотделно не е достатъчен за убедително заключение. В съответствие с първия критерий „Енгел“, въззивният съд правилно е приел, че неизпълнението на разпореждането на полицейския орган, съставляващо нарушение на чл. 270, ал. 1 от ЗМВР, не е криминализирано като престъпление, но квалификацията на деянието по националното право има само формална стойност и не предопределя на самостоятелно основание характера на производството. По отношение на втория критерий – характер и естество на нарушението, който по същество определя наказателния характер на административно-наказателното производство проведено срещу подсъдимия Г., въззивният съд също е изложил верни разсъждения. От съществено значение за определяне на наказателния характер на производството е насочеността на правната норма, а както правилно съставът на Окръжен съд- Благоевград е посочил „макар и неправилно цитирана в наказателното постановление, като основание за налагане на наказанието глоба, разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗМВР /при наличие на административно-наказателната разпоредба на чл. 270 от ЗМВР/ е всеобхватна, тъй като е насочена към неограничен кръг адресати“. На следващо място, неоснователен е и доводът, че наложената санкция глоба сама по себе си не била основание за определяне на първоначалното производство за такова с наказателен характер, тъй като с налагането й в определения размер от 100 лева нямало да се постигне поправителен и възпиращ ефект спрямо подсъдимия. Правилно въззивният съд е посочил, че глобата, освен административно наказание, е включена и в системата на наказанията по НК- чл. 37, ал. 1, т. 4 от НК, а в практиката на ЕСПЧ целите на санкцията – наказване и възпиране, са признати за характерни черти на наказателните санкции. Предвидената като административно наказание санкция по чл. 270, ал. 1 от ЗМВР не цели възстановяване на вредите, а има репресивна и превантивна насоченост, както и наказанията по НК. За допълнение следва да се посочи, че от съществено значение за определяне на наказателния характер на развилото се първо по време производство е и вида на обществените отношения, обект на нарушението, а посочената разпоредба охранява реда на управление в държавата, в частност обществените отношения, свързани с нормалното осъществяване на функциите на полицията, които са обект на защита и от съответните разпоредби на НК, което още в по-голяма степан определя наказателния характер на административно-наказателното производство. От изложеното дотук следва категоричният извод, че административно- наказателното производство проведено срещу подсъдимия Г. е с наказателен характер. Както беше посочено по-горе за приложението на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ е достатъчно конкретното нарушение да е наказателно по природата си или предвидената санкция да е сходна с предвидените наказания за престъпления. В случай, че характерът и естеството на нарушението в достатъчна степен разкриват наказателния характер на производството, не е наложително то да бъде изследвано и с оглед изпълнението на третия критерий. Въпреки това, въззивният съд е изложил своя анализ и по отношение на третия критерий „Енгел“ – вид и тежест на предвиденото наказание, като е стигнал до правилния извод, че както наложеното с наказателното постановление наказание, така и предвиденото максимално такова за нарушението, не може да обоснове наказателен характер на производството. Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че наказателното постановление не се ползва със сила на присъдено нещо. Съобразно посоченото в ТР № 3/22.12.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, принципът nе bis in idem препятства повторението на наказателно производство приключило с окончателно решение. Правилото въвежда изискване първият по време акт да има окончателен характер. Актът е окончателен, когато в националното законодателство не са предвидени или са изчерпани, или са пропуснати възможностите за редовен контрол. Съгласно практиката ЕСПЧ, от този момент актът придобива сила на присъдено нещо /res judicata/. За този извод са без значение видът на акта /наказателно постановление, съдебно решение, присъда или друг акт/, както и характерът на акта. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя относно вида на акта, с който е следвало да се произнесе въззивният съд. В разпоредбата на чл. 336 от НПК е посочено в кои случаи въззивната инстанция постановява присъда, като прекратяването на наказателното производство не е сред изрично предвидените хипотези. Не е правилен и доводът, че с решението въззивният съд е пререшил въпросите относно вината и отговорността на подсъдимия Р. Гаров. След като е установил предпоставките за прекратяване на производството на основание чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ, вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК е прекратил производството без да разглежда по същество горепосочените въпроси. От изложеното следва и изводът, че правилно възззивната инстанция е прекратила производството и по отношение на предявения граждански иск. Доколкото същият има акцесорен характер и провеждането на самото наказателно производство е било изначално недопустимо поради наличието на влязло в сила наказателно постановление с наказателен характер за същите факти, по които е образувано и настоящото производство, то недопустимо се явява и разглеждането на гражданския иск. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са допуснати претендираните в касационната жалба и допълнението към нея нарушения в атакуваното въззивно решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила. Настоящият съдебен състав констатира, че в отговора на касационната жалба, постъпил от адв. А. К.-М. е направено искане за присъждане на направените разноски пред всички инстанции. При този изход на делото и след като е направено изрично искане, настоящата инстанция намери, че искането за направените разноски пред касационната инстанция следва да бъде уважено в размера, за който са представени доказателства, че такива са направени. Видно от приложения към делото договор за правна защита и съдействие между Р. Ю. Г. като клиент и адвокат А. К.-М. от 09.06.2017 г., за защита и процесуално представителство във връзка с частна жалба по в.н.ч.х.д. № 462/2016 г., подсъдимият Г. е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. С оглед изхода на делото и съгласно разпоредбата на чл.190 ал. 1 от НПК, частният тъжител К. М. К. следва да бъде осъден да заплати тези разноски. Що се отнася до искането за присъждане на разноски направени пред първата и въззивната инстанция, настоящият съдебен състав констатира, че такива не са били присъдени от предходните инстанции. За да не бъдат лишени страните от възможността за инстанционен контрол, този въпрос следва да бъде решен от първоинстанционния съд по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НК. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 2598 от 11.05.2017 г., постановено по в.ч.н.х.д. № 462/2016 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград. ОСЪЖДА частния тъжител и граждански ищец К. М. К. ДА ЗАПЛАТИ на Р. Ю. Г. сумата от 300 лева- разноски по водене на делото пред касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: