Р Е Ш Е Н И Е
№ 173
гр.С. 27.07.2010г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари, две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 5166/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 511 от 01.06.2009 г., постановено по чл. 288 ГПК от 2007 г. съдът е допуснал до касационно обжалване въззивно решение №70/30.04.2008 г. на Разградския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 252/2007 г.
Повдигнатите въпроси, които имат пряко отношение към защитаваното субективно материално право, заявено с исковата молба, както и за резултата, до който е стигнал въззивния съд в обжалваното решени са следните: допустимо ли е установяване на различни материални права от установените в нотариалните актове, нужно ли е откриване на производство по чл. 154 ГПК /отм./, когато се опровергава признато право на собственост по обстоятелствена проверка, кой е моментът, в който се придобива собственост по давност – с осъществяване фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС или съставянето на нотариалния акт, съответно кой е той, когато едно и също лице се е снабдило за един и същи имот с нотариален акт по чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./ в различни години; когато давността е текла по време на брака при действието на СК от 1968 г., владяната вещ придобива ли се от двамата съпрузи в условията на съпружеска имуществена общност.
Касационната жалба е подадена от Н. М. И. чрез адв. М. Н. от АК – Р.. Излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещните страни М. В. И. и И. М. И. не са изразили становище в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, нито по-късно в хода на касационното производство.
Съдебният състав на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Предявен е иск за делба от Н. М. И. против И. М. И. и съпругата му М. В. И. на пет недвижими имота /описани в три пункта по исковата молба – по трите нотариални акта, цитирани от ищеца/: УПИ ХІІ-255 кв. 30, УПИ ХІ-252 в кв. 30, УПИ ХІІІ-254 в кв. 30, УПИ ІІ-245 в кв. 65 и УПИ ІІІ-245 в кв. 65 по плана на [населено място], Р. област.
С обжалваното решение Разградският окръжен съд е отхвърлил иска, като е приел, че част от тях са притежавани от наследодателя М. И. С. изцяло, а един в съсобственост със сестра му Стефка Тодорова. Всички те, обаче са били продадени на ответника по иска И. М. Т., поради което и не са били част от откритото наследство след смъртта на М. С., починал на 28.04.2003 г. Той е баща на ищеца Н. И. и на ответника И. И.. Майка им, съпругата на М. С. – Василка С. е починала на 19.07.2002 г.
Единият от спорните въпроси по делото е бил кога точно М. С. е придобил в собственост имотите и дали в условията на съпружеска имуществена общност с Василка М. С.. Н. И. поддържа, че след нейната смърт, той в качеството си на законен наследник е наследил от нейния дял 1/6 ид.ч. от имотите.
Въззивният съд е постановил решение, като е изложил съображения, че правата на страните се установяват от нотариалните актове. Те са следните:
На 23.04.2003 г. М. С. се снабдил с констативен нотариален акт № 98/2003 г. за собственост по наследство и давностно владение върху ПИ ХІІ-255, в кв. 30 и ПИ ХІ-252. За първия от двата имота С. се ползва и от констативен нотариален акт за собственост по давност № 197/1975 г. Вторият имот е идентичен с урегулиран парцел VІІІ-279 в кв. 93 по стария регулационен план на [населено място] .
Имоти ІІ-245 и ІІІ-245 в кв. 65 са закупени през 1938 г. от И. Ч.. Негови наследници са М. С. и Стефка Тодорова. Те с нот. акт № 84/2003 г. продали двата парцела на И. И., който в нотариалното производство действал и като техен пълномощник.
Съдът приел, че с договори по нотариален акт /84 от 2003 г./ и нот. акт № 114/2003 г., И. И. договаряйки сам със себе си е закупил „трите недвижими имота, описани в исковата молба”.
В заключение въззивната инстанция е отменила изцяло първоинстанционното решение, с което е била допусната делба върху два имота ПИ ХІІ-255, в кв. 30 и ПИ ХІ-252 и отхвърлен иска за другите три - УПИ ХІІІ-254 в кв. 30, УПИ ІІ-245 в кв. 65 и УПИ ІІІ-245 в кв. 65 по плана на [населено място], Р. област. Вместо това е постановено: отхвърля иска за делба на наследствени недвижими имоти от Н. М. И. против И. М. И. и М. В. И..
По поставените правни въпроси съдът дава следните отговори:
Няма документи, които да са с абсолютна, задължителна доказателствена сила. Законът е определил кои писмени доказателства и в каква част се ползват с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила, което значи, че тя също може да бъде оборена, но при съблюдаване процедурата по чл. 154 ГПК,отм. /аналог. чл. 193 ГПК от 2007 г./ и успешно проведено доказване.
Нотариалният акт, с който е оформена една сделка материализира удостоверителните изявления на нотариалния орган и изявленията на страните по договора. Следователно, има характеристиките на официален свидетелстващ документ само в частта на нотариалното удостоверяване, което поради това се ползва с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила, на осн. чл. 143 ГПК, отм. /чл. 179 ГПК 2007 г./. Оспорването е допустимо, но може да се извърши по висящ процес само в сроковете и по реда на чл. 154 ГПК, отм. /193 ГПК нов./. Самите волеизявления на страните по сделката имат характера на частен документ и поради това обвързваща съда формална доказателствена сила само относно авторството, на осн. чл. 144 ГПК, отм. /чл. 180 ГПК 2007 г./. Опровергаването на документа в частта на волеизявленията е ограничено само до вида доказателствени средства / изключване на свидетелските показания в хипотезите на чл. 133 ГПК, отм., аналогично чл. 164 ГПК 2007 г./.
Снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка не е елемент от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Нотариалното удостоверяване има за цел да даде известност на вече настъпила правна последица; формално да легитимира собственика като такъв пред трети лица, като се снабди с „документ за правото си”.
Актът не удостоверява и датата, на която е възникнала собствеността по силата на чл. 79, ал. 1 ЗС. Казаното означава, че този акт не изключва възможността собствеността да е придобита много преди съставянето на нотариалния акт, а също така и по-късно, ако нужният срок, релевантен за владението на вещта изтече след съставянето на нотариалния акт. Ето защо, от значение е дали съответната вещ може валидно да се придобива по давност, съществуват ли законови ограничения във връзка с вещта или владелеца през периода на владение, съответно този срок бил ли е спиран или прекратяван и кога е изтекъл нужния по закон срок на фактическата власт, упражнявана с намерение за своене. Това е и моментът на придобиване на собствеността по давност и за този резултат е без значение дали владелецът се е снабдил и с нотариален акт по чл. 483, ал. 2 ГПК, отм. /чл. 587, ал. 2 ГПК 2007/, дали те са повече от един и какви са датите на нотариалното удостоверяване.
Нотариалният акт по чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./ не е снабден с обвързваща материална доказателствена сили в констатацията си за титуляра на правото на собственост, така, че не е нужно, ако тази констатация се оспорва, да се открива производство по чл. 154 ГПК /отм/, нито се обръща тежестта на доказване, а тя е за страната, която черпи права от установяването на фактите и обстоятелствата, релевантни за придобивното основание по чл. 79 ЗС /арг. чл. 127, ал. 1 ГПК, отм., аналогично чл. 154, ал. 1 ГПК 2007/.
По поставения въпрос: когато давността е текла по време на брака при действието на СК от 1968 г., владяната вещ придобива ли се от двамата съпрузи в условията на съпружеска имуществена общност следва да се споделят разясненията дадени в т. 2 на ПП-8-80-ВС. Имотът става имуществена общност на съпрузите, когато давност е започнала и е изтекла през време на брака и, когато само единият от съпрузите е започнал сам да владее като свой собствен недвижим имот още от преди сключването на брака, а придобиваната давност изтече през време на брака – и в двете хипотези важен е моментът на придобиването на имота - чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г., отм.. Без значение е основанието, на което съпругът е започнал да владее имота - по силата на предварителен договор или като сънаследствен. При завладяване на сънаследствен на единия съпруг имот, неговата наследствена част си остава индивидуална собственост – спрямо нея другият съпруг не придобива права по давност.
Във въззивното решение няма произнасяне конкретно по този въпрос, но на практика, съдът е дал обратното разрешение, като е игнорирал данните и не е обсъдил възраженията на страните за това кога са владяни имотите от М. С., съответно по него време той бил ли е в брак с Василка С. и придобити ли са в условията на съпружеска имуществена общност.
От дадените отговори на поставените въпроси следва, че въззивният съд е допуснал още и нарушения на чл. 79, ал. 1 ЗС, както и на 127, ал. 1, чл. 154, чл. 109, ал. 2 и чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./.
Нарушенията на съдопроизводствените правила са съществени, защото са се отразили върху крайния резултат по спора.
Съдът не е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства, нито възраженията и доводите на страните относно материалните права на техните праводатели, а направо се е позовал на констатираното в нотариалните актове. Не е обсъдил двата акта, съставени по чл. 483, ал. 2 ГПК – от 1975 г. и от 2003 г. за един и същи имот, нито е взел становище кога е придобита собствеността върху него по давност от М. С..
На основание чл. чл. 109, ал. 2 ГПК /отм./ съдът е трябвало да изиска от страните да изяснят становищата си за периода, в който е упражнявана фактическа власт с намерение за своене от М. С. върху имотите, за които се твърди, че е придобил по давност и кога е сключил брак с Василка С.. Част от имотите са и застроени с жилищни сгради, също предмет на иска, поради което ако те са построени по време на брака на М. и Василка С. са в режим на съпружеска имуществена общност, независимо дали теренът е бил изключително притежание на единия от съпрузите, доколкото не се обори презумпцията за съвместен принос.
Констатациите в нотариалните актове по чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./, както стана ясно не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, а сделките имат вещно-правно действие само и доколкото прехвърлителят е притежавал вещта. Следователно, ако М. С. не е бил изключителен собственик на продадените от него имоти, той е прехвърлил на И. М. И. и съпругата му М. И. само своя дял, не и наследените от И. И. и от Н. И. квоти от наследството на Василка С..
Относно ПИ №№-245 и ІІІ-245 в кв. 65, продаден от М. С. и Стефка Тодорова на И. И. съдът не е съобразил, че и двамата продавачи са били представлявани от купувача, а в нотариалния акт е записано, че на нотариуса е представено само едно пълномощно. По повод възражението, че то е било неавтентично, е представен оригинала, но той изхожда единствено от М. С.. Съдът е трябвало да изясни дали И. И. е имал пълномощно и от Стефка Тодорова и съответно да предприеме действия по конституирането й като страна поради евентуална съсобственост по отношение на посочените два имота.
Необоснован се явява и извода на въззивния съд, че И. И. е закупил всички имоти, описани в исковата молба. Не е ясно според окръжния съд в кой от двата договора, оформени в цитираните от него нотариални актове – 114/2003 г. и 84/2003 г. фигурира УПИ ХІІІ-254 в кв. 30 по плана на [населено място]. При положение, че той не е изключително притежание на ответниците, тогава съдът следва да се произнесе съществува ли между съделителите съсобственост върху него. По делото липсват доказателства, нито страните са изразили становища.
В заключение, обжалваното решение е неправилно и следва да се касира, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Съставът на Върховния касационен съд намира за нужно да укаже, че когато второинстанционното решение само частично се различава от това на първата инстанция, не се отменя изцяло обжалвания пред него съдебен акт, а само тази част, по която се постановява различен резултат.
Решението в диспозитива следва да възпроизвежда предмета на спора, по който се определят обективните и субективни предели на силата на присъдено нещо. При иска за делба, независимо дали тя ще бъде допусната или не, следва да се посочат не само страните, но и обектите. При предявяване на иск за делба не се внасят предварително държавни такси – такива се събират при извършването на делбата, което може да стане чрез одобряване на съдебна спогодба или постановяване на решение във втората фаза на делбения процес - т. 8 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При отхвърляне на молбата за делба също се събира държавна такса и тя се определя по т. 9 от Тарифата.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОТМЕНЯ въззивно решение №70/30.04.2008 г. на Разградския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 252/2007 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: