34
14
Р Е Ш Е Н И Е
№ 60207
София, 11 януари 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:СПАС ИВАНЧЕВ
ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при секретар: Мира Недева
и в присъствието на прокурора Калин Софиянски
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 826/2021 година
Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК, образувано по лични жалби на подсъдимите Д. Г. Р. и И. Г. С. и по жалби, подадени от техните защитници, срещу въззивно решение № 56/09.08.2021 г., постановено по ВНОХД № 360/2021 г. от Апелативен съд – Пловдив.
В касационната жалба, изготвена от защитника на подсъдимия Р., се твърди, че потвърждавайки присъдата, апелативният съд е допуснал нарушение на материалния закон и процесуални нарушения при обсъждането и анализа на доказателствата. Според касатора по делото липсват конкретни доказателства, че подсъдимият е осъществил престъпния състав по чл. 199 от НК, а фактите по делото са останали неизяснени поради противоречието между показанията на пострадалата К. и неговите обяснения относно упражнената принуда. Съзряно е процесуално нарушение, тъй като основният съд е прочел показанията на част от свидетелите, които не са се явили в съдебното заседание. Претендира се и ограничаване процесуалните права на Р. поради отказа на съда да разгледа делото по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Оспорването на справедливостта на наложената санкция е подкрепено с доводи за игнориране на смекчаващите отговорността обстоятелства. С тези аргументи се отправя искане за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на първата или втората инстанция. Алтернативно – намаляване на наказанието до размера на законоустановения минимум. В лично изготвената от подсъдимия Р. жалба и представените писмени бележки също се изтъкват доводи за неоснователен отказ за разглеждане на делото по особените правила – глава двадесет и седма и глава двадесет и девета от НПК. Наложеното наказание се счита за несправедливо, защото не е оценено признанието на подсъдимия, както и това, че пострадалата не е изтезавана, не е употребено оръжие и закана за убийство.
В жалбата, подадена от защитника на подсъдимия С., се изтъкват доводи за несправедливост на наложената санкция за извършеното престъпление по чл. 199 от НК. Изброяват се смекчаващи отговорността обстоятелства, които се считат за неотчетени в достатъчна степен при индивидуализацията на наказанието. Потвърденото осъждане на С. по чл. 150 от НК се атакува с доводи за формална проверка на доказателствата, довело до неправилни изводи за осъществени действия, обективно годни да предизвикат полово желание и възбуда, още по-малко удовлетворение. В заключение се отправя искане за намаляване на наказанието, наложено за престъплението по чл. 199 от НК и оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 150 от НК. В личната жалба на подсъдимия С. също се съдържа оплакване за явна несправедливост на наказанието, наложено за престъплението по чл. 199 от НК, което се поддържа с идентични твърдения. Оспорват се фактическите изводи на предходните инстанции относно престъплението по чл. 150 от НК, тъй като се основавали само върху „лъжливи“ показания на пострадалата, след оказано въздействие от разследващия орган.
В съдебното заседание пред третата инстанция касаторите поддържат жалбите по изложените в тях съображения и искания. Представят се писмени бележки от служебно назначения защитник на подсъдимия И. С. и от подсъдимия Д. Р..
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
С присъда № 260016/31.05.2021 г., постановена от Окръжен съд – Пазарджик по НОХД № 132/2021 г., подсъдимите И. Г. С. и Д. Г. Р. са признати за виновни и осъдени за извършено от тях на 03.07.2020 г. престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 29 от НК по отношение на И. Н. К.. На основание чл. 54 от НК на подсъдимия С. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от десет години, а на подсъдимия Р. – седем години лишаване от свобода.
Със същата присъда подсъдимият С. е признат за виновен и осъден за извършено от него на същата дата и място престъпление по чл. 150, ал.1, пр. 1 от НК по отношение на И. К. и във връзка с чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода от пет години. На основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо най-тежко наказание – десет години лишаване от свобода. С присъдата е постановено наложените на подсъдимите наказания лишаване от свобода да се изтърпят при първоначален строг режим. Приложена е и разпоредбата на чл. 59 от НК.
В рамките на иницииран от двамата подсъдими инстанционен контрол с оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата на окръжния съд е била потвърдена.
Касационните жалби са неоснователни.
Съдържанието на сезиращите документи и на писмените бележки, представени в съдебното заседание, изискват уточнение относно предмета на настоящата проверка. По същество с част от изтъкнатите в жалбите доводи се оспорва обосноваността на въззивния съдебен акт, която както е известно не е самостоятелно касационно основание за неговата проверка. Контролът, който се осъществява в касационната процедура (извън хипотезата на чл. 354 ал. 5,изр. 2 от НПК), се разпростира върху процесуалната законосъобразност на дейността на съдебните инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав.
І. По изтъкнатите от касаторите доводи срещу осъждането им по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
1. В допустимите за касационен контрол рамки възраженията на защитата на подсъдимия Р. са неоснователни. Касаторът поставя под съмнение доказателствената дейност на предходната инстанция, макар и да не се ангажират конкретни доводи, извън общо заявената претенция, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не са подложени на внимателна и критична преценка.
Не отговаря на процесуалната действителност, че липсват конкретни доказателства за престъпната фактология, приета от предходната инстанция. В изпълнение на задължението си да провери изцяло невлязлата в сила присъда въззивният съд подробно е коментирал формираната доказателствена съвкупност, като вътрешното му убеждение не почива на произволни съждения и непроверени доказателства. Изводимо от съдържанието на жалбата, очевидно оспорването е насочено срещу изводите на съда, базирани на показанията на пострадалата К. относно упражнената принуда от двамата подсъдими, проявена и в двете й форми. Преките доказателства, съдържащи се в показанията на пострадалата, депозирани от нея в съдебното следствие и в досъдебното производство, приобщени по съответния ред, са проверени по задълбочен начин. Тяхната достоверност е преценена с оглед на критериите за логическа последователност, конкретност и непротиворечивост. Показанията на пострадалата за упражненото спрямо нея насилие са обсъдени в контекста на изводите по съдебномедицинската експертиза. По обективен начин са обсъдени и обясненията на подсъдимия Р., поради което въззивният съд не търпи упрек за проявена едностранчивост при изследване на релевантните обстоятелства. Тезата, че насилието се е изразило само в запушване на устата на пострадалата, за да не вика, но не са й нанасяни удари, аргументирано е приета за компрометирана не само от нейните показания, но и от установените травматични увреждания и механизма на получаването им – резултат от действието на твърд, тъп предмет, чрез удари с ръце, юмруци и блъскане в леглото. Констатираните при прегледа на пострадалата не малко на брой травми, разположени в различни части по тялото и лицето й, опровергават твърденията на подсъдимия за значително по- нисък интензитет на упражнената принуда.
Доводът, че в нарушение на процесуалните правила са прочетени показанията на част от свидетелите, които не са явили в съдебното заседание, не е подкрепен с конкретна аргументация. Нормата на чл. 281, ал. 5 от НПК изрично предвижда предпоставка за прочитане на показания на свидетел от досъдебното производство, дадени пред орган по разследването, само „със съгласието“ на страните по делото. В случая, видно от протокола за проведеното открито съдебно заседание от 31.05.2021 г. пред Окръжен съд – Пазарджик, прочитането на показанията на свидетелите е станало със съгласието на всички страни на основание чл. 281, ал.5 във вр. с ал. 1, т. 5 от НПК. Изразеното от подсъдимия Р. и неговата защита становище в тази връзка е недвусмислено, поради което и не би могло успешно да се претендира наличие на процесуален порок в дейността на съда по събирането на доказателствата и последвалия анализ. Отделен е въпросът, че прочетените показания всъщност съдържат информация за действията на подсъдимите след извършване на инкриминираните деяния.
Декларативно заявените в жалбата възражения за голословност на изводите на съда и за превратна оценка на доказателствения материал, са лишени от основание. Проверяваното решение обективира установяване на релевантните факти, извършен собствен на съда анализ на доказателствените материали и посочване на основанията, поради които поддържаните в жалбата на подсъдимия доводи са приети за неоснователни и отхвърлени. Касационната проверка не констатира изопачаване на определени доказателства – придаване на съдържание, което те нямат или игнориране на други. Участието на подсъдимия Р. в грабежа в условията на съизвършителство и конкретните негови действия, е установено по начин, изключващ твърдения за отклонение от принципа за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. С оглед на казаното аналитичната дейност на съда не страда от пороците, описани в жалбите, предпоставящи отмяна на въззивното решение.
Напълно лишено от подкрепа е оплакването на касатора за неправомерен съдебен отказ за разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие, съответно по реда на глава двадесет и девета от НПК, ограничили процесуалните права на подсъдимия. Идентични твърдения са били поставени на вниманието на въззивния съд, който основавайки се на установения регламент на процедурата по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК, правилно е заключил, че прилагането на същата е било непостижимо в настоящия процес поради законовите ограничения – чл. 370, ал. 3 от НПК. Тезата на жалбоподателя, че се касае до процесуално право на подсъдимия да избира начина на развитие на наказателния процес е отхвърлено от задължителната съдебна практика, изразена именно в цитираното в жалбата тълкувателно решение на ОСНК на ВКС. Неоснователен е доводът, че подсъдимият Р. е бил лишен от правото да поиска делото да приключи по реда на глава двадесет и девета от НПК. Решаването на делото със споразумение е правна възможност, а не право на обвиненото лице. При липса на съгласие, на която и да е страна процедурата е неприложима и производството не може да бъде прекратено чрез споразумение, тъй като такова реално не е постигнато. Данните по делото показват, че прокурорът е отказал да преговаря за постигане на споразумение, каквото желание е изразил подсъдимия Р..
2. Касационната проверка не установи нарушения при индивидуализацията на наложените на подсъдимите наказания за извършения от тях в съучастие грабеж.
В жалбите, подадени от името на подсъдимите С. и Р., се изтъкват идентични доводи за пренебрегнати от въззивния съд смекчаващи обстоятелства, установени по делото.
Неоспорената квалификация на деянието като грабеж, представляващ опасен рецидив, лимитира размера на възможното наказание лишаване от свобода между пет и петнадесет години. Проверявайки дейността на първата инстанция по индивидуализацията на наказанията, второинстанционният съдебен състав е подложил на внимателна преценка всички обстоятелства, имащи значение за обема на наказателната принуда, която следва да се приложи спрямо всеки един от подсъдимите в очертаните от закона предели.
Неоснователно е оплакването на касаторите, че не са оценени адекватно смекчаващи обстоятелства - самопризнанието на подсъдимите, семейните ангажименти към децата им, ниската стойност на отнетото имущество, възстановяването на вредите. Точно обратното личи от мотивите на съдебния акт. Съдът не е пренебрегнал посочените обстоятелства, а тяхната относителна тежест е преценявана в целия комплекс от фактори, относими към индивидуализацията на наказанието, включващ и установените за подсъдимите отегчаващи обстоятелства, които обяснимо се пренебрегват в жалбите.
Изводът за високата степен на обществена опасност на инкриминираната дейност е съобразена с начина на извършването й. Подсъдимите са планирали нападението, избирайки предварително жертвата си, за което са предприели и пътуването от [населено място] до [населено място]. Престъпното посегателство е осъществено в тъмната част на денонощието, в дома на самотно живеещата и в напреднала възраст жена, което наред със съставомерните последици сериозно рефлектира върху усещането на гражданите за обществена сигурност. Подсъдимите са проявили продължителна и ненужна агресия, надхвърляща необходимостта да се осигури отнемането на инкриминираните вещи, като се има предвид възрастта и физическите сили на пострадалата. Принудата, употребена от подсъдимите, е изразена и в двете й форми, като средство за осъществяване на заплахата е използвано и хладно оръжие.
Касационният съдебен състав не се съгласява със становището на защитата, че ниската стойност на ограбеното е подценена в кръга на смекчаващите обстоятелства. На практика подсъдимите са взели всичко, което са намерили. Както е известно грабежът накърнява не само имуществената сфера на жертвата, но наред с това се и засягат и обществените отношения, които осигуряват на човека възможност свободно да формира своята воля и да избира поведение, поради което и преценката за степента на обществена опасност на деянието е комплексна и не се определя единствено от стойността на отнетото имущество. Ето защо конкретната стойност на предмета на престъплението, макар и да е отчетена като невисока, не може да получи търсеното от касаторите значение на решаващ фактор, който съществено намалява степента на обществена опасност на инкриминираното деяние. В тази връзка не следва да се пренебрегне и обстоятелството, че водещо при извършването на грабежа е намерението на подсъдимите да отнемат всички парични средства на пострадалата, наличието на които е било възприето от С. при предходно посещение на дома й.
Законосъобразно е изведено и заключението за висока степен на обществена опасност на всеки от жалбоподателите. В тази насока съдът е обсъждал демонстрираните чрез механизма на извършване на деянието негативни личностни качества на касаторите, но се е спрял и на криминалното им минало, включващо осъждания за тежки престъпления, извън тези, достатъчни за квалификацията „опасен рецидив“. Миналите осъждания на подсъдимите разкриват повторяем модел на асоциално поведение, тъй като съществена част от тях са за престъпления срещу собствеността (кражби и грабежи). Въпреки тежестта на налаганите санкции, включително и за продължителни срокове на лишаване от свобода, те не са изградили критично отношение към извършваните престъпления, а за пореден път са направили своя избор да набавят средства за препитание по престъпен начин. Семейната ангажираност на подсъдимите към децата им, посочена в касационните жалби като смекчаващо отговорността обстоятелство, не е подценена от предходните инстанции, тъй като е съпоставена с отегчаващите данни за личността на двамата, за които стана вече дума. Следва да се отбележи и това, че задължението на подсъдимите да се грижат за своите низходящи не е съпроводено с полагане на достатъчно усилия за правомерното осигуряване на средства за изпълнението му.
Отговорността на всеки от подсъдимите е индивидуализирана персонално, съобразно собственото му поведение, установено от доказателствата по делото и при спазване на общите правила по чл. 54 от НК. Наказанието на подсъдимия С. е отмерено при баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства в средния размер на предвиденото в закона по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК – десет години лишаване от свобода. Съдът точно е оценил приноса на подсъдимия към настъпилия престъпен резултат и именно обсъдените смекчаващи обстоятелства са балансирали отегчаващите – активността на С. като инициатор на престъпната дейност и водещата му роля при ограбването на пострадалата К..
Въззивният съд, както вече се каза, е обсъдил всички значими фактори при определяне на конкретния обем от наказателна принуда и по отношение на подсъдимия Р.. Няма каквито и да са признаци, че съдът не е съобразил установените смекчаващи обстоятелства, прилагайки незаслужена суровост към касатора. Изложените мотиви не търпят упрек за бланкетност, тъй като дават възможност да се проследи съдържанието на вътрешното убеждение на съда. На страница 13 от решението изрично е подчертано значението на облекчаващите обстоятелства за този подсъдим, включително и на предприетото компенсиране на част от вредите, като именно с оглед на техния относителен превес е определена и точната мярка на наказателно въздействие чрез налагане на санкция под средния размер на предвиденото в закона и по-близо до легалния минимум от пет години. Вярно е заключеното на съда, че смекчаващите обстоятелства, установени от съда и отново изтъкнати пред настоящата инстанция, не са нито многобройни, нито разкриват изключителност, за да обусловят несъразмерност дори на най-лекото, предвидено в закона наказание, поради което и правилно е отказано приложението на чл. 55 от НК.
Обобщено, наложените на подсъдимите С. и Р. наказания лишаване от свобода адекватно държат сметка за цялото своеобразие на конкретно разглеждания случай. Не е допуснато нито подценяване, нито надценяване на обстоятелствата, определящи обществената опасност на деянието и на извършителите. В този смисъл определеното при баланс на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства наказание от десет години лишаване от свобода за подсъдимия С., съответства на тежестта на извършеното престъпление, на данните за личността му и ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. Не е налице очевидно несъответствие между наказанието от седем години лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Р., от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващи обстоятелства от друга. В конкретизирания от съда размер санкцията съответства на целите на чл. 36 от НК както на плоскостта на личната, така и на генералната превенция. По тези съображения настоящият съдебен състав не намира основание да упражни правомощията си по чл. 354, ал.2, т. 1 от НПК и да смекчи наказанията, наложени на подсъдимите С. и Р..
ІІ. По изтъкнатите от подсъдимия С. доводи срещу осъждането му по чл. 150 от НК.
Жалбата, насочена срещу този пункт от оспорения съдебен акт, също е неоснователна. Подновените възражения, че предходните инстанции неправилно са изградили фактическите изводи за осъществени от подсъдимия блудствени действия, доверявайки се на заявеното от пострадалата, изтъкано от „лъжи“ според С., не предизвикват касационна намеса. Въззивният съд е извършил анализ на доказателствената съвкупност и е изложил съображения защо кредитира определени гласни доказателствени средства и как установените от тях факти се отнасят към предмета на доказване. Второинстанционният съдебен състав е дал обоснован отговор на идентични възражения и е защитил основанията, поради които не възприема доводите на защитата. Извършената процесуална дейност по делото показва, че фактическите данни, съдържащи се в показанията на жертвата на неправомерното посегателство, са интерпретирани по действителното им съдържание и доказателственото им значение е ценено с оглед на тяхната конкретика и при съотнасяне с останалите доказателства. Въззивният съд е установил последователност, логическа свързаност и изчерпателност на свидетелските показания на К. относно съществените моменти – за упражнената принуда, за съдържанието на извършените блудствени действия и вербалните изявления на подсъдимия в тази връзка. В обжалваното решение съобщеното от пострадалата е свързано с данните, изводими от показанията на свидетелката М., пред която тя е споделила за нападението и за извършените от подсъдимия действия.
Предходната инстанция не е проявила едностранчивост и избирателност при анализа и оценката на доказателствата, тъй като е обсъдила и информацията от обясненията на подсъдимия С., в които той отрича да е извършвал действия против половата неприкосновеност на пострадалата. Обосновано съдът е приел, че в тази им част обясненията са опровергани от кредитираните доказателствени материали, поради което без да нарушава процесуалните правила е отказал да им се довери.
Накрая, подсъдимият С. прави опит да разколебае убедителността на фактическите изводи, направени от съда, като изтъква доводи за оказано от разследващия орган въздействие върху пострадалата К.. Информацията за извършените блудствени действия от подсъдимия С. е станала първо достояние на свидетелката М. непосредствено след инцидента на 03.07.2020 г., рано сутринта, когато е пристигнала в дома на пострадалата. Към този момент жертвата все още не е била разпитвана като свидетел, а разпитът й, проведен от разследващ орган, е започнал в 09:59 ч. на същата дата (виж, л. 67 от ДП). При тези данни поддържаната теза, че К. е била манипулирана от разследващ орган да депозира показания във вреда на подсъдимия, е неубедителна.
С оглед на казаното оценката на доказателствата е била извършена в съгласие с процесуалните норми, гарантиращи обективност и пълнота. Не са игнорирани обстоятелства с оправдателно значение, а след обсъждането им те са отхвърлени, за което съдът е изложил убедителна аргументация. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно оценката на доказателствата и тяхната достатъчност за направата на конкретни фактически изводи не са опорочени, защото не се откриват процесуални нарушения, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност.
Оплакването за неправилно приложение на закона се поддържа единствено чрез оспорване на релевантните обстоятелства, формиращи обективните и субективни признаци на престъпния състав, и е неоснователно. Несъгласието на подсъдимия и защитата му с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като приетите за достоверни доказателствени средства са установили факти, които не биха могли повече да бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. Неоснователна е и претенцията, че деянието е несъставомерно, тъй като деецът обективно не би могъл да постигне целта си. Съставът на престъплението по чл. 150, ал.1 от НК изисква извършване на активни действия с цел да бъде възбудено или удовлетворено полово желание, без съвкупление. За съставомерността му не се изисква настъпването на определен резултат. Тоест, не е необходимо деецът реално да е достигнал полова възбуда или удовлетворяване на полово желание. В съдебния акт са описани възприетите като съставомерни действия на подсъдимия за престъплението блудство – телесна интервенция, изразила се в опипване по гърдите, плъзване на ръката му към половия орган на притиснатата към леглото жена, които са от естество да предизвикат у дееца полова възбуда.
Към приетите за установени факти по делото, предвид изложеното за отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал.1,т. 2 от НПК, е приложена съответната материалноправна норма – чл. 150, ал.1, пр. 1 от НК.
Конкретни доводи, подлежащи на обсъждане във връзка с наложеното наказание на подсъдимия за това престъпление не са изложени в жалбите, а и ВКС не намира основание за смекчаване на санкцията.
Правилно е приложена разпоребдата на чл. 23, ал.1 от НК, като е определено подсъдимият С. да изтърпи най-тежкото от наложените му наказания, а именно – десет години лишаване от свобода.
В заключение, за пълнота на касационната проверка настоящият състав прави следната констатация : Окръжният съд е приложил разпоредбата на чл. 59, ал.1 от НК, позовавайки се на справки от ГД „Изпълнение на наказанията“ – Затвора Пазарджик - за подсъдимия С. считано от 05.02.2021 г. до 31.05.2021 г., а за подсъдимия Р. от 04.07.2020 г. до 31.05.2021 г. Тоест, до датата на постановяване на първоинстанционната присъда, а не до нейното влизане в сила, макар че по реда на чл. 309 от НПК съдът е потвърдил мярката за неотклонение „задържане под стража“, взета спрямо двамата подсъдими. По делото присъстват и данни, че по отношение на подсъдимия С. е била прилагана мярка за неотклонение „задържане под стража“ и преди прокурорът с постановление от 18.09.2021 г. на основание чл. 63, ал.6 от НПК да е отменил взетата такава с определение от 06.07.2020 г. по ЧНД № 290/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик (виж л. 122 и сл., съответно л. 146 и сл. от ДП).
Проявеното бездействие (пропуск) от предходните инстанции не са основание за отмяна на съдебните актове, тъй като е преодолимо при изпълнение на присъдата, с постановление на прокурора по реда на чл. 417 от НПК, ако са налице условията за това.
Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 56/09.08.2021 г., постановено по ВНОХД № 360/2021 г. от Апелативен съд – Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.
|