Р Е Ш Е Н И Е № 124 гр. София, 23 март 2012 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на втори март през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 275 по описа за 2012 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. И. М., депозирана чрез защитника му, срещу решение на Софийски апелативен съд № 458 от 29.12.2011 г, по ВНОХД № 1055/11, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 442 от 15.12.2009 г, по НОХД № 4323/05. С първоинстанционната присъда подсъдимият С. И. М. е признат за виновен в това, че на 22.08.2001 г в [населено място], Република Е., без надлежно разрешително е държал с цел разпространение голямо количество високорисково наркотично вещество: кокаин, с нетно тегло 668 гр, на обща стойност 30 060 лв, с оглед на което и на основание чл. 354 а, ал. 2, изр. 1 вр. ал. 1, пр. 4 вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и глоба, в размер на 10 000 лв. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъква се, че подсъдимият не следва да носи наказателна отговорност за престъпление, за което вече е осъден от съд на държавата по местоизвършване на деянието / Република Е. /, и е изтърпял наложеното наказание / осем години „лишаване от свобода” /. Сочи се, че неправилно е отказано приложението на чл. 14, т. 7 от Международния пакт за граждански и политически права / МПГПП /, въвеждащ правилото „non bis in idem” / „не два пъти за същото” /, по който международен договор са страни Република България и Република Е.. Твърди се, че е погрешното разбирането за невъзможността да бъде зачетено действието на постановената в Република Е. присъда, по съображения, че присъдата не е призната от български съд, по реда на чл. 463 и сл. НПК. Възразява се срещу становището, че не може да се приложи чл. 4, ал. 3 НПК, макар и тази хипотеза да е приложима във връзка с действието на МПГПП, чийто чл. 14, т. 7 е релевантен, в случая. Извън това, се сочи, че са допуснати съществени процесуални нарушения, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо и следва да бъде смекчено. С жалбата се иска да бъдат отменени постановените съдебни актове и наказателното производство да бъде прекратено, или алтернативно, да се приложи чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Акцентира на искането за отмяна на съдебните актове и прекратяване на наказателното производство. Жалбоподателят не участва лично в касационното производство. Представителят на ВКП намира жалбата за основателна и изразява становище, че съдебните актове следва да бъдат отменени и наказателното производство следва да бъде прекратено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Въззивният съд правилно е приел, че независимо от наличието на влязла в сила присъда срещу подсъдимия за същото престъпление, постановена от съд в Република Е., предвид липсата на признаването й, по реда на чл. 463 и сл. НПК, фактът на осъждането не може автоматично да обуслови приложението на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК. В тази насока законосъобразно е отбелязано, че Международният пакт за граждански и политически права, ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г, обнародван, ДВ, бр. 43/28.05.1976 г, и влязъл в сила за България на 23.03.1976 г, е част от вътрешното право и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България има предимство пред норми от вътрешното право, които му противоречат, но, в случая, такова противоречие липсва. С присъединяването на българската държава към МПГПП, чийто чл. 14, т. 7 съдържа правилото „non bis in idem”, държавата е поела международно задължение да въведе този принцип във вътрешното си законодателство, което е изпълнено със създаването на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК / действащ /, съответстващ на чл. 21, ал. 1, т. 6 НПК / отм./ Съгласно чл. 4, ал. 1 и 2 НПК, наказателното производство, образувано от орган на друга държава, или влязлата в сила присъда, постановена от съд на друга държава, непризната по реда на българското законодателство, не са пречка за водене на наказателно производство срещу същото лице за същото престъпление на територията на Република България. В чл. 4, ал. 3 НПК е предвидено изключение от правилата по ал. 1 и 2, ако е уговорено друго в международен договор, по който Република България е страна. „Уговореното друго” по смисъла на чл. 4, ал. 3 НПК означава, че държавите са постигнали договореност за взаимно признаване на присъди, постановени от съдилищата на тяхна територия. Защитата се позовава на чл. 14, т. 7 МПГПП, без да държи сметка, че посоченият текст дефинира правилото „non bis in idem”, но не съдържа уговорка / съгласие / на държавите за привеждане на това правило в действие чрез взаимно признаване на присъди. Извън това, разпоредбата на чл. 463 НПК предполага признаване на чуждата присъда и случаите на чл. 4, ал. 3 НПК / разпоредбата на чл. 463 НПК препраща към чл. 4, ал. 3 НПК /. Съгласно чл. 4 НК, българският Наказателен кодекс се прилага и към българските граждани за извършени от тях престъпления в чужбина, което обуславя възможност за паралелно водене на наказателни производства / чл. 4, ал. 1 и 2 НПК /. Съгласно чл. 480 НПК, в тези случаи, прокурорът може да прецени дали да образува и води наказателно производство на територията на Република България, но такава възможност за съда не е предвидена. Казано обобщено, когато е проведено наказателно производство в Република България, паралелно с такова в друга държава / срещу едно и също лице, за същото престъпление /, присъдата на чуждестранния съд би довела до приложението на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК само ако е призната от българския съд, по реда на чл. 463 и сл. НПК. Когато обаче процедурата за признаване на чуждата присъда не е изпълнена или не може да бъде изпълнена / например, поради бездействието на съответната държава, както е в настоящия случай /, фактът на осъждането има правно значение в хипотезата на чл. 7 вр. чл. 4, ал. 1 НК. Произнесената по отношение на жалбоподателя присъда в Република България е условна, а той вече е изтърпял наказанието осем години „лишаване от свобода” в Република Е.. Затова, при евентуално възникване на хипотезата по чл. 68, ал. 1 НК, би се явил приложим чл. 7 вр. чл. 4, ал. 1 НК / в този случай, зачитането на изтърпяното в чужбина наказание би могло да се осъществи от прокурора, съгласно чл. 417 НПК /. По изложените съображения, ВКС намери, че законосъобразно българският съд не се е десезирал от правния спор и правилно е приел, че воденото пред него наказателно производство е допустимо и той дължи произнасяне по същество. Не са допуснати и нарушения от категорията на тези по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което липсва процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Установените релевантни факти обуславят приетата правна квалификация по чл. 354 а, ал. 2 НК. Законосъобразно е приложен чл. 2, ал. 2 НК и деянието е квалифицирано по редакцията, която се явява най-благоприятна за дееца. Налице е основанието на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Неправилен е изводът на въззивния съд, че наказанието следва да бъде индивидуализирано, при условията на чл. 54 НК. Продължителният период от извършване на престъплението / повече от десет години / има характера на изключително смекчаващо обстоятелство по смисъла на чл. 55 НК, а и с оглед особеностите на конкретния случай, предвиденото в закона минимално наказание / три години „лишаване от свобода” / се явява несъразмерно тежко на извършеното. При това положение, наказателноправното положение на подсъдимия следва да бъде смекчено, като, на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК, наказанието „лишаване от свобода” бъде определено под минималния законов предел / бъде сведено до две години и шест месеца „лишаване от свобода” / и бъде отменено кумулативното наказание глоба, в размер на 10 000 лв. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 и т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Софийски апелативен съд № 458 от 29.12.2011 г, по ВНОХД № 1055/11, като, на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК, НАМАЛЯВА наказанието „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА” на ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА и ОТМЕНЯ наказанието глоба, в размер на 10 000 лв. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: